понеделник, 19 март 2018 г.

"Предателка" ли е Амани?

Любопитна да научa какво ще се случи с Амани и въстанието започнах втората книга от поредицата късно през нощта, едва прочела първата. Изтичах до ледения хол и грабнах значително по тежката "Предателка" в ръка. И затечох...(това зачитане продължи доста по-дълго от планираното)

Учудващо втората част започна и продължи по-добре от първата. Обикновено в подобни young adult поредици втората част, където главните герои излизат от своята микровселена и се вливат в по-глобалната картина, действието се разводнява значително. Рядко ми се случва с книгите от този жанр, продължението да ми хареса повече от началото. Така се случи с "Предателка".

Олуин Хамилтън продължава историята без големи паузи в действието. Като полуджин Амани е ценна стока за близки и врагове и скоро след началото на книгата се оказва пленник в палата на султана - затворена в харема, но без да е същинска част от нея. Да си призная олекна ми от този факт. Четейки задната корица на книгата, анотацията остави доста разбъркани чувства в мен и и едно неопределено очакване с лош привкус. За щастие сюжетната линия продължи своята приключенска и бунтарска нишка, без особени отклонения. 

Затворена в харема на двореца, Амани има възможност да се докосне и до философията на султана, която макар и много жестока, се оказва не толкова нелогична и плоска, колкото изглеждаше в началото. В "Предателка" Олуин Хамилтън противопоставя две идеологии. От една страна е твърдата ръка, с която управлява султана. Ала както изглежда всички жестокости извършени от властимащия мъж не са просто функция на неговата амбиция и алчност, а желание да установи стабилност в държавата, макар и под диктатура. 

От другата страна застава въстаналия принц Ахмед и всички хора от съпротивата, които са били преследвани или ощетени по някакъв начин от праволинейното управление на султана. Техните идеали са чисти, ала кръвта продължава да се лее. Кръвта се лее, независимо коя идеология е избрал да следва човек. Ръцете на баща и син са изцапани с кръв. И докато в първата книга въздигахме принц Ахмед на пиедестал и заплювахме баща му ожесточено, с продължението, благодарение на беседите между султана и Амани, Олуин Хамилтън успява да посее зрънцето на съмнението и да ни принуди да обмислим ситуацията по-мащабно. Разбира се, намеси се и вълнението от очакването на решението на Амани - коя страна ще избере. Струва ми се, че ни очакват още изненади в тази насока и ще се радвам, ако се окажа права. Ще бъде наистина хубаво да видим как историята кривва от праволинейното ограничение на черното и бялото.

Романтичната линия между Амани и Джин леко избледня и остана някъде назад като фонов звук, което в този случай за мен лично не навреди на историята. Напротив, прозволи ми да се концентрирам върху опозицията между султана и въстаналия принц. Олуин Хамилтън не дава еднозначни отговори. Оставя читателя сам да избере коя идеология да подкрепи, тъй като на моменти и двете звучат крайно смислено и правилно. В крайна сметка всеки сам решава с какво може да се примири и с какво не.

Харесва ми, че Олуин Хамилтън разширява диапазона на героите. Има няколко нови образа, с които определено се радвам, че се запознах. Макар обемът, на който се простира сериозната част от книгата този път да е много по-голям, не мога да кажа, че ми лиспва хуморът и закачките. Историята има много добър баланс в това отношение. Разтоварващите моменти са чести, силни и добре разпределени между страниците, за да обират натрупалото се напрежение, без да превръщат книгата в пародия.
Олуин Хамилтън не ни лиши и от няколко интересни обрата в края на историята, благодарение на които се очертава третата книга да бъде също много интересна. Очакваме я на шести март тази година (Чак сега си давам сметка, колко време е минало, откак ревюто седи написано и нередактирано). По принцип ЕГМОНТ са доста стегнати в преводите, така че надявам се да не се забави много преди да стигне и до нас. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар