петък, 19 януари 2018 г.

В "Говори" има толкова много мълчание

Никога не съм била жертва на физическо насилие, но и аз както голяма част от вас съм имала години, в които съм се чувствала като аутсайдер в училище. Понасяла съм подигравателни забележки за външния ми вид, чувствала съм се изолирана от другите деца в класа, усещала съм враждебност и присмех върху гърба си. Дори и в този крайно олекотен вариант на голямата тема за жестокостта в училище, това е време от живота ми, в което не бих искала да се върна. Не мисля, че някога ще кажа на дъщеря си "Ех, искам да съм на твоята възраст и вместо на работа да ходя на училище, да си уча уроците и да се забавлявам".

Това е една книга за мълчанието, макар заглавието й да казва друго. Мъчанието има много форми. С мълчание можеш да отстояваш позиция, мълчанието е пренебрежение, мълчанието е мъчение, мълчанието е страх, кошмари, мълчанието е нечут вик за помощ, мълчанието е смърт.
Лори Халсе Андерсен отваря една чудовищна тема, с която всеки от нас се е сблъсквал. Поводите да мълчим са много, но причината обикновено е една - страх. Страх, че ще нараним другите, страх, че ще останем неразбрани, страх, че това нищо няма да промени и тогава вече няма да има други опции.

Мисля, че когато темата е толкова сериозна, няма голямо значение, дали ще ви дам спойлъри (Ако трябва да съм честна самото присъствие на думата "спойлър", когато говоря за тази книга, ми се струва нелепо.)

Историята на Мелинда е доста прозаична и това е едно от нещта, които я правят толкова ужасяваща. След като е изнасилена на един купон, Мелинда се обажда на полицията, но изпаднала в шок от случилото се, сама и уплашена, бяга от мястото преди полицаите да са дошли и не казва на никого. Това е ужасен товар за раменете на една осмокласничка. Следват месеци изпълнени с мълчание и ужас. Всичките й приятелки се отричат от нея, защото никоя от тях не знае истината и не могат да й простят, че е навлякла неприятности на всички с викането на полицията. Мелинда крачи вяло по училищните коридори сама в болката си и се отдалечава все повече от този свят, отдалечава се все повече от живота. Превръща се в сянка на някогашното момиче. Мълчанието се превръща в навик, мото, начин за съществуване.
Хората, които трябва да са до нея в такъв момент и да й помогнат да го преодолее, не знаят какво се е случило с нея. Забързани в ежедневието си, просто виждат как тяхното момиче линее, отдръпва се, не разговаря с тях, изключва ги и единствената причина, за която могат да се сетят е пубертета. Страница след страница диалозите между Мелинда и семейството й се превръщат в монолози, а нейните мисли са изпълнени с думи като "нареждам", "заповядвам", "дрън-дрън". Комуникацията между тях става все по-безлична. 

Когато си тийнеджър вече имаш някаква представа за нещата от живота. Знаеш, че лоши неща се случват, че всичко си има последици, че ще срещаш трудности. Вече си се сблъскал с някои житейски ситуации. Но истината е, че нямаш ни най-малка представа как да се съхраниш в този жесток свят. А когато не получаваш подкрепа от никъде, няма как да се справиш. Затваряш се все по-дълбоко в себе си. Опитваш да заглушиш по някакъв начин болката, но вместо това тя те задуваша бавно и суигурно.

Лори Халсе Андерсен не се фокусира върху самия акт на насилие,колкото върху последиците от него. Има толкова много неща, които спират Мелинда да говори - страхът, предразсъдъците, спомена, срама и всички онези "ами ако..." в минало време. 




Толкова много мълчание има в тази книга, че душата ми крещи. По-тъжното е, че мълчанието излиза и отвъд нея. Това е една забранявана в училища и библиотеки книга, която уронва авторитета на институциите. Глас в пустиня, който трябва да бъде заглушен на всяка цена. И мисля, че това е нещото, от което ме боли най-много. Тази книга е отворени обятия, тя е кураж, смелост, побутване по гърба, оговане до кокал, милост и жестока истина. Тя е това, от което има нужда всеки млад човек, за да знае, че мълчанието и отричането не са решения. Ние трябва да се научим да говорим за неудобните теми в живота ни, трябва да се научим да се изправяме срещу ужаса, да търсим подкрепа, да бъдем готови да подадем ръка. Ние не сме направени да съществуваме самички и не трябва да оскотяваме по този начин. Тази книга говори с милиони гласове, които трябва да бъдат чути.

1 коментар: