сряда, 3 януари 2018 г.

"Пътят на кралете" не е лек

Винаги съм знаела, че няма как човекът събрал сили и смелост да довърши нещо толкова масивно и епично като "Колелото на времето", да не е отличен писател. И въпреки това дълги години не давах шанс на Сандерсън, защото се бях наситила на жанра. Не ето, че една малка крачка в неговия свят ме накара да преоткрия всички забравени магии на фентъзито и да се оставя да бъда пленена от нови.

Сега когато на бял свят излезе и третата книга от Летописите на Светлината, най-накрая спрях да натискам спирачките и си позволих да започна така чаканата от мен поредица. Взех възможно най-голямата кошница, която успях да си представя и я натъпках до горе с очаквания. А той както и всеки път досега ги изпълни едно по едно, че дори и натрупа още.


Сандерсън направо ми скри шапката с мащабите на света, който създава, а детайлите, с които го извайва създават истинско чувство за преклонение към търпението, въображението и таланта, които се изискват, за да бъде създадено нещо подобно.  При Сандерсън няма половинчати работи затова и той се справя отлично със задачата да разказва паралелно историите на четирима от главните си персонажи. А всяка една от тези сюжетни линии сама по себе си е чудовище, което влита в огромното си тяло не малък брой странични и същевременно важи участници.


Рошар е сурова земя, в която често вилнеят бури, толкова свирепи и жестоки, че това се превръща в ключов еволюционен фактор за света. Сякаш всичко е такова, каквото е, заради бурите - флората, фауната, хората, способностите им, климата, водите, земята, обичаите и всички онези непонятни за нашия свят мистериозни явления, които са неделима част от Рошар - като вълшебните мечове и брони, сияйните рицари, различните духчета, превръщателите и какви ли още не чудесии. Сандерсън се е постарал да ни даде не едно и две нови неща. Като започнем от някои наистина значими явления и стигнем до нещо тривиално като обменната валута (която впрочем в света на Летописите са скъпоценни сфери, заредени със Светлина на бурята) всичко в Рошар е различно, необичайно, странно и дори екзотично в нашите очи.


Както вероятно вече и сами сте се досетили от корицата и заглавието, основното занимание на народите на Рошар е войната. Шест години преди началото на историята крал Гавилар е убит. При съмнителни обстоятеслтва паршендите поемат вината за покушението и това слага началото на една дълга и изтощителна война. Война, която се води по плата и сред безброй пропасти.  Война, която година след година губи първоначалните си облик и предназначение и се превръща в надпревара за скъпоценни ядра, слава и власт.


В условията на тази война и надвиснала над света непонятна  и непозната заплаха, Сандерсън проследява четирима от своите герои, позволявайки ни да надникнем в главата на всеки един от тях.


Каладин израства в семейството на лекар и сякаш естественото продължение на живота му е и той самият да стане лекар, също като баща си. Каладин обаче избира друг път. Пътят на войната. И макар той винаги да се е сражавал смело и самоотвержено, този път го отвежда в робските редици. А оттам и в мост Четири. Мостовите са най-низшата брънка в йерархията на войната. Те са по-скоро консуматив, отколкото хора. Мостовите  в армията на върховния принц Садеас имат две важни задачи. Първата е да носят моста, за да може армията да прекосява пропастите и да стигне до платото. Втората е да служат като примамка. Невъопръжените и беззащитни мостови са открита и лесна плячка за противника. Така докато паршендите обстрелват мостовите, армията на Садеас печели битката. Попаднал в този ад на земята, Каладин намира сили още веднъж да изправи глава и да опита да спаси своя живот и този на съотборниците си. Каладин крие много тайни в себе си, някои съзнателно, а за други дори не подозира.

Сандерсън е избрал да следи историята на още един мъж от Пустите равнини - върховният принц Далинар Колин. Истински рицар на честта по най-тривиалния начин, по който бих могла да си го представя. Силен, едър мъж, броненосец, непоколебим, сериозен, скучен и воден неотлъчно от своите принципи. Далинар е може би последният останал на земята честен човек с власт, като самородно злато в река от тиня. Ала тази чест му носи повече проблеми, отколкото дивиденти. А виденията, които го спохождат по време на буря не подпомагат много за укрепването на позиците му във военния лагер на краля. Далинар трябва да намери начин да защити краля, народа и семейството си - а това е непосилна на пръв поглед задача. 


Наред с двамата мъже, Сандерсън хвърля по едно око и на две зебележителни дами. Ясна Колин и Шалан. Ясна Колин е учен и еретичка. Опасна комбинация в един мъжки свят съграден върху основата на войната и религията. Ясна Колин е забележителен образ и се чудя какво ли още е скрил в ръкава за нея Сандерсън. Не че и това, което знаем до момента е малко. Ясна е от онези жени, които могат да накарат океанът да замръзне с един поглед. Млада, изключително умна и начетена, красива жена, притежател на Превръщател, посветила живота си на науката. Шалан е провинциално свелооко момиче, което някак успява да накара скандалната Ясна Колин да я вземе като повереница. Посветена на своето семейство, Шалан прави всичко това, за да им помогне като открадне превръщателя на Ясна и спаси малкото останала чест и богатство на семейството си. Престоят й при Ясна обаче ще се окаже нещо много повече от това. Това обикновено момиче също като Каладин е нарамило на плещите си тежестта на предопределеността и отговорността на отредените й способности.


И накрая някъде в цялото това многообразие, ей така, за великолепие,  Сандерсън върви и по петите на Сет - Неверен, кралеубиец, младолик и многвековен мъж, който сее смърт навсякъде след себе си. Сет преобръща кралства и решава съдбата на милиони с един размах на меча. Обречен е да се подчинява покорно на своя господар и да изпълнява безропотно заповедите му. А какво друго да заповядаш на изкусен убиец, освен да убива? 

Първият том от Летописине на Светлината на бурята започна нещо мащабно и великолепно. Едно фентъзи, което ме накара отново да обикна жанра и което ще се превърне в дългосрочна любов както го виждам. Исках да направя почивка между "Пътят на кралете" и "Сияйни слова", ала думите на Садерсън не ми дават мира. Ще се чете. А след това ще видим как ще запълвам празнината, която този чудовищен епос ще остави след себе си. 




Няма коментари:

Публикуване на коментар