петък, 19 януари 2018 г.

В "Говори" има толкова много мълчание

Никога не съм била жертва на физическо насилие, но и аз както голяма част от вас съм имала години, в които съм се чувствала като аутсайдер в училище. Понасяла съм подигравателни забележки за външния ми вид, чувствала съм се изолирана от другите деца в класа, усещала съм враждебност и присмех върху гърба си. Дори и в този крайно олекотен вариант на голямата тема за жестокостта в училище, това е време от живота ми, в което не бих искала да се върна. Не мисля, че някога ще кажа на дъщеря си "Ех, искам да съм на твоята възраст и вместо на работа да ходя на училище, да си уча уроците и да се забавлявам".

Това е една книга за мълчанието, макар заглавието й да казва друго. Мъчанието има много форми. С мълчание можеш да отстояваш позиция, мълчанието е пренебрежение, мълчанието е мъчение, мълчанието е страх, кошмари, мълчанието е нечут вик за помощ, мълчанието е смърт.
Лори Халсе Андерсен отваря една чудовищна тема, с която всеки от нас се е сблъсквал. Поводите да мълчим са много, но причината обикновено е една - страх. Страх, че ще нараним другите, страх, че ще останем неразбрани, страх, че това нищо няма да промени и тогава вече няма да има други опции.

Мисля, че когато темата е толкова сериозна, няма голямо значение, дали ще ви дам спойлъри (Ако трябва да съм честна самото присъствие на думата "спойлър", когато говоря за тази книга, ми се струва нелепо.)

Историята на Мелинда е доста прозаична и това е едно от нещта, които я правят толкова ужасяваща. След като е изнасилена на един купон, Мелинда се обажда на полицията, но изпаднала в шок от случилото се, сама и уплашена, бяга от мястото преди полицаите да са дошли и не казва на никого. Това е ужасен товар за раменете на една осмокласничка. Следват месеци изпълнени с мълчание и ужас. Всичките й приятелки се отричат от нея, защото никоя от тях не знае истината и не могат да й простят, че е навлякла неприятности на всички с викането на полицията. Мелинда крачи вяло по училищните коридори сама в болката си и се отдалечава все повече от този свят, отдалечава се все повече от живота. Превръща се в сянка на някогашното момиче. Мълчанието се превръща в навик, мото, начин за съществуване.
Хората, които трябва да са до нея в такъв момент и да й помогнат да го преодолее, не знаят какво се е случило с нея. Забързани в ежедневието си, просто виждат как тяхното момиче линее, отдръпва се, не разговаря с тях, изключва ги и единствената причина, за която могат да се сетят е пубертета. Страница след страница диалозите между Мелинда и семейството й се превръщат в монолози, а нейните мисли са изпълнени с думи като "нареждам", "заповядвам", "дрън-дрън". Комуникацията между тях става все по-безлична. 

Когато си тийнеджър вече имаш някаква представа за нещата от живота. Знаеш, че лоши неща се случват, че всичко си има последици, че ще срещаш трудности. Вече си се сблъскал с някои житейски ситуации. Но истината е, че нямаш ни най-малка представа как да се съхраниш в този жесток свят. А когато не получаваш подкрепа от никъде, няма как да се справиш. Затваряш се все по-дълбоко в себе си. Опитваш да заглушиш по някакъв начин болката, но вместо това тя те задуваша бавно и суигурно.

Лори Халсе Андерсен не се фокусира върху самия акт на насилие,колкото върху последиците от него. Има толкова много неща, които спират Мелинда да говори - страхът, предразсъдъците, спомена, срама и всички онези "ами ако..." в минало време. 




Толкова много мълчание има в тази книга, че душата ми крещи. По-тъжното е, че мълчанието излиза и отвъд нея. Това е една забранявана в училища и библиотеки книга, която уронва авторитета на институциите. Глас в пустиня, който трябва да бъде заглушен на всяка цена. И мисля, че това е нещото, от което ме боли най-много. Тази книга е отворени обятия, тя е кураж, смелост, побутване по гърба, оговане до кокал, милост и жестока истина. Тя е това, от което има нужда всеки млад човек, за да знае, че мълчанието и отричането не са решения. Ние трябва да се научим да говорим за неудобните теми в живота ни, трябва да се научим да се изправяме срещу ужаса, да търсим подкрепа, да бъдем готови да подадем ръка. Ние не сме направени да съществуваме самички и не трябва да оскотяваме по този начин. Тази книга говори с милиони гласове, които трябва да бъдат чути.

сряда, 17 януари 2018 г.

"Елинор Олифант си е супер"

Признавам си най-чистосърдечно, че първият път когато видях "Елинор Олифант си е супер" на щанда на Издателство Обсидиан миналата година, я подминах. И броени дни след това, когато ми попадна във фийда, съжалих за това решение.

Историята на Елинор Олифант ще ви накара да се смеете и ще предизвика зловещи тръпки по гръбнака ви. Тази книга е необикновен примес от забавление, топлина и тих ужас. Но няма страшно, обещавам ви, че смехът преобладава. Знам, че звучи налудничаво, като онези долнопробни филми за зомбита, които са направени като комедии. Толкова абсурдни, че усещаш как мозъчните ти клетки измират, докато гледаш. Но тази книга, макар да е адски особена, ще влезе под кожата ви и ще се настани удобно до сърцето ви, за да му прави компания. Казвам ви, не съм чела нищо подобно.

Елинор Олифант е млада жена, чието лице е белязано от белег. Но не това е причината за нейното социално изключване от обществото, нито за нейната различност. Социалните умения на Елинор са кръгла нула. Когато става дума за човешки взаимоотношения, Елинор не разбира нищичко. О, обноските й са на ниво "кралска особа", но разбирането за ежедневните социални интеракции между хората е обречено на пълна неграмотност от нейна страна.

Нещо мрачно се е случило в нейното минало, нещо свързано с майка й и с някакалъв пожар. Нещо, за което Елинор няма спомен. Знае само че това е причината да бъде поверена на грижите на държавата, а оттам и в множество приемни семейства. Докато не навършва седемнадесет години, влиза в университет и същата тази държава, която се е грижела досега за нея й дава общинско жилище. Четиринадесет години по-късно, Елинор все още живее в същото жилище, със същите мебели, отново опуснати й от дъжавата. Работи на пълен работен ден в счетоводния отдел на фима "Бай дизайн"  и просто оцелява. Съществува незабелязана от хората около нея. 

Елинор е сухарка, която не знае как да общува с хората - приема нещата доста буквално, сервира безцеремонно истината на своя събеседник и не разбира реакциите на околните. За да развиеш социалните си умения е необходимо да комуникираш с хората, да имаш социален живот. Няма как да се научиш да говориш, ако цял живот стоиш затворен сам в една стая, без да чуеш друга реч.

Този малък недостатък вкарва Елинор в редица нелепи и комични ситуации. Но това няма значение, защото Елинор Олифант си е супер. Да, вярно е, че изпива две шишета водка през уикенда, за да преживее времето до понделеник в полупиянство. Вярно, че никой не й ходи на гости, че няма приятели, а единствената й интимна връзка е предствлявала потресаващ примес от бой и изнасилвания в продължение на няколко години. Вярно е, че прекарва обедната си почивка сама и че не разговаря с колегите си освен по работа. Всичко това няма значение, защото Елинор Олифант е свикнала и си е супер. Тя е от толкова време сама, че вече е свикнала да приема този живот за нормален. Вече не се стреми към друго и смело си казва, че така си е добре.

Тогава в живота й се намесва Реймънд, новия IT служител, който бавно и полека, съвсем неусетно се намърдва в живота й. А покрай него социалните контакти на Елинор нарастват и тя започва да навлиза в света на хората. Започва с малки крачки да открива пътя към другите. Ала нищо не е толкова лесно на този свят.

Тъмна и светла страна се борят в Елинор за надмощие. Преследвана от ужаса на миналото си, Елинор не може да прекъсне връзката с майка си. Тези разговори я унищожават бавно и сигурно. Но е трудно да прекъснеш връзката с единствения човек, с когото говориш редовно. На моменти книгата ми напомняше "Добро момиче, лошо момиче" и има защо, но нека още веднъж ви кажа, че тя е много различна.

Елинор извървя дълъг път. И за мен беше истинско удоволствие да я придружа в това пътуване. Да споделя неволите й, да се радвам на успехите й и да се смея от сърце на непохватността й. Гейл Хъниман е написала нещо прекрасно. Очаквах нещо по-скоро от секцията "чиклит" - повечко романтика, малко история от миналото и голямото магическо преодоляване на проблема, но това се оказа нещо много по-различно.  Това е една история за страховете от миналото, за заблудата и за силата да се изправиш на собствените си крака отново, да вдигнеш брадичка и станеш отново част от света, в който живееш.



вторник, 16 януари 2018 г.

Адът се отприщва на земята в "Кървави книги" том II

Както вече споменах не успях да се удържа и след Кърввави книги (том I), веднага се прехвърих  на втория том. Този сборник идва от Ада. Баркър е спретнал за читателите си пет разказа и можете да откриете дявола във всеки един от тях по един или друг начин. 

За моя огромна радост ужасът в сборника не отсъства. Баркър не се е отказал от идеята да изследва дълбините на човешкия ужас, за да ни покаже най-тъмните и кошмарни кътчета в съзнанието на индивида.  И се справя отлично с тази задача. 
Много силно начало на сборника с разказа "Ужас", който служи за въвеждане на читателя в света на Баркър. Една кратка разходка в неговото въображение, мимолетен поглед, който да ни покаже в какво се забъркваме. После четем на своя отговорност. "Ужас" е един от трите разказа, които ми направиха много силно впечатление. Три от общо пет. Още една причина да категоризирам подбора на истории като изключително добър.  Още не мога да се отърва от тръпките, които ме полазваха, докато четях. Ще ви загатна малко. Двама млади мъже - студенти, посещаващи общ курс, се ...сприятеляват (доколкото човек може да се сприятели със социопат). И помежду им тегне ужасът. Ужасът от един експеримент, ужасът, който владее най-мрачните аспекти от личността на един човек, ужасът, сграбчил те за гърлото, докато ти бягаш с всички сили от своите кошмари, докато не осъзнаеш, че бягаш на място, а ужасът бавно те поглъща.
 
Да си призная след толкова силно начало имах малко резерви към остатъка от сборника. Напразни тревоги. силното начало бе последвано от един класически хорър разказ. "Адска надпревара"  е маратон между хора и дяволи. Тук няма да ви липсват тръпки, напрежение и смъртоносна живопис. Баркър ме караше да надничам през рамо, заедно с неговите маратонци, сякаш дяволите тичаха по моите пети.

"Джаклин Ес - последна воля и завещание" е вторият разказ, който ми влезе дълбоко под кожата. Запознайте се с Джаки. Тя е невзрачна, изтерзана, омъжена жена, която  не знае какво да прави с живота си, освен да го прекрати. Докато не осъзнава, че е много по-лесно да сложи край на живота на мъжа си, отколкото на своя собствен. Но не се заблуждавайте. Това не е семейна драма. Джаклин е необикновена жена с необикновени способности, която не смята повече да се крие в миша дупка. Джаклин иска да се научи да използва тези унищожителни сили, които има и нищо не може да я спре по пътя й към себепознанието.

"Кожите на бащите" е типично в стил Баркър. Изкривени, ужасяващи чудовища, които нападат близкия град. Но тук нищо не е такова каквото изглежда. Чудовищата не са просто чудовища, нито хората - просто жертви. Баркър използва доста метафори. Вярно, кървави метафори, но това не променя факта, че дава на читателите си солидна доза тема за размисъл. В интерес на истина си представях, че тои разказ ще завърши сборника. 
Краят на втория сборник не е така зрелищен като първия. Това не му попречи да се вреже в паметта ми, ако не завинаги, то поне за много дълго време. Вероятно защото е препратка към едноименния разказ на по "Убийства на улица Морг" или защото е глътка свеж въздух за читател, който вече много рядко чете криминални истории, да не кажа - изобщо. Не знам. Но  "Нови убийства на улица "Морг" притежава всички нужни качества, за да погълне и пренесе читателя в мрачните години, когато Джак Изкормвача се вихри по улиците, макар и да няма нищо общо с легендарния убиец.
 
Докато чета се чудя как точно се задействат зъбните колела в ума на Баркър и ми се струва, че не искам да знам. Идеите му са истинска лудост, примесена с отлично изпълнение. Баркър разгръща представата за ужаса във всичките му аспекти така както малцина успяват. Мисля, че да пишеш хорър не е никак лесно. Твърде много неща, за които трябва да внимаваш - балансът между физическото насилие и психологическата настройка, излизането от тясното пространство на профилирания психопат, създаването на недвусмислени чудовища, които излизат извън представите на читателя за такива, артикулирането на извращенията по начин, който да придаде смисъл на деянието, различен от менталната обремененост на психопата и пр. 
Факт е, че Клайв Баркър се справя блестящо с всичко това, създавайки едни неповторими разкази, чиито идеи дъго ще преследват читателите.

сряда, 10 януари 2018 г.

Ужасът се излива от "Кървави книги" на Клайв Баркър

Клайв Баркър е откритие за мен. Отдавна в моите представи хорър жанра се изчерпва със Стивън Кинг. Опитвам от време на време по някоя и друга ужасия през годините, но все ми се струват еднотипни, плоски и излишно натруфени. С Дийн Кунц имах няколко добри срещи, но и той не ми е любим. 

Та ето ме сега, мина някакво време и реших да пробвам пак. Няколко пъти ги заглеждам тия "Кървави книги", но все не посягам. До днес, всъщност вчера. Може да се каже, че изгълтах първия том за един ден, което не е чак толкова чудно, имайки предвид, че далеч не е обемен. 

Клайв Баркър има добри идеи, умее да подгрява публиката и разгъва с размах историите си. Сборникът съдържа шест разказа, всеки от които носи различен заряд. Започва с една класическа история за магистралата на мъртвите, в която духовете на насилствено умрели хора и техните насилници нападат екип от живи, който се опитва да засече паранормална активност.  Разказ, в който един от героите, ще се превърне в "Кървавата книга". Детайлостта, с която Баркър описва емоционалното състояние на героите си е хирургчески прецизна, почти доставяща перверзна наслада.

Следва заглавие, което ми грабда погледа още с първото отваряне на книгата: "Среднощният влак за месо". Да си призная тук очаквах малко повече за психологията на серийния убиец и бях малко разочарована , докато не стигнах до сърцевината на разказа, в която се разкрива причината за убийствата в метрото. Нещата вече си пасваха. Баркър е пропуснал стандарния подход, защото касапинът от метрото не е като другите серийни убиици. Той не убива, за да задоволи някаква лична нужда или копнеж, а защото...Всъщност ще ви оставя сами да разберете защо. По-забавно е.

И като говорим за забавно, следващият разказ е това, което най-малко очаквах от този сборник - забавен. Е, разбира се, по един доста психо начин. Но все пак не мога да отрека, че "Джак и Плямпалото" по-скоро ме забавляваха, отколкото да ме ужасят. И как няма! Низш демон получава задачата да пречупи своята жертва, без да го докосне и с пръст. Ала това се оказва далеч по-трудна задача, когато човекът, който трябва да плашиш се прави, че не забелязва усилията ти. На моменти цялата тази игра на котка и мишка заприлича на добре смазан брак, в който двете половинки отдавна аа престанали да изпитват друго, освен неприязън към партньора си и се опитват всячески да му направят живота черен. 

И ако Баркър е дал на читателя кратка глътка въздух с този разказ, то изглежда лимита на милостта му се е изчерпал и рязко хваща за гърлото със следващия. "Кървав свински бут" е една  същевременно доста клиширана и заедно с това нетрадиционална история. Не съм съм сигурна как постига това полярно чувство, но се е загнездило в ума ми. И за да е още по-силен ужасът тук главните герои са деца в изправителен дом и новият им учител, който вярва, че може да ги спаси от това, което ги заплашва. Наивно, нали? Все пак това са  "Кървави книги".

"Секс, смърт и звездн блясък" е втора глътка въздух в сборника, макар че вероятно малцина биха я определили така. На този разказ не му липсва нищо ужасно - има си мъртви, има си кръв, има си страхотии, има мистерия и напрежение. И все пак носи различен заряд от останалите в книгата. Не знам защо в главата ми се върти една реплика от филна на Гай Ричи за Шерлок Холмс "Когато мъртвите станат от гробовете, живите ще заемат местата им".  Тук истината не е далеч от тези думи, ала разковничето е другаде. Една отдавна починала актриса, ще се изправи от мъртвите, за да изиграе главната роля в представлението, което е щяло да бъде нейната лебедова песен. Едно необикновено и малко страховито представление ще изнесе затварящият врати театър "Елизиум", затова се настанете удобно и четете.

Стигаме до последната спирка "В хълмовете, градовете" е наистина достоен завършек на един такъв сборник. Въпреки че не ми е любимият. Няма как да ви говоря за този разказа, без да разкривам сюжета му. Така че ще ви кажа само, че ако досега сте мислели идеите на Баркър за странни, почакйте да видите какво ви е приготвил тук. Обещавам ви, че ще има много, много, наистина много кръв. 

Ако сте любители на жанра, вероятно вече сте чели Баркър. Ако случайно все още не сте, прочетете го, няма да съжалявате. Не съм убедена, че ако не сте любител на жанра, това е вашето четиво, но би си заслужавало като експеримент. 
И като казах експеримент, снощи отворих втората книга и не заспах докато не стигнах до последния разказ. А тя започва с един много интересен експеримент.

понеделник, 8 януари 2018 г.

"Двор от крила и разруха"

"Двор от крила и разхура" беше една дългоочаквана книга, както впрочем и всички останали на Сара Дж. Маас. След като първата книга "Двор от рози и бодли" не ме впечатли особено, "Двор от ярост и мъгла" направо ме помете. 

Невзрачната, дразнещо слабоволевата Фейра се превърна в самоуверена млада жена, която се научи да уважава и обича себе си - първата стъпка към това човек да се научи да обича и уважава и другите. Фейра откри своето семейство. Онова, което я обича каквато е  - опърничава, твърдоглава, хаплива, безпардонна и като всеки човек от плът и кръв понякога слаба и уплашена.

И отново всичко е заложено на карта. Сара Дж. Маас добре разиграва козовете, които крие в ръкава си. Фейра се прибира заедно с Тамлин в Двора на пролетта. Мястото, което преди наричаше дом, сега я изпълва с ужас и паника. Отново затворена зад стените на замъка, мисълта за Рис и приятелите им е единственото, което държи умът й остър и в готовност, единственото, което не позволява на мрачните чувства да я погълнат отново. Умела в преструвките, Фейра потайно следва своя план и след всяка следваща стъпка двора на Тамлин се руши и разединява все повече. Докато накрая след себе си Фейра не оставя отломките от един верен и задружен някога народ.


Пътят към дома също е изпълнен с опасности. А Люсиен е нейн спътник в това пътуване. Странно ми е да видя лисицата толкова раним и неуверен, макар че от друга страна физиономията на лицето му, когато видя отношенията на Фейра, Рис и техните приятели в Двора на мечтите, беше просто безценна. Смяла съм се от сърце.


Историята следваше избраната от Маас пътека уверено, без колебания. Харесва ми това, че действието е динамично, препятствията сериозни и като трудност и като тежест, ала въпреки всичко го нямаше онова тягостно чувство за безнадеждност, каквото ме обхваща обикновено към края на книгата. Напротив, настроението и чувството, което съпътстваше цялото пътуване беше ясно: "Заедно сме, може би е трудно, може би е невъзможно, но ние ще направим всичко от себе си и ще постигнем целта си". Това чувство на съпричастност, на любов и единствено, което лъхаше от всички персонажи в книгата беше прекрасно.


Сара Дж. Маас изкарва титаните на сцената - Плетачката, Ключарят и То (чудовището от кладенеца в библиотеката, не мога да си спомня как го наричаха). Сили, които не могат да се поберат в нашите схващания и категоризации за света. Бих казала доста силно представяне на Сара Дж. Маас, сякаш е отприщила въображението си, сякаш с тази книга се чувства напълно и изцяло в кожата си. Ако при предишните книги имаше леки колебания, то тук Сара е непоклатима. И това ме кара да харевам книгата още повече. Разбира се има малко излишен патос и малко повече първична интимност, отколкото би ми се искало, но за щастие те не са акцентът.


Струва ми се, че това ревю няма да бъде нищо, ако не кажа някоя и дума за Рисанд. Той отново беше в пълния си блясък. Готов на всичко за хората, които обича, красив, остроумен, с жестоко чувство за хумор и толкова, толкова истински. Малките диалози между него и приятелите му сякаш го изкарват от книгата и го превръщат в реален човек, който всеки от нас познава. Вероятно не малко девойки по целият свят четат поредицата именно заради него. И признавам си, бих ги разбрала. Рис е перфектният баланс от това, което почти всички момичета искаме от един мъж. Нека не изброявам, защото ще стане много Рис-центрично. Момичетата си знаят. 


Сара Дж. Маас плете интриги, създава измами и подтиква геройте си към двойна игра. Ходовете се преплитат така, че постоянно се питам  "Той на чия страна е?" "Наистина ли ще ги предаде?" "Не мога да повярвам, че от всички точно той ще им се притече на помощ". Ченето ми доста често увисваше. А изненадата и разочарованието ме преведоха през този трънлив лабиринт ръка за ръка. 


Сара Дж Маас се е справила наистина отлично с "Двор от крила и разруха" Написала е една книга, в която не ми липсваше нищо, а малкото неща които ми бяха в повече, бих класифицира като мои лични предпочитания.


Интересно ми е да видя какво ще направи в бъдеще с поредицата. Така че ще очаквам със затаен дъх следващият й ход. 

събота, 6 януари 2018 г.

Български комикс-артист рисува графичната новела Stephen King's N.

Графичната новела по едноименния разказ на Стивън Кинг от сборника "Малко след залеза" е рядко срещано артистично и бих дипълнила оригинално и интересно решение. По молба на Марк Гугенхайм с комикса се заема българския художник Алекс Малеев, вдъхвайки на историята живот. Стилизацията, която използва Малеев за комикса, създава напрегнато чувство за реализъм, а героите сякаш изпълзяват от гланцираните странци живи от плът и кръв. Този избор в комбина с таланта на Кинг създават една много витална картина в ума на читателя. 


Не съм почитател на комиксите. Всъщност не знам, дали съм почитател, никога не съм чела комикс, ако не се броят детските списания "Мики Маус". Винаги ми се е струвало странно да се осланям на нечие чуждо въображение, когато чета, вместо сама да градя образите на героите в главата си. Но трябва да призная, че не изпитах чувство на непълноценност, четейки графичната новела. Напротив - рисуваните панели засилиха ефекта на напрежението дори повече.

Четейки оригиналния разказ по-късно нямаше как да избягам  от референциите към комиска и образите, които Малеев закодира в ума ми. И вместо това да ме подразни (особено добавените епизоди), както обикновено се получава, осъзнах че работата на Малеев допълва и изпълва по прекрасен начин творчеството на Кинг. 



Мрачните краски
, хубавите и лошите числа, обсесивното състояние на героите ме караха да надзъртам бързо и плахо зад гърба си докато четях. И не е като да не ми мина през ума да подредя в кръг разхвърляните играчки на дъщеря ми по пода късно през нощта, когато всички заспаха, а аз останах сама  с проклетите камъни от нивата на Акърман. 

Документалният стил на новелата - разхвърляните писма, изследвания, папки с досиета на пациети и записки, придава допълнително плътност на историята. Открояват се няколко пасажа с по-дълъг текст вмъкнати като писмо или статия от вестник, затрупани от други предмети и документи върху масата, което изглежда добро и ненатрапващо се решение по отношение на детайлността, с която Кинг пише. 
В изданието ще откриете кориците на новелата преди тя да бъде събрана в едно, както и някои от предварителните скици на сториборда на Алекс Малеев.


"Stephen King's N." е приятна изненада за всички фенове на Кинг, а също и за феновете на комиксите у нас, прекрасна възможност за едните да изследват територията на другите и обратното, да опитат нещо ново и да се докоснат до световнопризнатия талант на Алекс Малеев.

петък, 5 януари 2018 г.

"Острието на асасина" прорязва дълбоко

Добре, че двете поредици на Сара Дж. Маас "Двор от рози и бодли" и "Стъкления трон" вървят паралелно, та докато чакам следващата книга от едната поредица, току виж излязла нова от другата. И така, сега тръпнем в очакване на "Двор от крила и разруха", която всъщност вече е тук (но нека не се залитам сега в друга тема) и за да разсее малко напрежението около новата книга от Дворът, Сара Дж. Маас пусна на пазара "Острието на асасина".

Това е част от историята на Селена Сардотиен, преди да се превърне в Елин Галантиус. Селена вече носи на жилавите си рамене славата на най-добър асасин. Маска покрива лицето й, а качулка косата. Никой не познава лицето на младия асасин, никой освен най-приближените на нейния господар Аробин. Селена е тайното оръжие на краля на асасините. Анонимната й самоличност й позволява да поема задачи, в които се налага да работи под прикритие.


Добре, стига толкова хвалебствия. Селена е малка, досадна и разглезена хлапачка, която доста често създава повече проблеми, отколкото да ги разрешава. Израстнала в средата на наемници, Селена сякаш губи малко по малко посоката на моралния си компас. Луксозните вещи и скъпите рокли се превръщат в неизменна  част от нейната личност за сметка на истински стойностните неща, които сякаш е позабравила.

Книгата е разделена на няколко разказа, които очаквах, че ще бъдат самостоятелни истории от живота на Елин като наемен убиец. Затова представете си колко приятно изненадана останах, когато те се оказаха епизодите на една история.
Вече познавате Селена. Познавате я като безмилостен асасин, като отличен боец, като силен дух, тренирано тяло, непоклатима воля, кралица в сянка, овладян владетел, изригваща буря, ледено спокойствие и като силна, но и уязвима жена.
Селена извървя дълъг път, постлан с много препятствия и тръни, премина през не една и две съкрушителни бури и преживя твърде много смърт за своята крехка възраст. В края на "Империя на бури" станахме свидетели на една дълбока конспирация, която Сара дж. Маас е изплела изключително внимателно - нещо много нетипично за този тип книги.


Беше интересно да проследя част от историята на Селена преди момента, в който капитанът я изведе от пределите на Ендовиер. Това непокорно момиче, чиито очи са видели твърде много, ме изненада. Тя бе много по-състрадателна, емоционална и отворена, отколкото очаквах. Дори и в тези мрачни за нея времена момичето-асасин показа, че има сърце.


Четири разказа, четири възможности ни предоставя Сара да опознаем своята любима кралица. Разказани като самостоятелни истории и все пак едно цяло. А това не е приключение, което Селена ще изживее сама.
Запознайте се със Сам. Вечно свъсен, сериозен или ядосан. Темерут и половина. Всъщност не мога да кажа, че знам много за живота и личността на Сам. Като че ли Сара Дж. Маас се фокусира върху настоящето и отношенията между две млади прецакани души. Въпреки постоянните препирните на Селена с младият мъж да не секват, наравно с тях в сърцата им се настанява и една сумрачна привързаност и загриженост помежду им. Нещо необичайно за живота на асасина. Нещо, което няма как да остане незабелязано от техният работодател и господар Аробин.


Макар че Сара е отделила сравнително малко страници в цялата поредица на Аробин, неговият образ е един от най-ярките за мен - безскупулен, жесток и властен. Аробин е от онези елегантни джентълмени, които смразяват кръвта ти с поглед и с приветлива усмивка на уста заповядват да те изкормят, заради прегрешението ти. Определено е един от силните персонажи на Сара, чието поведение ще си спомням дълго след края на поредицата.


С тази книга Маас сякаш изчиства репутацията на асасина, която остана в главите на читателите от предишните книги, за да ни покаже, че тя винаги е носила идеалите си в себе си, че никога не е спирала да мисли за дома и да цени истински важните неща. Под хладнокръвната маска на убиеца се крият много неща - сила, увереност, понякога жестокост  и мрак, но там се спотаяват и съпричастност, обич носталгия. Там е скрита 
красотата на цялата палитра от емоции на човешкото сърце

четвъртък, 4 януари 2018 г.

Мъничко намигване от Тери Пратчет с "Фалшивата брада на Дядо Коледа"


Открадвам си още малко време със сър Тери и си създавам нелепи илюзи, че неговото въображение ще продъжи да изпълва нашия свят с нови и нови истории, които да обичаме.  Радвам се, че издателство Прозорец направиха този избор -  твърди корици, гланцирана хартия, цветни илюстрации. Истинско бижу.

Тери Пратчет ме кара да се чувствам у дома си всеки път, когато зачета негова книга, без значение къде се намирам и в какво емоционално състояние съм. Той е един от малкото автори, чиито творби обичам безусловно и не съм се впуснала като побесняла в маратонно четене. Защото искам да знам, че дори и когато остарея, ще мога да си позволя щастието да отворя негова книга за пръв път. Защото ще ми липсва прекалено много.


"Фалшивата брада на Дядо Коледа" е пълна с топли истори за студените зимни вечери. Ужасно кратка, не знам, дали прочитането й отнема и час, а разгръща пред мен една цяла вселена, изпълнена със смях, поука и чисти, неподправени емоции. Този сборник с разкази ще ви разтопи и стопли, така както никое одеяло или чаша чай не биха могли. Не смея да ви разказвам историите, те са толкова кратки и пропити с уют, че не би трябвало да ги чувате по този начин, а да ги усетите сами. но ще ви кажа, че любима ми е историята за компютъра, който получи подарък от Дядо Коледа. И много се смях на тази, в която Дядо Коледа си търсеше нова работа. 


Смях, веселие и празнично настроение се изливат от страниците на този сборник. А ярките илюстрации няма как да не посеят във вас частица зимно настроение. И наред с това Тери не изоставя и онази тъничка нишка на тихата тъга, която ни подтиква да се обадим на близък човек, да посетим приятел, да прегърнем родител и да целунем дете.  Знам, че книгите на Тери Пратчет са шантави, че понякога изглеждат много объркани, знам, че потапят в един безграничен свят, в който властва въображението, но все път, когато се опитвам да опиша на някого неговото творчество, в ума ми изплува една единствена дума - обич. Всяка негова история е толкова пропита от обич, че просто няма как да не докосне читателя.
Позволете си това зимно четиво да стопли вечерта ви, да ви разсмее и да ви върне за малко в света на Тери. 
 

сряда, 3 януари 2018 г.

"Пътят на кралете" не е лек

Винаги съм знаела, че няма как човекът събрал сили и смелост да довърши нещо толкова масивно и епично като "Колелото на времето", да не е отличен писател. И въпреки това дълги години не давах шанс на Сандерсън, защото се бях наситила на жанра. Не ето, че една малка крачка в неговия свят ме накара да преоткрия всички забравени магии на фентъзито и да се оставя да бъда пленена от нови.

Сега когато на бял свят излезе и третата книга от Летописите на Светлината, най-накрая спрях да натискам спирачките и си позволих да започна така чаканата от мен поредица. Взех възможно най-голямата кошница, която успях да си представя и я натъпках до горе с очаквания. А той както и всеки път досега ги изпълни едно по едно, че дори и натрупа още.


Сандерсън направо ми скри шапката с мащабите на света, който създава, а детайлите, с които го извайва създават истинско чувство за преклонение към търпението, въображението и таланта, които се изискват, за да бъде създадено нещо подобно.  При Сандерсън няма половинчати работи затова и той се справя отлично със задачата да разказва паралелно историите на четирима от главните си персонажи. А всяка една от тези сюжетни линии сама по себе си е чудовище, което влита в огромното си тяло не малък брой странични и същевременно важи участници.


Рошар е сурова земя, в която често вилнеят бури, толкова свирепи и жестоки, че това се превръща в ключов еволюционен фактор за света. Сякаш всичко е такова, каквото е, заради бурите - флората, фауната, хората, способностите им, климата, водите, земята, обичаите и всички онези непонятни за нашия свят мистериозни явления, които са неделима част от Рошар - като вълшебните мечове и брони, сияйните рицари, различните духчета, превръщателите и какви ли още не чудесии. Сандерсън се е постарал да ни даде не едно и две нови неща. Като започнем от някои наистина значими явления и стигнем до нещо тривиално като обменната валута (която впрочем в света на Летописите са скъпоценни сфери, заредени със Светлина на бурята) всичко в Рошар е различно, необичайно, странно и дори екзотично в нашите очи.


Както вероятно вече и сами сте се досетили от корицата и заглавието, основното занимание на народите на Рошар е войната. Шест години преди началото на историята крал Гавилар е убит. При съмнителни обстоятеслтва паршендите поемат вината за покушението и това слага началото на една дълга и изтощителна война. Война, която се води по плата и сред безброй пропасти.  Война, която година след година губи първоначалните си облик и предназначение и се превръща в надпревара за скъпоценни ядра, слава и власт.


В условията на тази война и надвиснала над света непонятна  и непозната заплаха, Сандерсън проследява четирима от своите герои, позволявайки ни да надникнем в главата на всеки един от тях.


Каладин израства в семейството на лекар и сякаш естественото продължение на живота му е и той самият да стане лекар, също като баща си. Каладин обаче избира друг път. Пътят на войната. И макар той винаги да се е сражавал смело и самоотвержено, този път го отвежда в робските редици. А оттам и в мост Четири. Мостовите са най-низшата брънка в йерархията на войната. Те са по-скоро консуматив, отколкото хора. Мостовите  в армията на върховния принц Садеас имат две важни задачи. Първата е да носят моста, за да може армията да прекосява пропастите и да стигне до платото. Втората е да служат като примамка. Невъопръжените и беззащитни мостови са открита и лесна плячка за противника. Така докато паршендите обстрелват мостовите, армията на Садеас печели битката. Попаднал в този ад на земята, Каладин намира сили още веднъж да изправи глава и да опита да спаси своя живот и този на съотборниците си. Каладин крие много тайни в себе си, някои съзнателно, а за други дори не подозира.

Сандерсън е избрал да следи историята на още един мъж от Пустите равнини - върховният принц Далинар Колин. Истински рицар на честта по най-тривиалния начин, по който бих могла да си го представя. Силен, едър мъж, броненосец, непоколебим, сериозен, скучен и воден неотлъчно от своите принципи. Далинар е може би последният останал на земята честен човек с власт, като самородно злато в река от тиня. Ала тази чест му носи повече проблеми, отколкото дивиденти. А виденията, които го спохождат по време на буря не подпомагат много за укрепването на позиците му във военния лагер на краля. Далинар трябва да намери начин да защити краля, народа и семейството си - а това е непосилна на пръв поглед задача. 


Наред с двамата мъже, Сандерсън хвърля по едно око и на две зебележителни дами. Ясна Колин и Шалан. Ясна Колин е учен и еретичка. Опасна комбинация в един мъжки свят съграден върху основата на войната и религията. Ясна Колин е забележителен образ и се чудя какво ли още е скрил в ръкава за нея Сандерсън. Не че и това, което знаем до момента е малко. Ясна е от онези жени, които могат да накарат океанът да замръзне с един поглед. Млада, изключително умна и начетена, красива жена, притежател на Превръщател, посветила живота си на науката. Шалан е провинциално свелооко момиче, което някак успява да накара скандалната Ясна Колин да я вземе като повереница. Посветена на своето семейство, Шалан прави всичко това, за да им помогне като открадне превръщателя на Ясна и спаси малкото останала чест и богатство на семейството си. Престоят й при Ясна обаче ще се окаже нещо много повече от това. Това обикновено момиче също като Каладин е нарамило на плещите си тежестта на предопределеността и отговорността на отредените й способности.


И накрая някъде в цялото това многообразие, ей така, за великолепие,  Сандерсън върви и по петите на Сет - Неверен, кралеубиец, младолик и многвековен мъж, който сее смърт навсякъде след себе си. Сет преобръща кралства и решава съдбата на милиони с един размах на меча. Обречен е да се подчинява покорно на своя господар и да изпълнява безропотно заповедите му. А какво друго да заповядаш на изкусен убиец, освен да убива? 

Първият том от Летописине на Светлината на бурята започна нещо мащабно и великолепно. Едно фентъзи, което ме накара отново да обикна жанра и което ще се превърне в дългосрочна любов както го виждам. Исках да направя почивка между "Пътят на кралете" и "Сияйни слова", ала думите на Садерсън не ми дават мира. Ще се чете. А след това ще видим как ще запълвам празнината, която този чудовищен епос ще остави след себе си.