сряда, 26 юли 2017 г.

Кажи на вълците, че съм си у дома

Примамливото заглавие и стилната корица на Издателство Милениум ме подтикнаха преди няколко години да си купя "Кажи на вълците, че съм си у дома". Нямах представа какво пише вътре, дори не си направих труда да обърна и да видя задната корица. Беше импулсивно решение. Просто знаех, че ще я прочета. Оставих я да отлежава доста време на един от рафтовете в спалнята. При всяка преподредба на библиотеката я поставях на първия ред при тези, които смятам да прочета в най-скоро време. И въпреки това посегнах към нея чак сега. Чакането си струваше. 

"Кажи на вълците, че съм си у дома"  е една прекрасна и много странна книга. В началото просто клатех глава и си мърморех тихо колко сбъркано е всичко в тази книга, но не спирах да чета. Не можех. 
Това е и първото нещо, което искам да ви кажа за нея. Перото на Карол Рифка Брънт е умело, уверено и умее да разказва истории по един особено магичен, нежен и любящ начин. 

Иска ми се да напиша "Това е една книга за...", но истината е, че тази книга е за толкова много неща, че изброяването им би ги омаловажило. И едва ли този текст би могъл да обхване цялата гама от събития и емоции. "Кажи на вълците, че съм си у дома" не е книга на действието и въпреки това в нея се случват толкова много неща. 

Джун и Грета са сестри. Две момичета, които с всеки следващ ден се отчуждават все повече една от друга. Грета непрекъснато се държи язвително с Джун, която пък от своя страна се затваря все повече в себе си. Единственият човек, който успява да извади Джун от нейния собствен затвор е нейният вуйчо и кръстник - Фин. Фин е зиключително талантлив художник, който бавно гасне заради СПИН. Както се досещате освен всичко друго Фин е и хомосексуален. И макар хомосексуалността да дърпа една от основните нишки на сюжета, тя не е събитие, не е заложена в обичайния смисъл, в който сме свикнали да я виждаме в литературата - като една безкрайна борба с обществото. Хомосексуалността е просто любов. 
Последните две години от живота си Фин се оттегля от светския живот, престава да прави изложби и за многизна това означава, че той е спрял да рисува. Това обаче съвсем не е така. Той прекарва времето си със своите племеници, рисувайки им портрет. Фин така и не успява да довърши истински потрета, защото винаги остава с усещането, че му липсва още нещо, че има още нещо, което трябва да добави, да промени, да нарисува. 

Колкото повече време прекарва Джун със своя вуйчо толкова повече се привързва към него и толкова по-голяма става пропастта между двете сестри. Грета не спира да се подиграва на Джун, а Фин е нейното убежище, нейния пристан, нейният специален човек.

И когато Фин си отива, светът на Джун се разпада. Объркана, изоставена, съкрушена, Джун не знае как да се справи с това. И тогава в живота й се поява Тоби - убиецът на чичо й. Човекът, който го е заразил със СПИН. Човекът, който й го е отнел. И Джун опитва да го намрази с всички сили. Но под повърхността се крият много тайни. Тайни, които ще променят живота й, които ще променят нея самата, тайни, които ще я накарат да приезнае истината пред себе си, да признае истината за себе си и да я приеме.

Обичам такива книги. Книги, които се фокусират във връзките между хората. Невидими нишки свързват героите на Карол Рифка Брънт, дори и понякога да не искат да го признаят. Дори когато бягат от другия, нишката ги свързва все по-здраво, притегля ги, увива се около тях, докато накрая не спрат своя бяг и не признаят страховете си на глас, докато не споделят срама и вината си.

"Кажи на вълците, че съм си у дома" е предизвикатеслтво. Тя е като празен дневник, който те приканва да напишеш историята си, като бяло платно, което копнее да бъде изпълнено с цветове. Тя е това, от което имат нужда подрастващите - искреност, смелост, себепознание. Приканва да извървиш пътя към себе си, придържайки се за опора към онези нишки, които водят към хората, които обичаш и които те обичат.

В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич. 

Трудно е да откриеш обичта, когато си наранен и изоставен. Понякога тя се крие в негативното пространство, защриховано от умелата ръка на художника, прикрита сред фигурите, невидима за непосветените очи.

Обичам тази книга заради посланието, което изпраща. Обичам я, защото ме изпълва със сила и несломим дух. Обичам я, защото ми напомня, че дори и в най-трудните моменти в живота ми, имам обич - безкрайно много обич. Напомня ми, че дори и да не се набива на очи, дори да е защрихована лекичко в негативното пространство, тя е там и ме кара да държа "главата си високо, а юмруците ниско".



2 коментара:

  1. "В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич."

    Този абзац ме спечели! Много истина има в него. Убедихте ме да прочета книгата. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Радвам се! Надявам се, после да споделите личните си впечатления. :)

      Изтриване