четвъртък, 22 юни 2017 г.

"И дъхът стана въздух" отнема и дава живот

Понякога животът е толкова нелеп. Събуждаш се сутринта, измиваш си зъбите, лицето, вземаш душ, обличаш се за работа и денят продължава своята рутина неусетно, докато един ден Животът се обръща към теб и ти удря шамар. Неочаквано, болезнено и неосъзнато. Минава известно време, докато разбереш откъде идва този шамар. Пол Каланити получава един от най-жетоките шамари на Живота - смъртоносния. 

Това е една книга мемоар за живота преди, по време на и след края на болестта - рак на белия дроб. Изключително рядко срещана при хора под 40 години. Но това, че шансовете да те сполети рак на белия дроб са много малки, не означава че ги няма и че няма да ти се случи. 

Никой от нас не вярва, че може да му се случи нещо такова, докато не стане реалност. Знаем, че не сме застраховани, но не осъзнаваме ясно, че утре може да се окажем в ситуацията на Пол или на някой друг от смъртоносно болните му пациенти. И по-добре. Иначе бихме живели в страх  от самото си раждане. Никой не може да се подготви за такава диагноза. И Пол не успява. Новината е смазваща, разтърсваща и срутваща почвата под краката му. 

Всеки от нас прави планове за бъдещето си - краткосрочни или дългосрочни, ангажиращи или спонтанни. И в сметките ни никога не влизат смъртоносните болести. Това е голямото изпитание на Пол - да се научи да живее с тази диагноза, да приеме неизбежния си край, да открие как да прекара последните си дни, месеци или години, така че си заслужават. Но е трудно да правиш планове, когато не знаеш с какво време разполагаш за тях.

"Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината."

Пол е отличен неврохирург, прецизен в работата си и почти в края на резидентурата си, когато научава диагнозата си. И макар това да го захвърля на твърдата земя със страшна сила, той не си позволява да се пречупи. Да тъгува, да е ядосан, да отрича, да се моли, да е отчаян, да, да и пак да. Но никога не се предава. Пол минава през всички фази на своята болест и емоциално, и физически и психически, но нито веднъж не ляга в леглото си смазан до такава степен от отчаянието си, че да каже "Нямам сила да се боря повече".
Тази книга е много лична. И въпреки това не е сълзлива, сърцераздирателна история, която ще ви натежи и ще ви потисне със своята неизбежност. 
Пол цял живот търси смисъла на живота и се опитва да разбере смъртта. Тази книга е повече неговите споделени знания, отколкото личната му изповед. Пол не крие съкровени моменти от семейния си живот, нито свои дълбоко лични преживявания, но не ги поставя в центъра на повествованието. Вгражда ги в историята като част от своето разбиране за живота и смъртта. Самият Пол споделя, че това е и целта на неговата книга. Той знае, че по света има много други пациенти като него, незлечимо болни и с тази книга той иска да сподели своето познание с тях, да им помогне да се подготвят за неизбежното, да преминат по пътя, който води към смъртта, да им помогне да се помирят със себе си и да открият своя начин да прекарат остатъка от живота си.

"Тази книга отразява неуморния ход на препускащото време и желанието на Пол да успее да каже всчко, което бе важно за него. Той се срещна със смъртта - изследва я, бори се с нея, прие я - и като лекар, и като пациент. Винаги бе искал да помогне на хората да разберат смъртта и да приемат  своята тленност."
"Разбира се, Пол направи много повече от това просто да им покаже своя път: той смело го измина целия." 
Прекланям се пред силата на този човек. Прекланям се пред това, че той не се предаде, продължи своята борба, опита различни видове лечение, извървя своя път, остана на работа, а после в последната година от живота си написа тази книга, макар както споделя жена му Луси в последните страници от книгата, това да му е коствало наистина много, много голямо усилие. Прекланям се пред смелостта да допуснеш света до своята лична история, до семейството си. Прекланям се пред смелостта му да създаде нов живот на прага на собствената си смърт. Прекланям се пред това, че той се помири със себе си, с неизбежния си край и го направи достоен, обграден от любов и грижа, заобиколен от близките си хора, притиснал в ръцете си малкото съкровище, плод на любовта между него и Луси.

" - Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?А той той отвърна: - Само така мога да дишам."

И колкото тази книга е за смъртта, тя е толкова и за живота. Един живот си отива сред страниците на този мемоар и един живот се ражда. И освен всичко друго, тази книга е спомен и послание за дъщерята на Пол Каланити.

 "В някой от многобройните моменти от живота си, когато трябва да си направиш равносметка коя си и какво си направила, какъв е приносът ти за света, моля те. не пренебрегвай това. че изпълни последните дни на един умиращ човек с безгранична радост - радост, каквато той не бе опзнавал до този момент в живота си. Тази радост не жадува за нищо повече, тя е съвършена в своята цялост. В това време, точно сега, това е огромно постижение" 
 Те знам, дали тази книга щеше да ме докосне така, ако до мен не спеше спокойно 8-месечното ни бебе, докато разлиствах страниците й. Но в крайна сметка, това което прави историите, в които се потапяме, толкова скъпи за нас, е личното ни отношение към тях, начинът, по който асоциираме собствения си живот с този на героите и това, че откриваме по мъничко от себе си в тях. 

 Тази книга ще докосне мнозина по една или друга причина, защото е толкова земна и истинска, че няма как да не откриете частица от себе си в нея. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар