вторник, 30 май 2017 г.

"Утринна звезда" изгрява за един нов свят.

"Утринна звезда"е подобаващ завършек на една наистина добра поредица. Започнах "Червен изгрев" на шега, в първите седмици след раждането на дъщеря ми, когато бях далеч от дома и единствените книги, до които можех да се добера бяха изтеглените на телефона ми. И се радвам изключително много на така стеклите се обствоятелства, защото преди целенасочено пропусках тези книги и това беше голяма грешка. Но грешката е поправена и сега на рафта ми се мъдрят трите червени корици на една от любимите ми поредици, защото просто нямаше начин да не си ги купя, след като ги харесах толкова много.

Но стига лирически отклонения. Краят на "Златен син" ме остави на тръни, очакваща следващото действие, следващия обрат. И Пиърс Браун не изневерява на стила си и превръща последната част в едно шеметно приключение - живо и ярко, с върхове и пропадания, които ме карат да се смея с глас и да плача със сълзи. Началото на "Утринна звезда" ме запраща безмислостно в черна дупка. Дароу е хвърлен в непрогледен мрак във своята тъмница и е на косъм от лудостта и самоубийството. Не такъв съм свикнала да го виждам, не такъв искам да го виждам. Дароу е олицетворение на борбата, на надеждата, на промяната, на възможността за един нов свят. Но не и сега. Сега той е едно уморено, измъчвано и нещастно момче, чийто поглед е угаснал. 
Пиърс Браун определено го бива да рисува емоции и да създава обрат в личен и мащабен план. Едно от нещата, които наистина харесвам в тези книги е способността на Пиърс Браун да създава и развива образите на своите герои. Дароу претърпя невероятна метамофоза не само външно. От малодушен младеж, готов да склони глава в името на дребното щастие и мижитурческия си живот, той израстна в силен млад мъж, който ясно осъзнава своите желания и цели и се бори за тях със зъби и нокти.

Дароу е научил, че не всичко е черно и бяло. Не всички златни са долни и зли поробители, нито всички Червени са невинни жертви. Хората са такива, каквито ги възпита семейството им, каквито ги направи средата им, в каквито се превърнат, заради собствените си избори. Но и кастата има своята сила и те изобщо не са без значение. Трудно е да имаш добри обноски, когато работиш по двадесет часа на ден в мините. Нито пък някога ще разбереш що е истински глад, когато живееш в бляскав дом, а слугите се грижат за теб ден и нощ.

Ала въпеки всичко, хората се променят. Дароу и неговите приятели са пример за това. Доста листа окапаха в предишните две книги. Загубихме Леа, Куин, Пакс, Юлиан и много други и Браун запазва тази линия ненарушена, като ни лишава от присъствието на още няколко персонажа от задружната групичка на Жътваря. 

Точно така, Жътваря. Едно име, в което предстои на Дароу те първа да повярва отново. Най-трудният път е този към себе си. Най-трудно е да простиш сам на себе си, да се измъкнеш от дълбоката бездна пълна с демони, които се опитват да те завлекат на дъното й. Най-трудно е отново да впериш взор в светлината и надеждата. И енергията, с кяото ме зарежда техния порив, тяхното желание и подвиг, е вдъхновяваща.
Въстанието се е разпростряло, но и отслабнало в известен смисъл. Липсва фитилът - Жътварят.
И когато Даору отново връща себе си, се оказва, че нещата са се променили твърде много. Тази война е друга. Вече не става дума за Златни и Червени, а за желанието на хората да изградят един нов и по-добър свят. Противниците им са силни, добре въоръжени, хитри и безмилостни. Чакала вече е разкрил садистичната си натура, лишена и от капчица милост и доброта. Суверенът вярва, че правото е на нейна страна и тази кастова система е най-доброто решение за запазване мирът в света. А когато приятелите на Дароу започват да се завръщат един по един, той просто не знае кое е клопка и кое истина.

Под всичката фантасмагория от космос, касти, пулсБрони, пулсЩитове и всякакви други фантастични елементи се крие една класическа история за угнетен народ, който се възправя срещу тиранина си, за момче, което се влюбва в момиче и тръгва да търси отмъщение, когато му я отнемат, за момче, което се влюбва в момиче и двамата  застават срещу целия свят заедно в своята борба, за приятелствата, които се превръщат в неразрушими мостове, за трудните решения и житейските избори, които правим, за надеждата и силата, която ни вдъхва любовта във всичките й форми.

Когато я започнах не съм си и помисляла, че ще кажа това след края на третата книга (всъщност даже не съм и помисляла, че ще стигна по-далеч от 50-та страница на първата), но наистина ми е тъжно, че завърших трилогията. Ще ми липсва да бъда отново част от този свят, ще ми липсват топлите и шантави образи и абсурдните им прякори, които Браун създаде - Жътваря, Мустанга, Гоблина, Паламидата, Чакълчето. Ще ми липсва цялата гама от емоции, в която ме хвърляше автора глава след глава, Ще ми липсват шеметните завършеци на всяка книга и сигурната и уверена градация в началото на всяка. Ще ми липсват политическите игри, интригите, шегите, ругатните и обратите.

Надявам се, скоро оново да четем нещо от Пиърс Браун, защото определено ще ми липсват думите му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар