вторник, 30 май 2017 г.

"Утринна звезда" изгрява за един нов свят.

"Утринна звезда"е подобаващ завършек на една наистина добра поредица. Започнах "Червен изгрев" на шега, в първите седмици след раждането на дъщеря ми, когато бях далеч от дома и единствените книги, до които можех да се добера бяха изтеглените на телефона ми. И се радвам изключително много на така стеклите се обствоятелства, защото преди целенасочено пропусках тези книги и това беше голяма грешка. Но грешката е поправена и сега на рафта ми се мъдрят трите червени корици на една от любимите ми поредици, защото просто нямаше начин да не си ги купя, след като ги харесах толкова много.

Но стига лирически отклонения. Краят на "Златен син" ме остави на тръни, очакваща следващото действие, следващия обрат. И Пиърс Браун не изневерява на стила си и превръща последната част в едно шеметно приключение - живо и ярко, с върхове и пропадания, които ме карат да се смея с глас и да плача със сълзи. Началото на "Утринна звезда" ме запраща безмислостно в черна дупка. Дароу е хвърлен в непрогледен мрак във своята тъмница и е на косъм от лудостта и самоубийството. Не такъв съм свикнала да го виждам, не такъв искам да го виждам. Дароу е олицетворение на борбата, на надеждата, на промяната, на възможността за един нов свят. Но не и сега. Сега той е едно уморено, измъчвано и нещастно момче, чийто поглед е угаснал. 
Пиърс Браун определено го бива да рисува емоции и да създава обрат в личен и мащабен план. Едно от нещата, които наистина харесвам в тези книги е способността на Пиърс Браун да създава и развива образите на своите герои. Дароу претърпя невероятна метамофоза не само външно. От малодушен младеж, готов да склони глава в името на дребното щастие и мижитурческия си живот, той израстна в силен млад мъж, който ясно осъзнава своите желания и цели и се бори за тях със зъби и нокти.

Дароу е научил, че не всичко е черно и бяло. Не всички златни са долни и зли поробители, нито всички Червени са невинни жертви. Хората са такива, каквито ги възпита семейството им, каквито ги направи средата им, в каквито се превърнат, заради собствените си избори. Но и кастата има своята сила и те изобщо не са без значение. Трудно е да имаш добри обноски, когато работиш по двадесет часа на ден в мините. Нито пък някога ще разбереш що е истински глад, когато живееш в бляскав дом, а слугите се грижат за теб ден и нощ.

Ала въпеки всичко, хората се променят. Дароу и неговите приятели са пример за това. Доста листа окапаха в предишните две книги. Загубихме Леа, Куин, Пакс, Юлиан и много други и Браун запазва тази линия ненарушена, като ни лишава от присъствието на още няколко персонажа от задружната групичка на Жътваря. 

Точно така, Жътваря. Едно име, в което предстои на Дароу те първа да повярва отново. Най-трудният път е този към себе си. Най-трудно е да простиш сам на себе си, да се измъкнеш от дълбоката бездна пълна с демони, които се опитват да те завлекат на дъното й. Най-трудно е отново да впериш взор в светлината и надеждата. И енергията, с кяото ме зарежда техния порив, тяхното желание и подвиг, е вдъхновяваща.
Въстанието се е разпростряло, но и отслабнало в известен смисъл. Липсва фитилът - Жътварят.
И когато Даору отново връща себе си, се оказва, че нещата са се променили твърде много. Тази война е друга. Вече не става дума за Златни и Червени, а за желанието на хората да изградят един нов и по-добър свят. Противниците им са силни, добре въоръжени, хитри и безмилостни. Чакала вече е разкрил садистичната си натура, лишена и от капчица милост и доброта. Суверенът вярва, че правото е на нейна страна и тази кастова система е най-доброто решение за запазване мирът в света. А когато приятелите на Дароу започват да се завръщат един по един, той просто не знае кое е клопка и кое истина.

Под всичката фантасмагория от космос, касти, пулсБрони, пулсЩитове и всякакви други фантастични елементи се крие една класическа история за угнетен народ, който се възправя срещу тиранина си, за момче, което се влюбва в момиче и тръгва да търси отмъщение, когато му я отнемат, за момче, което се влюбва в момиче и двамата  застават срещу целия свят заедно в своята борба, за приятелствата, които се превръщат в неразрушими мостове, за трудните решения и житейските избори, които правим, за надеждата и силата, която ни вдъхва любовта във всичките й форми.

Когато я започнах не съм си и помисляла, че ще кажа това след края на третата книга (всъщност даже не съм и помисляла, че ще стигна по-далеч от 50-та страница на първата), но наистина ми е тъжно, че завърших трилогията. Ще ми липсва да бъда отново част от този свят, ще ми липсват топлите и шантави образи и абсурдните им прякори, които Браун създаде - Жътваря, Мустанга, Гоблина, Паламидата, Чакълчето. Ще ми липсва цялата гама от емоции, в която ме хвърляше автора глава след глава, Ще ми липсват шеметните завършеци на всяка книга и сигурната и уверена градация в началото на всяка. Ще ми липсват политическите игри, интригите, шегите, ругатните и обратите.

Надявам се, скоро оново да четем нещо от Пиърс Браун, защото определено ще ми липсват думите му.

четвъртък, 25 май 2017 г.

Красота, страх и смърт в "Градината на пеперудите"

Прелестната корица на "Градината на пеперудите", излязла под логото на Издателство "Милениум", ще ви каже всичко, което трябва да знаете за тази книга. Но ще я усетите истински, едва след като заторите и последната страница, гарантирам ви. 
Бях със смесени чувства, когато реших да я чета. Не съм в настроение за тежки книги, но се радвам, че все пак посегнат към нея, защото в тази книга се крие много, ужасно многого повече от това, което се вижда на повърхността.

Смразяваща и едновременно с това пленителна история. От момента, в който отгърнах първата страница, не можах да се откъсна от нея, докато не затворих и последната. 
Градината на пеперудите е красиво и ужасяващо място. Градинарят е социопат, които отвлича млади и красиви момичета, за да ги превърне в пеперуди за своята градина. Първото нещо, което се случва, когато се събудиш в Градината е да получиш своите крила от него. Когато прелестната и смразяваща кръвта татуировка е завършена, идва и първото изнасилване. Като дългоочакван удар с камшик. Знаеш, че ще те заболи, но когато изплющи в гърба ти, все пак те изпълва ужас, какъвто не си и сънувал.

Не знам, дали бих могла да ви опиша животът в Градината. Безкрайните дни, изпълнени с отчаяние. Не знам, дори кое е по-страшно - надеждата, че може би нещо ще се промени и ще се измъкнеш от този ад или пълната й липса, която смазва живецът в теб. Ужасът от очакването на поредното посещение на Градиняря или още по-страшно, на неговия син - Ейвъри, който изпитва истинско удоволствие от това да наранява и унижава физически и психически Пеперудите на баща си, очакването на поредното изнасилване или пълното безразличие, граничещо с обреченост и смърт. Страхът от това да се привържеш към някое от момичетата, споделящи съдбата ти, защото ще разбиеш сърцата им когато някой ден Градинарят дойде за теб, когато настъпи последния ти ден в Градината или тъгата по някоя от изгубените Пеперуди. Не знам, кое е по-ужасяващо. Градинарят, който отвлича момичета, осквернява тялото, душата и ума им или това, че той искрено вярва, че ги обича, милее и се грижи за тях, като за свои пеперуди и дори и в смъртта им, той смята, че ги почита и съхранява с искрена нежност и любов.

Това е една история, в която противоположностите се сблъскват и сливат постоянно. Когато загубиш почва под краката си, когато бъдеш изкоренен от живота си и затворен на това обречено място, колебанията стават част от ежедневието ти, страхът и ужасът от случващвото се и от очакването на още по-черното бъдеще те превръщат в друг човек, в сянка на това, който си бил преди

Градината е прекрасна и просторна - водопад, скали, пещера, езеро. В къщата не липсват удобства. Момичетата имат дори библиотека и 24/7 готвачка и медицинска сестра. Това е другата крайно извратена нишка - Лорейн е една от първите Пеперуди на Градинаря и единствената надживяла 21 години, единствената, която се е влюбила в него и сега гасне, заради повехналата си младост, защото не е достатъчно свежа и красива, за да бъде все още една от неговите пеперуди и да заслужи своето място във витрината. Лорейн се превръща в жертва на Столкхолмския синдром - привързва се към своя насилник и макар Градинарят да й гласува пълно доверие. което и дава перфектната възможност да помогне на момичетата, тя дори и за миг не се замисля за тази възможност.
В Градината нямаш друга самоличност, освен тази която ти даде Градинарят.
Животът тук е кратък. Когато пеперудата навърши 21 години, Градинарят идва за нея, а на следващата сутрин, другите пеперуди моят отново да я видят - съхранена във витрината. Тези момичета знаят, че има само един начин да напуснат Градината - витрината и живеят всеки ден с тази обречена мисъл. И въпреки всичко, въпреки изнасилванията, въпреки, нервните сривове, въпреки отчаянието и лудостта, те са семейство - смеят се, обичат се, подкрепят се, тъгуват една за друга и обичат живота, колкото и скапан да е. 

"Градината на пеперудите" не оставя привкус на надежда по небцето след последната страница. Не, животите на тези момичета са унищожени безвъзвратно. Но Дот Хъчисън не те оставя и смазан и омаломощен, както очаквах. Разказва една смразяваща и опияняваща история, която надниква дълбоко в съзнанието на похитител и жертва, изследва поведенческите модели на пленничеството и развитието на едно малко общество, заставено да живее при екстремни условия. История, която със сгурност ще достигне до вас, ще ви вкопчи в примката си и няма да ви остави безразлични.





сряда, 24 май 2017 г.

Аломантия се вихри сред Дивия запад в "Сплавта на закона"

Подкарала съм поредицата Мъглороден и вече ме дели една книга от настоящия й край.  "Сплавта на закона" се чете на един дъх. Доста по-хвърковата и лека от предшестващите я три книги и едва на половината от обема им. 

Докато в основната трилогия Сандерсън залага на перфектния баланс между класическо фентъзи и наука, "Сплавта на закона" е по-скоро класически уестърн в духа на аломантичната магия. 
Изминали са векове от прикюченията на Вин, Елънд, Сейзед и цялата им свита. И сега те са се превърнали в митология и религия. Съвсем миниатюрни заставки, подсказват връзката с тези отминали времена, но без да се натрапват. 
Аломантията се е променила доста. Мъглородни вече няма, никой не  умее да контролира всичките шестнадесет метала. Но пък има някои нови екстри. 
Уаксилий е Двуроден, което ще рече, че има власт над една аломантична и една ферохимична способност. А това в тези дни е върха на магията. Но Уаксилий далеч не е най-силният Двуроден. Сандерсън не изневерява на традицията от предишните книги и извайва за него враг, който съчетава по подобен начин своите аломантична и ферохимична способности, че е на практика безсмъртен. 

Но това, разбира се, не спира Уаксилий, който заедно със своя приятел Уейн затъва до учи в неприятности. А съвсем не го е планирал така. След злощастен случай, докато изпълнява длъжността на блюстител, което трябва да е еквивалента на шериф, в Дивите земи, Уаксилий губи своята любима. Това го отрезвява и той прекратява дейността си, връща се в имението си и прави всичко по силите си да се впише в едно общество, което не познава, което не иска да познава и от което също се чувства отхвърлен. Но домът му има нужда от него, затова той си сяда на задника и се заема да ръководи бизнеса, счетоводството, връзките с обществото и всичко, което е необходимо, за да възроди дома си. 

И аха-аха да си осигури един изгоден и за двете страни уреден брак, когато на вратата му цъфва Уейн. Моли го за помощ, по своя крайно досаден и натрапващ се начин и не приема "не" за отговор. И когато на пищния прием, на който Уакс и бъдещата му годеница смятат да представят пред обществото тяхната зараждаща се връзка, Изчезващите крадци, заради които Уейн му се е залепил кат конска муха, отвличат именно тази благонадеждна годеница, Уакс вече просто няма избор, освен да се притече на помощ на девицата в беда. 

И съвсем в духа на Сандерсън, какво е една добра история без да се намеси някоя опърничава жена. Мараси е умна и съобразителна млада дама, която копнее за приключения. Слушала с години истории за Уаксилий, сега когато най-накрая се оказва в неговата компания и дори е замесена в текущия случай, като за малко не се оказва отвлечена заедно с братовчедка си , Мараси смята на всяка цена да вземе участие.

И така, Сандерсън заформя едно идейно трио - Уакс, Уейн и Мараси. Хумористични диалози, хапливи реплики и ирония се сипят едно след друго от страниците в ръцете ми . Всъщнсот хуморът е едно от нещата, които наистина отличават по много приятен начин "Сплавта на закона" от предишните три книги. А забавните моменти, така ми влизат под кожата, че дори мога да си представя как Сандерсън сам се смее на шегите си, докато ги пише.

Историята има лек криминален прискус, много действие, екшън, гилзи, престррелки и зрелищни дуели, сравнително по-малко драма и компенсиращо количество хумор. Като глътка свеж въздух, която прочиства сетивата и съзнанието ти от първите три книги и освобождава ума ти за следващата.
Смятам след няколко дни на Пролетния панаир на книгата в НДК да се сдобия и с последната книга от поредицата Мъглороден. Да видим какво е сътворил този гений.



четвъртък, 18 май 2017 г.

Магия през Май

Майският BOPS ме завари по време на разходка. И така, приспах малкия звяр и се паркирах на една сенчеста пейка, Сгушена между блоковете, където с нескрита радост и нетърпение започнах да си разопаковам съкровището.


Какво ли крие под себе си червената хартия? Приятно шумоли в ръцете ми, докато разгъвам двата края и пред мен се разкрива вътрешността на кутията. 
Мислех, че вълнението от отварянето на книжната кутия ще намалее след първия ми BOPS, но изобщо не се получи така. Втората ми книжна кутия и аз се чувствам все така екзалтирана, както и с първата. 

Мога да ви говоря до утре, каква радост ми носи тази месечна изненада, но стига празнословия. Да минем на темата, защото също така нямам търпение да ви покажа какво се крие в магическата кутия за май. Отмествам картичката, на която са описани артикулите в кутията, но не я чета. Макар че се изкушавам да хвърля едно око. Но, не! Никакви такива. държа я в търпеливо в ръка, без да надничам, но здраво, защото вятърът се вие около мен и иска да ми я отрадне.

"My precious!" - озъбвам му се.

И пред очите ми изниква едно нежно опаковано красиво бижу-сова - 
ръчно израборено от Валея от Valeia's Fine Art и е наистина прекрасно - идейно, закачливо, тематично и прелестно. 

А до него се мъдри навит на руло папирус - търкулва се леко в сгушената кутия и ме подмамва да надникна какво се крие вътре О, да. Там се крие абсолютния и безметежен жокер. Това е плакат с изображението на страхотната корица на книгата, която се е стаила на дъното на кутията ми.
Но тях ще ви ги покажа после - заедно! Затаихте ли дъх?

Преди това изваждам един мистериозен плик и дори и през ум не ми минава какво ме чака вътре. Четири супер готини книгоразделителя с дизайнерските арт образи на едни от най-известните магьосници в света - съвсем в тона на месечната кутия. Хари, Рон, Хърмаяни и Дълбълдор са се скрили и чакат да ги закича в някоя от книгите, които чета. Чудя се с кого ли да започна?


Знаех, че ще има нещо потърско в майската кутия, но не подозирах, че е толкова яко.

А следващото е нещото, което задмина всички изненади и се превърна в любимия ми артикул - двата супер готини молива с надписи "Exams are coming!" и  "YOU SHALL PASS"
Yes! Hell, Yes! I'm lovin' it!


Толкова отдавна не бях държала молив в ръка. Никога не ме е бивало да рисувам, но това не ме е и спирало. Да драскам разни неща по тетрадки и учебници, беше постоянно занимание за мен в училище. И днес си позволих да си открадна мъничко време, докато звярът взима своята дрямка. 
Исках да ви споделя един цитат от книгата, който обожавам.


“I'm not going to die," she said.

"Not till I've seen it."
"Seen what?" Her smile widened. "Everything.”

А ето я и нея!
"Четирите цвята на магията" със своята просто зашеметяваща корица на Издателска къща ЕМАС  е дългоочаквана от мен книга и беше топ таргет за Пролетния панаир в НДК. И сега е в ръцете ми, дори по-рано отколкото очаквах. 
Нямам търпение да я започна и в същото време не искам да бързам. 

Майският БОПС е наистина магичен. Благодаря ви, скъпо семейство от "Четат ли двама", задето влагате толкова чудовищен труд, ентусиазъм и идеи, за да създадете тези прекрасни кутии за нас. Доставяте ни истинска радост всеки път и не спирате да ни изненадвате. 
А сега се обричам на мъчително чакане на юнската кутия.





понеделник, 15 май 2017 г.

Какво е да живееш в "Къща от стъкло" и целият свят да става свидетел на всяка твоя дума и жест?


Открих това съкровище съвсем случайно. Корицата й мигновено привлече вниманието ми, а когато прочетох гърба й, знаех, че ще я чета. 
Българската корица на книгата на издателство Егмонт е наистина много добра и стилна - цветово и композиционно издържана.

Когато започнах да чета "Къща от стъкло" очаквах нещо различно. В главата ми започна да звъни камбана - телевизия, риалити програма, смърт и мигновено се появи образът на Ричардс от "Бягащият човек" на Кинг. 


Е, ако и вие сте си мислили така и ви предтои да я започнете, нека ви кажа: тя не е нищо като новелата на Кинг. 


Изключителна рядкост е когато си напълнил кошницата си с очаквания и то за нещо конкретно и четивото ти се окаже много различно, да не се разочаоваш. Но "Къща от стъкло" определено не е разочароваща. 
Това е историята на семейство Стоун - Джаред, Диърдри, Джаки и Мегън. Едно най-обикновено семейство - работещи родители, две дъщери с малка разлика и задълбочаващ се конфликт и всички малки ритуали, които съпътстват ежедневнието и внасят уют в делника.

Докато Джаред не получава диагноза  - мозъчен тумор, 4 месеца живот. В моменти като този животът просто се изспива отгоре ти като кофа с вряло масло, без да се интересува какво правиш, какво мислиш, какво планираш или искаш.
Глио, туморът на Джаред, се настанава трайно в мозъка му и започва да изучава, да опитва, да се храни и да съпреживява целия изминал живот на гостоприемника си. А самият Джаред вече усеща последствията от това да имаш тумор в главата - забравянето, разсеяността, главоболието са само началото. Изведнъж мисълта, че трите момичета на неговия живот, трите прекрасни жени, които са целият му свят, ще останат сами с цялата финансова тежест на живота и ипотеката, която трябва изплащат двамта с Диърдри, се стоварва върху му с цялата си тежест. 

И така Джаред взима решение - да продаде живота си на този, който плати най-много. Без да го обсъди със семейството си, той пуска своята обява в EBay, в цялата й прелест и без ограничения. Този, който получи живота му, ще може да направи каквото поиска с него - да го убие незабавно, да го пороби, да го измъчва, да го изследва. Списъкът е дълъг, залогът - голям и обещаващ.

И тук започва конфликтът. Обявата набира известност и Джаред не чака дълго преди да получи първата оферта.В крайна сметка продава живота си на телевизията, позволявайки им да заснемат последните седмици от живота му, да снимат семейството му, дома му, кучето му, всичко до най-малката подробност. И цялото това събитие е подплътен с железен договор, от който няма мърдане. 

Докато четях втората част от книгата, където снимачният екип вече бе разположен в дома на семейство Стоун, от главата ми не излизаше една песен на Everlast - What It's Like, която разказва три сурови истории - бездомникът до магазинчето за алкохол, който прости със срам в очите, бременната Мери, която е изоставена от своя любим и Макс, който се забърква с дрога и когато бива застрелян, оставя след себе си разбитите сърца на жена си и децата си, 



God forbid you ever had to wake up to hear the news
'Cause then you really might know what it's like to have to lose
А в клипа една тъпла от обикновени, истински хора, хора като Мери, Макс и бездомникът се трупат пред една витрина, за да видя вътре перфектното семейство, което се храни на закуска, всички насядали около масата са щастливи, смеят се, учтиви и толкова съвършени, че почти очакваш всеки миг да се пропука стъклото,а с него иилюзията.
Такива мисли ме навяват, докато бродя сред страниците и се напрапвам в интимната обстановка на семейство Стоун, четейки.

Джаред умира и макар това е крайъгълният камък, около който се завърта историята, "Къща от стъкло" е по-скоро за неговите близки. За това как те се справят с този ужас, със загубата на своя баща и съпруг, с това да гледат как ден след ден той гасне и си отива от тях. И не могат да си позволят дори минута нежност и искреност един с друг, защото всичко ще бъде излъчено в национален ефир. А никой не иска целият свят да става свидетел на най-съкровените му мигове - мигове, в които е слаб, раним и уязвим.

Това, което дава истински заряд на книгата е Джаки и нейната тиха и същевремнно борбена натура. Джаки е тихо момиче което предпочита да не се набива на очи, тя с движи незабелязано както по училищните коридори, така и в живота. И заедно с това, Джаки е непримирима. Телевизията показва ден след ден баща й като вегетиращ зеленчук, какъвто той все още не е, но всеки епизод на предаването засилва усещането, че края наближава, че краят вече е настъпил. Малката Джаки обаче не се примирява с това. Да, тя не може да изкелува баща си, не може да премахне тумора в мозъка му, но може да му позволи да умре с достойство, без да става раздумка на вечеря във всяко едно американско семейство.Но да се бориш с такъв сериозен противник като американската национална телевизия не е никак лесно.

И докато Джаки води своята борба с предаването, Глио - туморът в мозъка на Джаред, пирува с неговите спомени, с неговите сетива и рефлекси, с неговите мускули и нервни окончания. Глио се гмурка в главата на Джаред и поглъща спомен след спомен - щастливи, тъжни, съкровени. С всеки следващ спомен, който Глио изяжда, ние се потапяме в щастливото минало на семейство Стоун, а самият той се идентифицира все повече и повесе със своя гостопеиемник.

Наистина не очаквах това, когато отгърнах първата страница на "Къща от стъкло" и това направи историята още по-интригуваща, силна и всепоглъщаща. Новелата на Лен Влахос се впива под кожата, изкарва на яве най-големите ни страхове и ги излага на показ. Тя е въздействаща и малко особена. Може би няма да се хареса на всички, особено на хора, за които рекът е лична тема. Но това, че едно нещо е трудно, тежко и тъжно, не означава, че трябва да си затворим очите за него. Животът е суров и ние трябва да се борим с него.



събота, 13 май 2017 г.

Сандерсън най-накрая ни разкрива кой е "Героят на времето"

Завършвам с противоречиви чувства основната трилогия от поредицата Мъглороден на Брандън Сандерсън. И снощи въпреки ранния утринен час надникнах в "Сплавна на закона" за няколко страници. Останах малко разочарована, когато открих, че е едва 300 страници. Свикнах да прекарвам нощите си с приключенията на Вин, Елънд и Сейзед. И сега, когато му се види края, се натъжавам. Но, уви, няма как, всяко начало има и край.

Брандън Сандерсън не спира да развива своите герои. 
Вин тръгна от едно плахо недоверчиво момиче, което живее на улицата, търпи системен физически и психически тормоз и залага живота си на хазард във всяка мисия на бандата престъпници, с която оцелява. После се превърна в млада девойка, която откри приятелството, която научи какво е доверието, която откри своето семейство в лицето на Келсайър, Хам, Бриз, Клъбс и Сейзед. Като всеки млад човек, който рязко е променил начина си на живот, мина и през фазата, в която се опитваше да открие себе си и мястото си в един свят, който бе на прага на разрушението - Прилепналият панталон, черната риза и мъглопелерината или пищните бални рокли, кое е нейното облекло, това, в което се чувства удобно и уверено или това, което трябва на носи предвид новата си позиция в Империята след смъртта на Лорд Владетеля. И когато най-накрая откри себе си, опозна и прие всяка част противоречивата си натура, когато най-накрая успя да подреди в ума и сърцето си любовта си към Елънд Венчър и своята роля на негова съпруга, тя отново се изправи през огромно изпитание - сблъсъка между Гибелта и Съхранението.

Елънд претърпя не по-малка метаморфоза. От небрежното, рошаво и непокорно момче, Елънд израстна идеалист и мечтател. И когато най-накрая получи своя шанс да промени статуквото, когато най-накрая реши да поеме отговорност, се оказа, че изобщо не става за тази работа. Тронът, на който се бе възкачил след рухването на Последната империя, се превърна в твърде голям залък за неговата уста и собственият му закон бе причината да загуби властта. Но както и другите герои на Сандерсън, той не се предаде. Елънд израстна силен, самоуверен и могъщ император и водач на своите хора. Научи се да взима тежки решения. Превърна се в мъглороден и зае гордо своето място в тази история.

И не мога да пропусна моя най-скъп персонаж - Сейзед. Тихата му натура, не му попречи да се сражава, когато се наложи. Въпреки че е бил обучаван и възпитаван години наред да бъде слуга, той се справи не по-зле от Елънд и Вин със задачата да води и напътства хората. Копнял дълги години за рухването на Последната империя и своя шанс да тръгне по широкия свят и да научи хората на всичкото онова знание, което съхранява в своите металоеми, когато това най-накрая се случва, той копнее за се върне в столицата при своите приятели, да бъде част от активното действие, да се бори заедно с тях. Любовта не подминава и Сейзед. Макар да е евнух и да не е очаквал никакво развитие в този аспект от своя живот, той срещна своята половинка в лицето на Тиндуил - строга, властна и добросърдечна териска, която също е изстрадала едно и две на гърба си. И дори когато след смъртта й, Сейзед губи своята вяра, той не спира да се лута, да търси отговори, да се бори, докато не издрапа от ямата на собствените си демони.
въображението на сандерсън е необятно - колоси, кандри, ферохимия, хемалуергия, алоамнтия. Той просто не спира да създава светове, видове, персонажи, истории. 

В третата част от трилогията пъзелът се реди с такава скорост, че ми бе ужасно трудно да си лягам вечер и да оставя за следващия ден. Всеки един въпрос откри своя отговор, всяка празнина - своето късче истина. Сандерсън остана отново верен на своята магия и разгърна повествование без пробойни, история без пролуки и несъответствия. Всичко си дойдена мястото.

Гибелта и Съхранението са двете изначални всемогъщи сили, които заедно се разбрали да създадат този свят. Съхранението пожелало да създаде живот, който да мисли и действа самостоятелно, но Балансът изисква Гибелта също да участва в това създаване - защото едната сила не може без другата. И така Гибелта се съгласила да участва, но при едно условие - един ден да разруши целия свят. Съхранението се съгласило, като още тогава обмисляло как да създаде своите земни, така че да надхитри Гибелта. Съхранението пожертвало съзнанието си, за да затвори Гибелта в затвор и да я забави, колкото може, преди тя да получи своя дял от сделката, давайки на хората време, да се научат как да се справят с това, как да извоюват правото си на живот. 

Мъглите, саждопадите, Дълбината са все следствия от съвместната работа или може би е по-правилно да я нарека борба между Съхранението и Гибелта, но ще оставя на тези, които не са чели все още трилогията да открият сами точно как и защо. Ще ви кажа само, че всеки един детайл пасва прекрасно и идеално на мястото си, следвайки завършената логика на историята. Уверявам ви, макар Сандерсън да пише фентъзи и да отпуска сериозно каишката на своето въображение, той обича да се придържа към причинно-следствените връзки. 

"Героят на времето" предлага така дългоочакваната развръзка за читателя, както и множество обрати, някои неочаквани, други не дотам изненадващи. Както често се случва с обемните поредици, и тук има известна доза леене от пусто в празно, но в крайна сметка това е стилът на Сандерсън и всички вътрешни монолози, всички размисли, всички излишни на пръв поглед действия имат своята роля - подсилват и добавят нужните нюанси в характерите и сюжета. 

Макар "Героят на времето" да е класическо фентъзи, Сандерсън използва доста голяма гама от цветове, когато става въпрос за героите и техния морален компас. Всички ние сме изтъкани от нишни - някъде слаби, другаде силни и здрави, някои - добри, други - егоистични и лоши, понякога - справедливи, друг път - загубили посока. Е, Сандерсън съумява да долови всички тези многоцветни нюанси и превръща своите герои в пълнокръвни индивиди.

Продължавам със "Сплавта на закона" и се надявам да не загубя ентуасиазъм, както често се случва с обемните поредици.





четвъртък, 11 май 2017 г.

Недъзите на едно общество в "Мемоарите на една лека жена"

Ако трябва да опиша с една дума "Мемоарите на една лека жена" тя ще бъде отрезвяваща. Отне ми доста време да прочета тези скромни няма и триста странички, но и ми даде много храна за размисъл. И една сериозна част от вината за това е дело на преводача. 


Благодаря на целия екип на Deja Book, които решиха да издадат книгата в този й вид и най-вече на Слави Ганев за чудовищния труд, който е вложил, както в превода, така и в предговора и пространно обширните бележки, които съпътвстват цялата книга и които заслужено мога да нарека литературен, обществен, социален и психологически  анализ. 

"Мемоарте на една лека жена" крие под еротичната си повърхност много горчиви и дори грозни истини за обществото през 19 век. Романът поставя съвсем точно мястото на жената в това общество, както и отношението на жените към самото общество. В разгулния живот, който води Фани, тя открива своята сила. От плячка се превръща в изкусителна жена, която познава силата на своето тяло. Макар да се облагодетелства финансово от насладите, с които тялото й дарява многобройни и различни по възраст, социален статус и желания мъже, за нея съблазняването, любовната игра и всеки последвал сексуален акт са плод на нейната силно изразена сексуална натура и желание да се наслади на удоволствията, с които може да я дари другият пол.

Тази книга поставя някои много сериозни въпроси на масата, разнищва важни философски теории и прави дисекция на цяло едно общество, на цяла една епоха.

Историята на Фани Хил започва от наивността и невинността на едно невръсно момиче, което заминава от своето малко село в големия Лондон, минава през съзряването, осъзнаването на сексулаността като част от човешката природа, като инструмент на любовта, като средство за оцеляване, като средство за контрол и достига своята кулминация, за да ни покаже Фани като една млада и зряла независима жена с изразена феминистична натура, която е поела сама юздите на своя живот. 

Отношението на Фани към секса и към нейните партньори отразява като огледало обществения живот през 19 век - нейното преклонение пред мъжката натура, възгледите за хомосексуалистите, фалшивото и лицемерно благоприличие, както и многообразните роли на жената.

"Мемоарите на една лека жена" е една от забранените и преследвани книги. Отхвърлена  от едно пуританско общество, да не споменавам измислената англиканска църква. И макар съдържанието на книгата да е наистина силно еротично ,за порнография не може и да става дума. Езикът и стилът, с които е написана са толкова изящни и елегантни, изпълнени с метафори и алегории, че дори по този белег не може да бъде сложена в една категория със съвременните любовни романи.

"Мемоарите" дава много теми за размисъл и позволява на читателя да надникне в един отминал свят. Начинът, по който е поднесена на читателите е забележителен - не само с прекрасната си корица, която на всичкото отгоре е и твърда, но най-вече със съдържанието, което предлага - обширни бележки под линията, които хвърлят светлина върху множество иначе скрити заставки в историята, както и много извадки от литературна критика, научни трудове, статии и пр. 

"Мемоарите" е като трън в едно куцо и осакатено общество - отхвърлена, нежелана и толкова неудобна, защото изразява още по-силно обществените недъзи.



сряда, 10 май 2017 г.

Артър Пепър в преследване на живота

Когато някой спомене думата "приключение", в главата ми мигновенно изскачат образите на млади хора, в разцвета на силите си, жадни за нови пътувания, оплакващи скучния си живот. Артър Пепър е абсолютна противоположност на този образ, но ето го и него - впуснал се в едно шеметно приключение, което ще го заведе в Париж, Лондон и дори Индия. Артър е възрастен мъж - 69-годишен, за да бъдем точни, сломен и съкрушен от загубата на жена си. Затворен сам в къщата, която е била толкова години техен семеен дом, къщата, в която са отгледали децата си, в която са слушали смеха и плача им. Сега Артър, скършен и съкрушен,  обитава тази къща сам - жена му е умряла преди една година, а децата му живеят далеч - особено синът му, Дан, който е заминал и уседнал в Австралия. 


Загубата на любимия човек пречупва Артър. Мислите за жена му не го напускат и рутината сякаш е единственото, което  го кара да става сутрин. Чувството, че иска да запази начина си на живот точно такъв, какъвто е бил, когато Мириам още е била с него. Дните се нижат покрай него, без да ги забелязва, а с тях се изнизва и животът му. Потънал в скръбта си, Артър се затваря все повече в себе си, отдалечава се от външния свят и от живота. Скръбта е нещо лично и дори когато леко нахалната му, но иначе мила и сърдечна съседка Бернадет опитва да му протегне ръка, да го приобщи, да го измъкне от черупката му, той просто се скрива вкъщи и стига до крайности, които са наистина детински за неговата възраст.

Докато един ден не решава да разчисти част от вещите на жена си и ненадейно се натъква на едно красиво златно бижу, затъкнато в дъното на един ботуш - гривна с талисмани - слон, цвете, книга, палитра с бои, тигър, напръстник, цвете и пръстен
Осемте малки и красиви талисмана се полюшват в ръката му, а той се чуди откъде се е взела тази гривна. 

Знае, че трябва да е принадлежала на жена му, но никога не я е виждал да я носи или да му разказва за нея. Талисманите в крайна сметка са предмети със сантиментална стойност, които човек събира като спомени или подарява за късмет. А тези тук очевидно са скрити спомени. И тогава на гърба на един от талисманите открива телефонен номер. 

Вътрешната борба на възрастния човек е упорита и продължителна. Има ли право да рови в миналото на жена си? Има ли нещо, което тя не му е казала? Защо е скрила гривната от него? В крайна сметка никой не  използва обувките като кутии за бижута.

Накрая вдига телефонната слушалка и набира номера. Обажда се в Индия, за да научи историята на първия талисман - слончето. Артър не е и предполагал какво шеметно пътешествие ще го подтикне да предприеме това телефонно обаждане. Но най-накрая зареден  с енергия, намерил близка цел, която да следва и разкъсван от въпроси, чиито отговори не знае, дали иска да научи, той се впуска в това приключение.
Стъпка по стъпка Артър разбулва тайната на талисманите, посещава места, където е живяла Мириам, преди да се запознае с него, научава истории от миналото й, които му разкриват една чужда нему жена и често го карат да се съмнява в себе си. С всяка стъпка открива все повече неща за жена си, а въпросите сякаш се трупат. Наистина ли това вятърничаво момиче, чиято история преследва е неговата Мириам?  И не я ли е ограничавал той със съвместния им скучноват живот?

Това е един пътуване, което ще отведе Артър до дълбините на душата на жената, която обича. Едно пътешествие, което ще го направи тъжен и щастлив. Пътешествие, което ще му помогне да се пребори със своята мъка, да се вземе в ръце и да поеме отново юздите на живота си. Ще му покаже отново пътя към сърцата и обятията на децата му. Пътуване, с което самият той ще остави своята диря в сърцата и умовете на много хора, своята следа в живота дори на хора, които не познава и с които вероятно няма никога да се запознае. Но въпреки всичко - ето го и него - търсещ, жаден и опиянен, смело хвърлил се с цялото си съществувание в живота.

"Странните талисмани на Артър Пепър" е толкова много неща - пътуване към сърцето на любимия човек и пътуване към себе си. Тя е топла и любяща история за семейството. Тя е история, които носи домашен уют и сърцати приключения, смях, шеги и малко сълзи. 

Много от рецензиите правят паралел между Артър и Уве. Да, и двамата са изгубили своите силни половинки. Да, и двамата не знаят как да се справят с тази болка. Да, и двамата обръщат гръб на света и се затварят в себе си. Но въпреки всички препратки, тази книга е нещо различно. Макар да споделят една и съща топлина и любов в живота си,  Артър и Уве просто не могат да бъдат по-различни. И наистина се радвам, че е така. 

"Странните талисмани на Артър Пепър"  е една топла книга за простичките неща в живота,за обичта, споделянето, тъгата, семейното щастие, за хората и техните странности, за малките тайни, които всеки от нас крие.






вторник, 2 май 2017 г.

Бел, "Изгубена в книга"

Сега покрай филма, който излезе в кината, историята за Бел и Звяра съвсем очаквано се възроди. Отвсякъде ни заливат чаши, чинии, дрехи, обувки та дори детско бельо изрисувано с Бел в нейната пищна жълта рокля прегърнала Звяра в разгара на техния красив танц. Но този път нямам нищо против, защото заедно с всичките домашни посуди излезнаха и няколко книги за тази красива история. 

Влюбих се в корицата на още щом я зърнах. Истинска магия е и се радвам,че Егмонт Тийн са решили да я запазят.. 
Обичам приказката за "Красавицата и звяра" във всичките й варианти. Това беше и мисля, че все още е любимата ми филмирана приказка от Дисни. Години по-късно започнах да гледам на приказките по друг начин, вече не б
яха просто красиви вълшебства за лека нощ. Разбрах, че има и друг вид приказки, които са не по-малко хубави от сладникавите истории за принцове и принцеси. Но това сантиментално чувство на привързаност и топлина, което изпитвам, когато се потапям в света на Бел и Звяра, ще се запази винаги.
Обичам приказката за "Красавицата и звяра" във всичките й варианти. Това беше и мисля, че все още е любимата ми филмирана приказка от Дисни. Години по-късно започнах да гледам на приказките по друг начин, вече не бяха просто красиви вълшебства за лека нощ. Разбрах, че има и друг вид приказки, които са не по-малко хубави от сладникавите истории за принцове и принцеси. Но това сантиментално чувство на привързаност и топлина, което изпитвам, когато се потапям в света на Бел и Звяра, ще се запази винаги. 


И ето че отгръщайки страниците на "Изгубена в книга" потъвам в историята и се чувствам прекрасно. Искам да прекарам повече часове в компанията на Люмиер, Когсуърд, Чип и мисис Потс. 

Това е първата ми среща с Дженифър Донъли, но тя е толкова прекрасна, че се надявам да се влюбя така и в другите й книги. Историята се вмъква в приказката за Красавицата и звяра по много елегантен начин. 
Бел е дала дума да остане в замъка на Звяра завинаги на мястото на баща си и сега е негов пленник. Млада, красива и изпълнена с мечти, тя трябва да се примири със своя затвор. А обитателите на замъка, макар да са очарователни и изпълнени с приятелски чувства към нея, не могат да заместят свободата й, нито липсата на баща й. С всеки изминал ден Звярът обърква Бел все повече и повече. Понякогяа е избухлив, понякога мил и никога не се държи точно така както тя очаква, че ще постъпи. Поведението му е толкова противоречиво, а неговите бъбриви слуги намекват нещо за някаква тайна. Но всеки път, когато Бел опита да се доближи до сърцето на тази тайна, бива горесто отхвърлена. Вижда протегнатата ръка за помощ към себе си, но не знае, след като я хване какво да направи. А и никак не е лесно да хванеш ръката на този, който те е обрекъл на вечер затвор. 
Историята подхваща моята любима приказка от  момента, в който Звярът е подарил на Бел библиотеката. Разчуствана от този подарък, тя скаш за пръв път поглежда към него с въпрос - Защо правиш това за мен? Защо ми подаряваш нещо толкова ценно? Обожавам гледната точка на Бел към книгите. Когато чета мислите й, които се изливат на белите страници сякаш чета своите собствени мисли, сякаш аз влизам в красивата библиотека и прокарвам пръст по прашните томчета. 

"Кафявите очи на Бел бяха грейнали от щастие, през целия си живот тя бе обичала книгите. обичаше вида им, мириса им, да ги усеща в ръцете си. Но най-много от всичко обичаше чувството, което я обземаше, когато вземеше в ръце някоя книга - усещането, че държи цял един свят в ръцете си. "

Бел запретва ръкави решена да върне блясъка на библиотеката и изведнъж неочаквано се оказва заобиколена от приятели, които искат да й помогнат, да бъдат част от живота й, около нея са Люмиер, Когсуърд, мисис Потс, Чип и онази засуката четка за прах с френски акцент, на която не мога да си спомня името. Дори Звярът се появява и сякаш иска да бъде част от тяхното начинание, от техния ден, от техния смях и радост. 

Но един хубав ден не е достатъчен, за да забравиш, че си затворник, че си обречен. И тогава ненадейно Бел открива тази вълшебна книга, която примамливо я кани в своя свят. Никога вече е прекрасна земя, владение на Графинята, която сама пише приказката в нея. Там Бел се запознава с нови приятели, които са вечно усмихнати, които не избухват обзети от гняв, който не са тъжни и не се отдръпват от нея - перфектните приятели.  Бел започва да се връща в книгата все по-често, опитвайки се да избяга от истинския си живот. Никога вече е осъществена мечта. Всеки от нас някога е искал да бъде част от някоя история. И сега Бел се оказва в центъра на една такава история, пълна с вълнуващи приключения, бляскави балове и щастливи мигове. 
Нищо в истинския живот не може да бъде толкова перфектно и Бел го знае. Но Никова вече не е истинска и не претендира да бъде. Тя е част от облога на Любов и Смърт - две сестри, които залагат на карта щастието на Бел и Звяра. Ще поиска ли Бел да се върне в реалността, в замъка на Звяра, затворена завинаги, далеч от баща си?
Дженифр Донъли е създала една прекрасна приказка в приказката. Харесва ми това, че е използвала сюжетни линии от различните интерепретации на "Красавицата и звяра". И това, че е използвала и някои мотиви от други приказки, но ще оставя на вас сами да ги откриете, без историята да се превръща в манджа с грозде. 




"Изгубена в книга" е приказка, която се чете неусетно и единственото, което ме натъжи е че бе толкова кратка.