четвъртък, 20 април 2017 г.

"Книгата на чаения майстор" разкрива своите тайни

Признавам си, когато отворих кутията на BOPS и отвътре надникна "Книгата на чаения майстор" бях искрено изненадана. Не бях чела, нито чувала нищо за нея. И преднамерено не обърнах задната корица, за да оставя чувството за неизвестност да ме гложди, докато я започна. 
Не бях сигурна какво да очаквам с това заглавие. Винаги съм асоциирала пиенето на чай с топло легло, зимен студ и вълнени чорапи. Затова просто се оставих на това усещане да ме води - разопаковах прекрасния чай, който Алекс и Райс са подбрали за нас, запарих си няколко чаши, изсипах го горещ в любимата си чаша и отгърнах първите страници.

И текстът просто ме погълна - дума след дума, също както топлия ароматен часй се разливаше в мен. Еми Итеранта е избрала да разкаже историята на Нория от първо лице, както и подобава, когато споделяш една толкова споделяш една толкова лична история. Рядко ми се случва да не мога да различа автора от разказвача в книгата, но докато четях тази книга, имах чуството, че прелиствам страниците от живота на Нория. Не защото я припознавам с нейната създателка, нито защото усетих ясно изразена биографична нотка. Еми Итеранта създава една пълнокръвна героиня с нейните слабости, силни страни, разбъркани чувства, колебания и дълбок вътрешен монолог, че сякаш душата на самата Нория се изливаше по белите страници пред мен.

Светът, който Еми Итеранта рисува в своята дистопия е мрачен, скован и суров. Питейната вода е дефицит. Всеки има норма и получава количество вода на ден, което е на прага на оцеляването. И дори тази вода не е винаги достатъчно чиста, за да бъде използвана. Черният пазар също осигурява на хората някаква вода, но тя рядко е наистина питейна. А на кого можеш да се оплачеш? 

Нория е дъщерята на чаения майстор в малкото градче - един от малкото останали. Трудно е да поддържаш такъв занаят, когато водата едва стига за задоволяване на най-основните нужди. Клиентите, които се наслаждават на чаените му церемонии, идват предимно от военния елит. Рядко и съвсем малко техни съграждани могат да си позволят да бъдат гости на тези церемонии. 

Водната полиция в града контролира всеки водоизточник, а да укриеш вода или да си прекараш незаконен водопровод се смята за най-тежкото престъпление и се наказва с окончателна присъда. Къщите на престъпилите закона се белязват по вратите със син кръг - като ярка дамга, която да носи позор за хората зад вратата и да всява страх във всички останали. 

Спомените от един отминал свят, преди голямата катастрофа да се случи и да наложи новата организация и ред на ограничения, гният на гробището за пластмаса. Нория и нейната най-добра приятелка, нейната единствена приятелка Саня обичат да ходят там и да търсят "съкровища" - части, които биха помогнали на Саня в ремонтите, предмети, които Нория прибира, защото я карат да си представи какъв е бил светът преди това, което е днес около тях, и много други изненади от една отминала епоха, които стоят заровени там в камарата от буклуци. 

Връзката на Нория и Саня е някак разтеглива. Няма ги обичайните за млади момичета белези на първото и най-искрено приятелство, но винаги когато едната има нужда от помощ, другата е насреща. И не лекомислено безпрекусловно, а обмислено и съзнателно. Тяхното тихо другарство дава на Нория душевен мир в някои от най-тежките дни. 

И докато Саня е истински гений  в поправянето и ремонтите, Нория се обучава от години да бъде чаен майстор и да наследи баща си. Но скоро настъпва момент, в който трябва да реши кой път да поеме. Двама родители, два избора. Но след като попада на голяма тайна, която е свързана с миналото и какво всъщност се е случило, тайна, която стаява в себе си слаба надежда, че има нещо по-добро от този пълен с ограничения живот, Нория взема своето решение, готова да понесе последиците от него.

Има една тънка нишка, която остави неизказани неща в историята. Нишка, която ме караше да мисля, че книгата ще има продължение. Макар че не знам, дали би било добро решение тази история да има продължение (въпреки че бих била любопитна да го прочета), защото тази книга като самостоятелно и завършено произведение сама си по себе си е прекрасна. И въпреки тази нишка, когато затварям последната страница, не се чувствам ощетена. Осъзнавам, че има причина тази сюжетна линия да остане недоразвита, да остане само като начертан план в битието на историята. Защото макар Еми Итеранта да изгражда един постапокалиптичен свят, тя не се заема с неговото спасяване. Не, тази история е за хората в този оцеляващ свят, за човечността, за съхранението на добротата, за вътрешната борба и желанието да направиш нечий живот по-добър.

Стилът, с който Еми Итеранта разказва тази история е изключително нежен и елегантен. Думите се нижат кротко и обаятелно, разкривайки светът в и около Нория. Свят, който се разпада и който тя се опитва с всички сили да задържи цял - за другите, за себе си, за душевния си мир, за същността си. Чаените церемонии са описани толкова красиво и изящно, че ме карат да си представя разцъфнали череши с обаятелните си розови цветове. 

Еми Итеранта излиза от онзи добре познат шаблон на тийнейджърските антиутопии и като идея и като изпълнение. Историята на Нория е прекрасна и разказна по прекрасен начин. Думите завладяват и докосват онази струна в читателя, която го кара да бъде съпричастен с нея. Благодаря на Алекс и Райс именно за този избор.



Няма коментари:

Публикуване на коментар