петък, 28 април 2017 г.

Завръща се "Легион: На една ръка разстояние" от лудостта

Съвсем кратко след първата ми среща с Легион, Студио Арт Лайн ме изненадват с продължението й за голямото у дългоочаквано посещение на нейния автор в България. И въпреки че "Легион: На една ръка разстояние" е продължение на предшественицата си, тя може да бъде самостоятелно четена. Сандерсън се е постарал да вметне някои обяснителни изречения, които ни запознават накратко с личността на Стивън Лийдс или както още бива наричат - Легион, без тези кратки вметки да стават досадни и да оставят усещането, че препрочиташ предишната книга. 


Няма точно обяснение за психичното състояние на Стивън Лийдс, някои го определят като побъркан гений, дурги като шизофреник, трети смятат, че личностите, които вижда, са призраци, но в действителност никой не е наясно какво точно предствляват илюзиите му. 

Сандерсън очевидно харева идеята за различните начини на съхраняване на информация. В поредицата "Мъглороден" има един мой любим типаж - Сейзед, терински Пазител. Неговите ферохимични способности му позволяват да съхранява различни неща в определени за тази цел металоеми - от сетива като зрение, слух и обоняние, през качества като сила и бързина до съвсем тривиално нещо като информация. Ако трябва да определя какво представляват неговите илюзии, бих ги окачествила като съдове за съхранение на информация. Всеки път когато Стивън Лийдс натрупа достатъчно знания в дадена област, той създава във въображението си нов аспект - личност, която да съхранява тази информация за него и да му я подава при необходимост. 

А със знанията се трупат и аспектите - 47 за да бъдем точни. Сигурно изобщо не е лесно да си представяш 47 илюзии, всяка със своите странности, лични белези, характер и особености, които я карат да изглежда истинска. Така че главоболието, което го спохожда от време на време, е съвсем обяснимо предвид този факт. 
Стивън Лийдс се занимава с необичайни случаи. Когато не знаеш към кого да се обърнеш, защото това, което искаш да разкриеш е налудничаво, напредничаво и изобщо смахнато и дълбоко конспиративно - Легион е твоят човек. И този път кашата, в която го забъркват (наистина, този път не беше по негова вина) е уникална и дори на моменти нелепа. Но пък залогът е голям, а заплащането - добро, защото все пак никак не е лесно да осигуриш комфорт на 47 аспекта -  самолетни билети, лимузини, джипове, оргомна къща, в която всеки да има собствена стая, защото колкото повече аспекти се струпват на едно място, толкова по-трудно му става да се справя с цветното им присъствие. И този път едва ли би се оправил без помощта на неизменно съпровождащото го трио - ерудираният и сякаш притежаващ безкрайна обща култура Тобиас, психоложката Айви, която му помага да се справи с цялата тази лудост в главата му, макар самата тя да е част от нея и Джей Си, който така и не си избра какъв ще е - тюлен, рейнджър, времеви реинджър, рейнджър от бъдещето, изобщо всичко друго, но не и това, което в действителнйост е - илюзия. 

Сандерсън не изпада в излишни подробности. Просто ме изумява чувството му за мярка, когато става дума за създаване на истории. Представете си в какъв бъркоч би се превърнала тази книжка, ако в кратките си 150 страници (дори да бяха двойно, дори да бяха 300), той бе решил да ни запознае с всичките 47 аспекта на Лийдс.

Двойно повече удоволствие с Легион от предишния път и пак не ми стига. Криминалната нишка, около която се върти сюжетът, е доста банална, но ироничните и свадливи подмятанияя, които аспектите на Лийдс си подхвърлят един на друг и заедно към него, я правят изключително увлекателна и ме кара не един и два пъти да се кискам, докато чета.
Ако сте харесали първата книга, не пропускайте и тази. А аз очевидно няма да се спра, докато не изчета Сандерсън от корица до корица. 

сряда, 26 април 2017 г.

Древна сила дреме в "Кладенецът на възнесението"


Честно казано напоследък заради ограниченото време, което ми остава за четене, дебелите книги започнаха да ми се опират. Макар че желанието ми да чета такива, не е намаляло и грам. Четох "Геният" на А. Скот Бърг цял месец, а нейният обем далеч не е от ранга на тухлите, които пише Сандерсън. Но очевидно тази тенденция не важи за моят нов любим фентъзи автор. 


Ужасно съм уморена, но не мога да се спра. когато отворя тази поредица и наистина се пренасям в друг свят - потъвам в мъглите заедно с Вин и забравям колко е часа, от колко време не съм се наспивала, колко съм уморена. Сякаш самата аз разпалвам пютриум в корема си, за да издържа още една глава и още една, и още една.

Обичам да чета книги, те са мой пристан, бягство, сблъсък, мъдрост, уют. Но рядко книга ме кара така да потъна в историята й.  Чета "Кладенецът на възнесението" и летя сред страниците, неспособна да въздържа порива си.

Срещам се с Вин и Елънд там, където ги остави първата книга. Последната империя е рухнала, Вин е убила, както тя смята по една случайност, Лорд Владетеля и сега се опитва да подреди тези събития в главата си, да открие своето място в новоразвилите се събития. 

Година по-късно Елънд държи трона в Лудател, пише закони, гради светлото бъдеще на сънародниците си, създава един свят, където скаа са равноправни на благородниците, един свят, където законът е над всичко и всички, където законът е общ и важи за всички. 

Елънд е политик, философ, изучавал цял живот политически теории, идеолог и идеалист по душа, той се чувства в свои води сред книгите си и макар работата да е изтощителна, му носи удовлетворение, каквото самият той не е вярвал. Но да си добър в теория на политиките не е достатъчно. Както се оказва добрият крал на теория, не задължително е и добър крал на практика. Властта му се изплъзва, а Съборът (еквивалент на Парламента), който самият той е назначил, воден от чувството си за справедливост, започва да работи срещу собствения си крал. И когато две  вражески армии окупират Лудател, а трета още по-страшна от тях, армията от колоси, се е запътила към тях, Елънд и Вин ще разберат колко е вярна максимата, че да превземеш властта е много по-лесно, отколкото да я задържиш.

Вин израства до своя крал - силна, величествена, заплашителна. Превръща се в нож, в щит на Лудател, на уязвимия си крал и на техните ценности. Но колкото е силна, толкова е и объркана. Келсайър оставя след себе си каша. Превърнал се в герой, вдъхновител и дори светец, той оставя на бандата си своя завет.  А религиозната фракция, която се образува около неговия свят пример, обърква Вин още повече. От мъглородна, тя се е превърнала в наследницата на Оцелелия, а хората я гледат с обожание, граничещо с благоговение. сякаш с един замах на ръката, тя може да премахне всичките им болки, всичките им страхове и тегоби. Смазваща отговорност върху плещите на едно младо момиче, което те първа се е научило да вярва на най-близките си кръг от доверени хора. 

Брандън Сандерсън  отново пленява със своето майсторство да изгражда изпълнени с магия и чудеса светове, които обаче съществуват по правилата на абсолютните закони на логиката. Революцията, която Келсайър и неговите хора повеждат е вяла, несъзряла и успява едва на косъм да изпълни преназначението си - нещо, което нямаше да се случи без неговата саможертва, която да запали искрата нужна на този огън. А после какво? Разрушаването на една обществено-икономическа формация, каквато е била Последната империя, води до хаос, който е трудно да бъде овладян. Победата на цената на толкова животи, никога не е сладка, а работата и борбата след нея, те първа предстоят. 

Сандерсън изгражда своите геори, променя ги, противопоставя ги и ги оставя да израстнат пред очите на читателя. От малко, уплашено момиченце, свикнало да търпи побои и унижения, Вин се превръща в уверена млада жена, която стои еднакво добре в балните си рокли и в семплото си облекло, загърната от мъглородната си пелерина. Вин е жена осъзнала силата си, която все още се учи да приема всичко онова, което е тя.  Елънд на свой ред също израства. От младежът, чиито мисли вечно блуждаят в небето, от разглезения богаташки син, който се опитва всячески да вбеси баща си, от слепия идеалист и небрежния млад владетел се превръща във величествен зрял мъж, готов да поеме отговорност за действията си, готов да не се спира пред нищо, готов да преглътне гордостта си в името на своя народ,готов да отдаде щастието си, ако е необходимо за тяхното добруване. 

Спомням си един въпрос, на който отговори Сандерсън, когато беше в България. Дали се привързва към своите герои, чувства ли се зле, когато трябва да убие някой от тях. Тогава той каза, че когато се разделя с някой от героите си, той винаги го прави в името на историята, защото това е необходимо действие, за да провокира по-нататъшните промени в нея. Не знам, дали подхожда емоционално, когато се разделя, с някой толкова грижливо създаден и оживял в читателите му, а и предполагам в него самия образ, но аз определено приех тези загуби доста емоционално. Една от тях още не мога да преглътна, макар че виждам, защо е била необходима, макар да знам, че това е правилният път за неговия герой. Но просто ми е трудно да се разделя с него. За малцината, които не сте чели още поредицата Мъглороден, няма да издавам, за кого говоря. Останалите се досещате, няма начин да не ви е станал скъп и на вас. 

И така развълнувана от случилото се, малко тъжна от претърпените загуби и изпълнена с очакване, подхващам довечера следващата книга от поредицата. Ще ви призная нещо - не искам да свършва. Остават ми още три книги, заедно с най-новата, която излезе тази година. Не искам да напускам неговия свят, не искам да напускам Лудател, където Вин лети сред мъглите и  където ще се борим заедно да победим Дълбината. Единствената ми утеха е, че след тази поредица ме чака "Пътят на кралете", която се очертава да е не по-малко мащабна и впечатляваща.  Изобщо единствената ми утеха за Сандерсън, може да е още Сандерсън.

четвъртък, 20 април 2017 г.

BOPS "Храна за душата"


Това е първият ми BOPS. И е прекрасен! Истина ви казвам.


Аз съм една от онези заблудени души, които научиха за BOPS едва миналия месец. Направо не мога да повярвам, че съм изтървала повече от половин година. Но като се замисля малко беше съвсем логично. Есента и зимата на миналата година бяха свързани с най-хубавоto събитие в живота ми - раждането на прекрасната ми дъщеря, която вече ме гледа с жив интерес, докато чета и не спира да протяга палави ръчички към книгите ми. Грижите околко това разкошно същество, консумираха 24 часа от денонощието ми и в малките промеждутъци предпотичах да чета книги, вместо да бъда онлайн.
Но нека ви кажа, че сега откакто знам за съществуването на BOPS една моя отдавнашна мечта се изпълни и като истински маниак си поръчвам кутията още на 1-ви, когато Алекс и Райс обявят темата. 

Чаках априлския BOPS с истинско нетърпение, а когато най-накрая беше в ръцете ми... Не знам, дали си спомняте колко се вълнувахте, когато получихте първата си кутия, но в мен бушуваха и се бореха вълнение, нетърпение и единствременно с това желание да задържа това чувство по-дълго и да не бързам да отворя кутията.

Отварям кутията, разравям трепетливо шумящата хартия (тук малкия гном от кошарата се заинтригува от шума и започна да наднича към мен) и пред мен започва да се разкрива съдържанието на априлската книжна усмивка. 

Сладката курабийка, която още не мога да се заставя да изям, макар че понякога едва се удържам. Но е толкова сладка идеята, че сърце не ми дава да се лиша от присъствието й. Зарекла съм се в някой от идните студени дни да си забъркам един хубав какаов чай, какъвто не съм пила от преди да се забременея, да се сгуша на топло в леглото и да се насладя на това малко изкушение.

А какво откривам до курабийката мислите? Чай! Прекрасен букет от билки и плодове. Пия чай от няколко години. Преди това не можех да понасям дори самата мисъл за тази напитка. Бях пристрастена към чистото черно кафе. Колкото по-горчиво, толкова по-добре. Но както често се случва, нещата се обърнаха на 180 градуса и сега изпитвам истинска наслада да пия чай. И макар че все още недолюбвам съвсем билковия, ви уверявам, че този букет, който Алекс и Райс са подбрали за нас е великолепен. Спазих традицията и не седнах да чета "Книгата на чаения майстор" нито веднъж преди да си запаря от него.

Чай и курабийки - какво по-хубаво? Освен може би да запретнеш ръкави и сам да си забъркаш едни. Вие слагате ли престилка, когато майсторите нещо в кухнята? Аз да, защото иначе дрехите ми се превръщат в обедното меню - по петната можете да познаете какво ще ядем. И ето, че в априлската книжна кутия откривам нещо страхотно. Кухненска престилка с мотивиращо послание. И макар че много ме беше страх да не си я изцапам, си боядисах Великденските яйца с нея. Хахаха, за пръв път предпочитам да си изцапам дрехите пред престилката. Нищо, че на нея точно това й е преназначението.

Априлската тема на BOPS - Храна за душата. Точно такава е и "Книгата за чаения майстор". Една различна тийн антиутопия, разказана през очите и вътрешния монолог на Нория - дъщерята на чаения майстор в малко градче. Една история, която ще ви потопи в постапокалиптичния свят, създаден от Еми Итеранта и ще ви докосне със силата и крехкостта си. Наистина "Храна за душата". Ревю за книгата може да намерите тук



До следващия BOPS. :)

"Книгата на чаения майстор" разкрива своите тайни

Признавам си, когато отворих кутията на BOPS и отвътре надникна "Книгата на чаения майстор" бях искрено изненадана. Не бях чела, нито чувала нищо за нея. И преднамерено не обърнах задната корица, за да оставя чувството за неизвестност да ме гложди, докато я започна. 
Не бях сигурна какво да очаквам с това заглавие. Винаги съм асоциирала пиенето на чай с топло легло, зимен студ и вълнени чорапи. Затова просто се оставих на това усещане да ме води - разопаковах прекрасния чай, който Алекс и Райс са подбрали за нас, запарих си няколко чаши, изсипах го горещ в любимата си чаша и отгърнах първите страници.

И текстът просто ме погълна - дума след дума, също както топлия ароматен часй се разливаше в мен. Еми Итеранта е избрала да разкаже историята на Нория от първо лице, както и подобава, когато споделяш една толкова споделяш една толкова лична история. Рядко ми се случва да не мога да различа автора от разказвача в книгата, но докато четях тази книга, имах чуството, че прелиствам страниците от живота на Нория. Не защото я припознавам с нейната създателка, нито защото усетих ясно изразена биографична нотка. Еми Итеранта създава една пълнокръвна героиня с нейните слабости, силни страни, разбъркани чувства, колебания и дълбок вътрешен монолог, че сякаш душата на самата Нория се изливаше по белите страници пред мен.

Светът, който Еми Итеранта рисува в своята дистопия е мрачен, скован и суров. Питейната вода е дефицит. Всеки има норма и получава количество вода на ден, което е на прага на оцеляването. И дори тази вода не е винаги достатъчно чиста, за да бъде използвана. Черният пазар също осигурява на хората някаква вода, но тя рядко е наистина питейна. А на кого можеш да се оплачеш? 

Нория е дъщерята на чаения майстор в малкото градче - един от малкото останали. Трудно е да поддържаш такъв занаят, когато водата едва стига за задоволяване на най-основните нужди. Клиентите, които се наслаждават на чаените му церемонии, идват предимно от военния елит. Рядко и съвсем малко техни съграждани могат да си позволят да бъдат гости на тези церемонии. 

Водната полиция в града контролира всеки водоизточник, а да укриеш вода или да си прекараш незаконен водопровод се смята за най-тежкото престъпление и се наказва с окончателна присъда. Къщите на престъпилите закона се белязват по вратите със син кръг - като ярка дамга, която да носи позор за хората зад вратата и да всява страх във всички останали. 

Спомените от един отминал свят, преди голямата катастрофа да се случи и да наложи новата организация и ред на ограничения, гният на гробището за пластмаса. Нория и нейната най-добра приятелка, нейната единствена приятелка Саня обичат да ходят там и да търсят "съкровища" - части, които биха помогнали на Саня в ремонтите, предмети, които Нория прибира, защото я карат да си представи какъв е бил светът преди това, което е днес около тях, и много други изненади от една отминала епоха, които стоят заровени там в камарата от буклуци. 

Връзката на Нория и Саня е някак разтеглива. Няма ги обичайните за млади момичета белези на първото и най-искрено приятелство, но винаги когато едната има нужда от помощ, другата е насреща. И не лекомислено безпрекусловно, а обмислено и съзнателно. Тяхното тихо другарство дава на Нория душевен мир в някои от най-тежките дни. 

И докато Саня е истински гений  в поправянето и ремонтите, Нория се обучава от години да бъде чаен майстор и да наследи баща си. Но скоро настъпва момент, в който трябва да реши кой път да поеме. Двама родители, два избора. Но след като попада на голяма тайна, която е свързана с миналото и какво всъщност се е случило, тайна, която стаява в себе си слаба надежда, че има нещо по-добро от този пълен с ограничения живот, Нория взема своето решение, готова да понесе последиците от него.

Има една тънка нишка, която остави неизказани неща в историята. Нишка, която ме караше да мисля, че книгата ще има продължение. Макар че не знам, дали би било добро решение тази история да има продължение (въпреки че бих била любопитна да го прочета), защото тази книга като самостоятелно и завършено произведение сама си по себе си е прекрасна. И въпреки тази нишка, когато затварям последната страница, не се чувствам ощетена. Осъзнавам, че има причина тази сюжетна линия да остане недоразвита, да остане само като начертан план в битието на историята. Защото макар Еми Итеранта да изгражда един постапокалиптичен свят, тя не се заема с неговото спасяване. Не, тази история е за хората в този оцеляващ свят, за човечността, за съхранението на добротата, за вътрешната борба и желанието да направиш нечий живот по-добър.

Стилът, с който Еми Итеранта разказва тази история е изключително нежен и елегантен. Думите се нижат кротко и обаятелно, разкривайки светът в и около Нория. Свят, който се разпада и който тя се опитва с всички сили да задържи цял - за другите, за себе си, за душевния си мир, за същността си. Чаените церемонии са описани толкова красиво и изящно, че ме карат да си представя разцъфнали череши с обаятелните си розови цветове. 

Еми Итеранта излиза от онзи добре познат шаблон на тийнейджърските антиутопии и като идея и като изпълнение. Историята на Нория е прекрасна и разказна по прекрасен начин. Думите завладяват и докосват онази струна в читателя, която го кара да бъде съпричастен с нея. Благодаря на Алекс и Райс именно за този избор.



сряда, 19 април 2017 г.

Ще рухне ли "Последната империя"?

Много дълго време Брандън Сандерсън беше за мен човекът, който довърши "Колелото на времето", която поредица, впрочем, така и не довърших. Два пъти я започвам и някъде към 9-10 книга вече наистина имам нужда от почивка. А когато си почина и искам да я дочета, осъзнавам, че вече съм забравила прочетеното и така се оказвам в началото. Ако бях стигнала до книгите дописани от него, вероятно щях да го открия много по-рано. Целият свят крещи "Сандерсън е велик!", но аз съм упорита: "Те ще ми кажат!" Трябва да се науча поне от време на време да не вървя срещу течението и да позволя на този колективен глас да достига до мен. Честно казано започвам да се чудя какво ли още съм пропуснала.

"Последната империя" е началото на един мащабен проект. Още с първите страници на книгата пред мен се разкрива един нов свят. Свят, който Сандерсън изгражда дума по дума, герой по герой, събитие след събитие, като с всяка изминала страница се повяват нови и нови парчета от пъзела, който нямам търпение да започна да сглобявам. 

Последната империя се е ширнала с необятните си територии, образувала се вследствие на някаква митична и мистична борба с Дълбината. Но какво точно е Дълбината не става ясно. Лорд Владетеля, който властва над Последната империя повече от хиляда години е този, който е спасил света и е станал негов господар. Но от спасител се е превърнал в тиранин.Финансовата ножицата между обикновените хора и аристократите се е увеличила многократно. Скаа са се превърнали в роби толкова отдавна, че не помнят какво е да не се страхуваш от бича и вече напълно са се примирили със съдбата си.  А благородниците, които господстват над тях са изгубили всяка мярка за човечност.

Тучните поля и красивите цветя отдавна са изчезнали. Пустошта се е разстелила по земята и сажди се сипят от небето. В тази негостоприемна земя, подчинена на един тираничен владетел, едно момиче се опитва да оцелее на улицата. Вин живее ден за ден, работи за жесток и безскрупулен водач на банда и таска по малко всеки ден своя Късмет, за да преживее поредния побой и поредния ден.

Докато не среща Келсайър - мъж с опасна усмивка, който разкрива пред нея света на аломантията. 
Животът на улицата учи на много неща - бдителност, мнителност, недоверие и жестокост. Но след срещата си с него, Вин започва да разбира, че има още много, ужасно много за научаване. Вин ще се научи да контролира този свой Късмет. Ще научи откъде идва силата на аломантията и как да я използва, ще се научи да бъде Мъглородна. Но преди всичко й предстои да научи, че не всеки иска да й забие нож в гърба, че на този свят съществуват и ценности като доверието, обичта, силата на приятелството, любовта, жертвоготовността и желанието да помагаш на другите. 

Аломантията е привилегия на благородниците. Предава се по наследство и е най-силният коз на аристократите. Позволява да бъдат горени метали в тялото на човек, като всеки метал му дава различна сила. Хората, които могат да горят един метал се наричат Мъгливи. А тези, които могат да горят всички метали в тялото си - Мъглородни. Силата, която произтича от изгорените метали, дава възможност на аломантите да  Тласка и Дърпа метали, което им помага да се придвиждат бързо и леко в мъглите, да Усмирява и Размирява чувствата на другите, да засилва сетивата, да прикрива собствената аломантия, да подсилва тялото толкова, че да позволи на аломанта да преживее дори смъртни рани. Всички тези метали са конвенционални и често използвани в ежедневието - желязо, стомана, мед. Но има един сред тези метали, който дава невероятно предимство на аломанта. Това е Атиумът. Метал, който позволява човек да надникне за няколко секунди в непосредственото си бъдеще. А в ключови моменти разликата между живот и смърт е едно единствено движение, едно примигване, един дъх. 
Атиумът е ключът към властта в империята на Лорд Владетеля. Да контролираш най-важния ресурс в един свят на аломанти, означава да държиш всички на каишка и подчинени. Атиумът е ужасно скъп метал и единствено богатите аристократи могат да си позволят да го купят, но дори и те имат право да притежават само определено количество. 

Келсайър е странна птица, както и повечето наемници, с които работи. Преживял една кошмарна година в Хатсинските ями - единствената мина, където се добива Атиум, Келсайър се изправя на прага на лудостта и може би дори го прекрачва с единия крак. Всеки, който го познава се съмнява в здравия му разум, но магнетичната му натура притегля хората и подклажда стремежите им. 

Келсайър намира Вин на прага на най-важната операция през живота си. А първата им среща се превръща в урок по доверие. Сякаш без капчица съмнение и на пръв поглед доста наивно, Келсайър събира своята група от доверени хора, Мъгливи, които могат да горят различни метали, и в присъствието на Вин разкрива своя налудничав план да разбие Последната империя и да премахне Лорд Владетеля, с който има да разчиства лични сметки, след като е загубил своята любима в Хатскинските ями. 

Останалите членове на групата са не по-малко колоритни - елегантният Бриз, който с лекота Усмирява чувствата на околните, Хамънд, който не крие своята сила единствено в мускулите или в притиюма, който гори, но и в сърцето си, което отдава на тази идея, вечно намусения Клъбс, който умело прикрива аломантията на своите съратници, Доксон, който макар да не е аломант, прави това начинание възможно, занимавайки се с координацията, организацията и разчетната част на общия им проект. И накрая любимият ми Сейзед - териски стюард. Сейзед е Пазител, Хранилище на информация. Той пази в себе си хиляди религии, милиони легенди и всяко късче история, до което е успял да се допере през годините от времето преди Възнесението до сега. А на всичкото отгоре владее и Ферохимията, но няма да ви развалям удоволствието сами да откриете тайствените му способности. Вечно сериозното му изражение, тънкия хумор, леката усмивка, безусловната лоялност и несъмнено изключителните му способности превръщат Сейзед в един от най-любимите ми характери в тази история. 

Обичам такива книги. Книги, в които магията не е някаква мистична, неясна величина, а точна, конкретна и обусловена като наука. Обичам книги, в които причинно-следствените връзки са толкова добре обяснени и логични, че историята те така да се запиташ, дали наистина не е съществувал този причудлив свят, в който авторът те въвежда. Обичам книги с добро темпо и сюжетна линия, която не ме кара да се съмнявам в историята, Обичам герои, чиито действия мога да си обясня, не винаги на момента, но когато накрая затворя последната страница, да знам, че всичко си е дошло по местата, че всяка дума, всяка сцена има своята роля в историята и я е изпълнила блестящо. Брандън Сандерсън е майстор. 

Дори и да изпиша 100 страници, няма да успея да ви загатна за всички нюанси на тази книга. А и не искам. Тя отива много по-дълбоко от фентъзи приключението. Повечето вече сте чели поредицата. Ще оставя останалите сами да открият какви изненади им е приготвил Сандерсън в тези книги. 
Интриги, шеметни битки, завладяващи двубои, аломантия и още скрити тайни изскачат от страниците на "Последната империя". Брандън Сансерсън ме кара да бъда част от това приключение, да се напрагям, когато любимите ми герои се намират в смрътна опасност, да летя из мъглите заедно с Вин и Келсайър, да затаявам дъх пред стоманения поглед на Марш, да се чувствам съпричастна с миналото на Доксон, да танцувам, докато ме заболят краката на баловете с Вин и да ми отнемат и без това малкото сън, който успявам да си открадна нощем.