петък, 31 март 2017 г.

Затрогващaта история-спомен за рижавия котарак "Дюи"

Ако трябва да избирам между куче и ко0тка, определено избирам кучето. Никога не съм била особено голям любител на котките. Според мен те са студени, пресметливи и  нерядко злобливи.
Може би затова и нямах особени очаквания към книгата. Но истината е, че е просто невъзможно да остана безпристрастна към тази история  като човек, който е отгледал не един и два домашни любимци и който прекрасно познава силната връзка, която се изгражда.

Дюи е книга написана по действителен случай. Това е затрогващата история на едно коте, което топли сърцата и подкрепя по своя собствен неповторим начин хората от малкото никому известно преди това градче Спенсър в продължение на две десетилетия. 

Температурата е 12 градуса под нулата в утрото на 18.01.1988г., когато Вики Майър намира малко коте в кутията за връщане на книги в извънработно време. Ужасно дребен и слаб, целия треперещ, уплашен и измръзнал, Дюи е на ръба между живота и смъртта, когато топлите ръце на директорката на библиотеката го изваждат от кутията. Но все пак е преживял мразовитото утро, а кой знае, може би и нощта, за да стопли сърцата на целия град.
"Дюи" е много повече от книга за живота на най-известното коте, живяло в библиотека. Това е повест за малкия град, където всеки познава всеки, повест за любовта и топлината, за силата да се изправиш отново на крака и да продължиш напред, за смелостта да вземеш едни от най-трудните решения в живота си, колкото и да те е страх, за жаждата за живот, за споделената обич, за живота - такъв, какъвто е, изпълнен с върхове и пропасти, които заплашват да ни погълнат.
Дюи се появава на сцената в много труден за Спенсър период - рецесията и голямата фермерска криза. Както казва самата Вики Майър, една котка не може да реши проблемите на икономиката, нито да върне на хората работата, не може да ги изведе от кризата, но това малко същество се превръща в нещо много важно за хората в града - утеха и надежда. По свой собствен начин Дюи помага на града да се съвземе, помага на хората да преминат през този труден за тях период. 

Когато света се разпада около теб парче по парче, търсиш някаква опора, някаква постоянна величина, която да задържи парчетата от счупения ти живот. Дюи се превръща в тази константа за хората от Спенсър, защото каквото и да става навън, когато влязат в библиотеката, рижавото коте е винаги там - игриво, спокойно, винаги готово да се гали в нечия ръка, да се гушка в нечие рамо и да подремне в нечий скут. Знаят, че каквото и да се случва, Дюи е там за тях и ще им донесе усмивки, радости и душевна утеха. 

Самата Вики минава през няколко много трудни периода в живота си - в личен, здравословен и семеен план. Като всеки от нас и тя е имала дни, в които просто не можеш да станеш от леглото по една или друга причина, когато небето притъмнява, а пустата земя просто не иска да се разтвори под краката ти и да те погълне, за да свърши тази агония. В дни като тези, когато родителите, дъщеря й и близките й са далеч, Дюи е онова топло, живо, любящо същество, което дава уют на сърцето й. Дюи е този, който сякаш винаги знае от какво точно тя има нужда - игра, закачка, поглед или докосване.

След като довърших вчера книгата, снощи потърсих в информация за Дюи. Има няколко прекрасни кратки видеоклипа в youtube за рижавия котарак, включително и филмът, който японците идват да снимат за него. Наистина стоплящо сърцето е да видиш този рижав приятел, как се разнася по рамената на хората, как се вози на количката за книгите, провесил лапите си през решетките, как се разхожда по рафтовете и маха на Вики всяка сутрин, когато тя идва на работа. 

"Дюи" е една затрогваща история-споменм - топла и любяща, която докосва и най-нежните струни на сърцето. Не я пропускайте, особено тези от вас, които си имат четириног приятел вкъщи.

Накрая искам да ви споделя един любим откъс от  "0Дюи"

"Когато бях на три години, татко имаше трактор "Джон Диър". Култиваторът на едния му край се състоеше от дълъг ред извити остриета, по шест от всяка страна. Те се повдигаха на няколко сантиметра над земята, след което трябваше да натиснеш ръчката напред, за да заорат в почвата и да я разровят, хвърляйки прясна почва из редовете царевица. Един ден си играех в калта край предното колело на този трактор, когато следобед дойде братът на мама, натисна съединителя и подкара машината. Татко видя какво се случва и хукна към нас, но братът на мама не можеше да го чуе. Колелото ме събори на земята и ме завлече сред остриетата. Търкулнах се между тях, прехвърляна от едно към друго, докато вътрешното острие не ме изхвърли през средния улей и ме остави просната с лицето надолу зад трактора. Татко ме вдигна с едно движение и тичешком ме занесе обратно на верандата, Огледа ме поразен и после ме държа в ръцете си до края на деня, люлейки ме напред-назад в нашия стар люлеещ се стол, плачейки на рамото ми и повтаряйки:
 - Добре си, добре си, всичко е наред.
Накрая го погледнах и казах, показвайки му кръвта:
 - Порязах си пръста.
Бях натъртена, но иначе освен това мъничко порязване, нямах друга следа по себе си от инцидента.
Това е животът. Всички ние минаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното нещо е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."




Няма коментари:

Публикуване на коментар