сряда, 22 март 2017 г.

"Пътуване по посока на сянката", пътуване дълбоко в същността на битието

Ако трябва да избера една дума, с която да опиша "Пътуване по посока на сянката", то тя ще бъде омагьосваща.
Екизът, с който Ена Букова говори на читателя, е толкова изящен и всепоглъщащ, че ме остави безмълвна. 
Истината е, че ми е трудно да пиша за нея. Сякаш ме е страх, че ако не успея да опиша емоцията, прекрасното чувство да четеш тази книга, ще бъде равностойно на сквернословие.

"Пътуване по посока на сянката" започва като разказ. До него се нанизва още един. История след история съдбите на нейните герои се преплитат съдбоносно,  за да достигнат до света като завършена книга. 

Чета и потъвам. Потъвам дълбоко в сърцето на тази книга, дълбоко в елегантния стил на Яна Букова, дълбоко в душата на героите й. Не спирам да чета, не спирам да потъвам. Думите й ме обгръщат като вода, повдигат ме като вълни, играят си през очите ми като слънчев лъч през късната есен. Истина и мит се преплитат толква силно, че понякога ми е трудно да различа кои са думите на Яна Букова и кои са част от пътеписа на Ян ван Атен. Понякога се чудя, дали това е съвременна проза или народно творчество, къде свършва митът и къде започва лиутературната измислица, къде фантазията се преплита с истинския живот.
Освем глави, осем истории, съвършено завършени, всяка за себе си самостоятелна и създаващи перфектната симбиоза, за да покажат колко много гласове могат да разкажат една история, колко много страни има живота. Във всяка следващата глава има по някое скрито изречение или фраза, които я свързват с предходна. Толкова тихо и нежно застъпени една в друга заставки, че невнимателния читател може и да ги пропусне. 

“Милост", повтори асистентът, об-глеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му - масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил - на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки... Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.” 

Наредени като ситни мъниста думите сякаш се изтъркулват по страниците й - леки, елегантни, омагосващи. Подреждат се в перфектна хармония от цветове и светлосенки, за да се излеят право в душата на читателя.
Не съм чела нищо като "Пътуване по посока на сянката". Мелодията й е уникална и успява да пресъздане образа на Балканите по един необичаен, мистичен начин

Не знам как да ви я опиша, наистина не знам. Трябва сами да я прочетете, за да усетите това чувство. да се оставите на магията й, да й позволите да ви докосне. 
Всичко в тази книга се случва толкова просто, ясно и категорично. То просто е такова каквото е. Неподлежи на обсъждане и анализ, не подлежи на различни мнение, макар гледни точки да не липсват.  

“Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец. Я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места.“ „ Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места“, реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа.”

"Пътуване по посока на сянката" е четиво, което точно като розата на Малкия принц  иска и поглъща цялото ви внимание, но няма да ви дотегне, защото  е толкова завладяваща и проникновена, че просто ще ви хване за ръка и ще ви преведе през тази приказка изпълнена с любов, страст, приключения, тъга и лютивина, чийто вкус дълго след това ще усещате в устата си. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар