петък, 31 март 2017 г.

Затрогващaта история-спомен за рижавия котарак "Дюи"

Ако трябва да избирам между куче и ко0тка, определено избирам кучето. Никога не съм била особено голям любител на котките. Според мен те са студени, пресметливи и  нерядко злобливи.
Може би затова и нямах особени очаквания към книгата. Но истината е, че е просто невъзможно да остана безпристрастна към тази история  като човек, който е отгледал не един и два домашни любимци и който прекрасно познава силната връзка, която се изгражда.

Дюи е книга написана по действителен случай. Това е затрогващата история на едно коте, което топли сърцата и подкрепя по своя собствен неповторим начин хората от малкото никому известно преди това градче Спенсър в продължение на две десетилетия. 

Температурата е 12 градуса под нулата в утрото на 18.01.1988г., когато Вики Майър намира малко коте в кутията за връщане на книги в извънработно време. Ужасно дребен и слаб, целия треперещ, уплашен и измръзнал, Дюи е на ръба между живота и смъртта, когато топлите ръце на директорката на библиотеката го изваждат от кутията. Но все пак е преживял мразовитото утро, а кой знае, може би и нощта, за да стопли сърцата на целия град.
"Дюи" е много повече от книга за живота на най-известното коте, живяло в библиотека. Това е повест за малкия град, където всеки познава всеки, повест за любовта и топлината, за силата да се изправиш отново на крака и да продължиш напред, за смелостта да вземеш едни от най-трудните решения в живота си, колкото и да те е страх, за жаждата за живот, за споделената обич, за живота - такъв, какъвто е, изпълнен с върхове и пропасти, които заплашват да ни погълнат.
Дюи се появава на сцената в много труден за Спенсър период - рецесията и голямата фермерска криза. Както казва самата Вики Майър, една котка не може да реши проблемите на икономиката, нито да върне на хората работата, не може да ги изведе от кризата, но това малко същество се превръща в нещо много важно за хората в града - утеха и надежда. По свой собствен начин Дюи помага на града да се съвземе, помага на хората да преминат през този труден за тях период. 

Когато света се разпада около теб парче по парче, търсиш някаква опора, някаква постоянна величина, която да задържи парчетата от счупения ти живот. Дюи се превръща в тази константа за хората от Спенсър, защото каквото и да става навън, когато влязат в библиотеката, рижавото коте е винаги там - игриво, спокойно, винаги готово да се гали в нечия ръка, да се гушка в нечие рамо и да подремне в нечий скут. Знаят, че каквото и да се случва, Дюи е там за тях и ще им донесе усмивки, радости и душевна утеха. 

Самата Вики минава през няколко много трудни периода в живота си - в личен, здравословен и семеен план. Като всеки от нас и тя е имала дни, в които просто не можеш да станеш от леглото по една или друга причина, когато небето притъмнява, а пустата земя просто не иска да се разтвори под краката ти и да те погълне, за да свърши тази агония. В дни като тези, когато родителите, дъщеря й и близките й са далеч, Дюи е онова топло, живо, любящо същество, което дава уют на сърцето й. Дюи е този, който сякаш винаги знае от какво точно тя има нужда - игра, закачка, поглед или докосване.

След като довърших вчера книгата, снощи потърсих в информация за Дюи. Има няколко прекрасни кратки видеоклипа в youtube за рижавия котарак, включително и филмът, който японците идват да снимат за него. Наистина стоплящо сърцето е да видиш този рижав приятел, как се разнася по рамената на хората, как се вози на количката за книгите, провесил лапите си през решетките, как се разхожда по рафтовете и маха на Вики всяка сутрин, когато тя идва на работа. 

"Дюи" е една затрогваща история-споменм - топла и любяща, която докосва и най-нежните струни на сърцето. Не я пропускайте, особено тези от вас, които си имат четириног приятел вкъщи.

Накрая искам да ви споделя един любим откъс от  "0Дюи"

"Когато бях на три години, татко имаше трактор "Джон Диър". Култиваторът на едния му край се състоеше от дълъг ред извити остриета, по шест от всяка страна. Те се повдигаха на няколко сантиметра над земята, след което трябваше да натиснеш ръчката напред, за да заорат в почвата и да я разровят, хвърляйки прясна почва из редовете царевица. Един ден си играех в калта край предното колело на този трактор, когато следобед дойде братът на мама, натисна съединителя и подкара машината. Татко видя какво се случва и хукна към нас, но братът на мама не можеше да го чуе. Колелото ме събори на земята и ме завлече сред остриетата. Търкулнах се между тях, прехвърляна от едно към друго, докато вътрешното острие не ме изхвърли през средния улей и ме остави просната с лицето надолу зад трактора. Татко ме вдигна с едно движение и тичешком ме занесе обратно на верандата, Огледа ме поразен и после ме държа в ръцете си до края на деня, люлейки ме напред-назад в нашия стар люлеещ се стол, плачейки на рамото ми и повтаряйки:
 - Добре си, добре си, всичко е наред.
Накрая го погледнах и казах, показвайки му кръвта:
 - Порязах си пръста.
Бях натъртена, но иначе освен това мъничко порязване, нямах друга следа по себе си от инцидента.
Това е животът. Всички ние минаваме през остриетата на трактора от време на време. Всички получаваме порязвания и натъртвания. Понякога остриетата влизат надълбоко. Късметлиите се отървават само с няколко драскотини и мъничко кръв, но дори това не е най-важното нещо. Най-важното нещо е да имаш някой, който да те прегърне, да те притисне силно до себе си и да ти каже, че всичко ще се оправи."




понеделник, 27 март 2017 г.

Смут и фолклор в "Детски и домашни приказки" на Братя Грим

Прекрасно биографично ревю и предговор на Слави Ганев, който предупреждава, че в последвалото съдържание на книгата  има приказки, които са "изпълнени с моменти на насилие и намеци за сексуални действия" 
Така че не би трябвало да има толкова изненадани и възмутени родители и загрижени за морала на днешната младеж хора.

Разрива който се получава между смисъла, който сме свикнали да влагаме в понятието приказки и действителните оригинални фолклорни истории създаде сериозна полемика в литературното пространство.
Но замислете се за нашия фолклор - особено тъмните векове на Османското владичество. Нима нашият фолклор не е също тъй жесток, нима нашите песни и приказки не са също изпълнени със зловещи детайли? Нима едно време на село нашите прароднини не са разказвали на децата и внуците си именно такива истории. Сурови времена - сурови приказки.
Не станахме ли излишно изнежени по отношение на децата си? 
Позволяваме на им да гледат екшън филми, кеч, трилъри, хоръри, новините и какво ли още не, но не и да четат оригиналните приказки на Братя Грим, защото смятаме че така ще възпитаме психопати. Със сигурност не са приказките на Братя Грим тези, които правят децата ни агресивни в училище.
Влязох в подобна полемика във връзка с една друга книга, а именно "Нищо" на Яна Телер. Бях изумена от факта, че хората смятат, че тази книга с жестокостта си възпитавала психопати.
Защо тогава не заклеймим и Библията, в която има далеч не по-малко жестокост? Отплеснах се. 

Тези приказки нямат за цел да приспиват децата вечер, те са сбор от фолклорното творчество, което Братя Грим са искали и успели да съхранят, защото вярват в идеята за обединението на народа, вярват, че това е крачка към това обединение - един език, една култура, един фолклор.
Всъщност едно от нещата, които прави впечатление в книгата е, че приказките наистина са под формата на разказни истории. Някои от тях са недовършени. Повечето съществуват под множество варианти. А приложенията отзад дават изключително пълна и добре подредена допълнителна информация към самите приказки, която също ви препоръчвам да не пропускате.
Изобщо самото издание се чете от корица до корица. Поздравления за което.

Доста от приказките в книгата изглежда произхождат от една и съща история, но са различни нейни варианти, които предавани  от уста на уста и вероятно според спефицичните фолклорни характеристики на провинцията, от която произхожда, се видоизменят по малко - омагьосаните братя понякога са трима, понякога дванадесет, понякога са гарвани, понякога лебеди, понякога гълъби, но в крайна сметка историите си приличат доста едни с други.

Така например има няколко вариации на известната ни като Синята брада приказка, в която млада жена получава всички ключове от двореца, но не бива да отваря една единствена тайнствена стая, която обикновено се свързва някакви кървави подробности, които се появяват вътре.

И точно това показва богатство и изчерпателността на труда на Братя Грим. 
С известни изключения повечето от приказките са съвсем подходящи дори за малки деца и за лека нощ. Някои от тях по нищо не се различават от приказките, които гледахме едно време по "Лека нощ, деца", разкази от Педя човек, лакът брада. 
Съвсем простички, обикновени и клиширани и така ухаещи на детството ми. Навсякъде от страниците на тази прекрасна книга изскачат трима братя, които се отправят на път, за да изпълнят някой подвиг, златни ябълки, златни птици, златни коне, златни коси, изобщо какви ли не златни неща, също така омагьосани принцеси, предрешени принцеси, мълчаливи принцеси, много принцеси и крале - зли, добри, алчни, спаведливи...Абе приказки като приказки.
Знаете ли, когато четох приказката за Снежанка се замислих за нещо. Като малка ми я разказваха очевидно в оригинал. Мащехата не беше мащеха, а майка. И тя наистина заповяда на ловеца за й донесе сърцето на момичето. Сега осъзнавам, че не е съвсем подходяща за малки деца, но истината е, че тогава тези подробности не ми правеха впечатление изобщо. Не са ме разплаквали, не са предизвиквали кошмари, не са ме травмирали, нощем не си представям как давам отровна ябълка на дъщеря си.

Наистина прекрасно издание от корица до корица. За щастие с твърди корици, би било наистина жалко в противен случай. Много изпипана работа от оформлението до обяснителните бележки под линията. Трудно ми е да си представя какъв къртовски труд е вложен в целия процес до издаването на книгата. Благодаря, за което. "Детски и домашни приказки" е истинско бижу за домашната библиотека и абсолютна класика събрана в 800 страници.


четвъртък, 23 март 2017 г.

Когато главата ти обитава "Легион" от халюцинации

Обемът на "Легион" е нещо крайно необичано за Брандън Сандерсън., особено имайки предвид впечатляващата тежест на двете книги от  поредицата "Летописите на Светлината на Бурята", които Студио Артлайн пусна и в двутомни издания. 
Е, дължината на тази новела не я ощетява по никакъв начин. Още от първото изречение Брандън Сандерсън минава директно на въпроса и оставя главният герой да се представи сам:

"Казвам се Стивън Лийдс и съм напълно с разсъдъка си. Но халюцинациите ми от друга страна са доста луди."

Как да не ти се дочете след такова начало?

Стивън Лийдс е името му, но го наричат Легион. Той е богат частен детектив, който е доста претенциозен към случайте, които поема. Лийдс е безспорен гений, който създава в ума си аспекти на собствената си личност, които дават израз на многобройните му и специфични способности и умения. 
Учените умират да изследват тази негова халюцинираща глава, заради което и по-голямата част от предполагаемте му клиенти са хора, които просто искат да тестват способностите му, за да го изследват. 

Годините са направили Стивън подозрителен., затова и когато Моника идва при него с молба да й помогне да открие човекът изобретил фотоапарат, който снима миналото, недоверието, което го разяжда отвътре, е съвсем обосновано.
Аспектите на личността му са не по-малко колоритни от самия него. Джей си, който обожава да наритва чужди задници и  не мърда никъде без пистолета си. Ерудираният Тобиас, който е като неизчерпаема енциклопедия за справки. Интуитивната Айви, която разчита безпогрешно всяка емоция по хорските лица. Изобщо до един чешити и особняци. Но и крайно полезни в напечени ситуации, в каквито Стивън очевидно често се забърква. Нестихващия диалог и дори често дискусия, които текат между Стивън и неговите аспекти, внасят добра доза хумор в новелата и засилват динамиката на разказа.

"Легион" отваря и няколко сериозни теми. Основната от които е тази за различността и как обществото я приема. Стивън е един необичаен особняк, защото все пак не всички хора, разговарят свободно и публично с гласовете, които чуват, още по-малко с хората, които халюцинират, съвсем най-малко, когато ясно осъзнават, че събеседникът им е плод на тяхното собствено въображение. 
Харесвам тази позиция, която Легион заявява пред света: "Да, аз виждам и  си говоря с въображаеми хора, които са проекции на моето собствено Аз в неговите върхови форми на познание. Да, осъзнавам, че са халюцинации. И да, въпреки това искам да ми запазите 6 места в самолета, които за вас ще бъдат празни, но аз не смятам да съзадавам хаос в главата си, защото на вас ви се свидят няколко хиляди долара."

Новелата засяга и някои религиозни въпроси и в своята художествена измислица поставя въпроса за доказването на християнските корени. Съществувал ли е Исус Христос? Наистина ли е бил Божий син? Наистина ли е възкръснал? И противопоставя на това търсене ислямския фанатизъм, който иска да обори съществуването на една цяла религия, което би сринало устоите на западния свят.  В крайна смека авторът запазва неутралитет и оставя въпросите висящи и някак встрани. По тази причина и за щастие книгата няма религиозен привкус.
Като се поразрових в официалния сайт на Сандерсън се оказа, че "Легион" има и продължение - "Skin Deep", издадено в Америка 2014г. което ще се радвам да видя на българския пазар. Обемът от 200 страници пак не спада точно в характерните за Сандерсън норми, но щом е тръгнал прогресивно да увеличава, още две-три книги в поредицата и ще навакса до обичайните си книжни размери.



"Легион"  е прекрасна фантастична новела, която ще ви зарадва с интересни образи и теории. А умението на Сандерсън да пише така майсторски увлекателно просто няма как ви разочарова, без значение, дали сте стар фен или те първа прохождате всред творчеството му

сряда, 22 март 2017 г.

"Пътуване по посока на сянката", пътуване дълбоко в същността на битието

Ако трябва да избера една дума, с която да опиша "Пътуване по посока на сянката", то тя ще бъде омагьосваща.
Екизът, с който Ена Букова говори на читателя, е толкова изящен и всепоглъщащ, че ме остави безмълвна. 
Истината е, че ми е трудно да пиша за нея. Сякаш ме е страх, че ако не успея да опиша емоцията, прекрасното чувство да четеш тази книга, ще бъде равностойно на сквернословие.

"Пътуване по посока на сянката" започва като разказ. До него се нанизва още един. История след история съдбите на нейните герои се преплитат съдбоносно,  за да достигнат до света като завършена книга. 

Чета и потъвам. Потъвам дълбоко в сърцето на тази книга, дълбоко в елегантния стил на Яна Букова, дълбоко в душата на героите й. Не спирам да чета, не спирам да потъвам. Думите й ме обгръщат като вода, повдигат ме като вълни, играят си през очите ми като слънчев лъч през късната есен. Истина и мит се преплитат толква силно, че понякога ми е трудно да различа кои са думите на Яна Букова и кои са част от пътеписа на Ян ван Атен. Понякога се чудя, дали това е съвременна проза или народно творчество, къде свършва митът и къде започва лиутературната измислица, къде фантазията се преплита с истинския живот.
Освем глави, осем истории, съвършено завършени, всяка за себе си самостоятелна и създаващи перфектната симбиоза, за да покажат колко много гласове могат да разкажат една история, колко много страни има живота. Във всяка следващата глава има по някое скрито изречение или фраза, които я свързват с предходна. Толкова тихо и нежно застъпени една в друга заставки, че невнимателния читател може и да ги пропусне. 

“Милост", повтори асистентът, об-глеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му - масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил - на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки... Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.” 

Наредени като ситни мъниста думите сякаш се изтъркулват по страниците й - леки, елегантни, омагосващи. Подреждат се в перфектна хармония от цветове и светлосенки, за да се излеят право в душата на читателя.
Не съм чела нищо като "Пътуване по посока на сянката". Мелодията й е уникална и успява да пресъздане образа на Балканите по един необичаен, мистичен начин

Не знам как да ви я опиша, наистина не знам. Трябва сами да я прочетете, за да усетите това чувство. да се оставите на магията й, да й позволите да ви докосне. 
Всичко в тази книга се случва толкова просто, ясно и категорично. То просто е такова каквото е. Неподлежи на обсъждане и анализ, не подлежи на различни мнение, макар гледни точки да не липсват.  

“Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец. Я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места.“ „ Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места“, реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа.”

"Пътуване по посока на сянката" е четиво, което точно като розата на Малкия принц  иска и поглъща цялото ви внимание, но няма да ви дотегне, защото  е толкова завладяваща и проникновена, че просто ще ви хване за ръка и ще ви преведе през тази приказка изпълнена с любов, страст, приключения, тъга и лютивина, чийто вкус дълго след това ще усещате в устата си. 

понеделник, 20 март 2017 г.

Прокълнатите богове на "Елантрис"

Преди да си избера следващото четиво на Сандерсън ми се налага да разгледам официалния му сайт и да прочета едно друго за книгите, които е написал. Толкова много харесвам как пише, че просто не знам откъде да започна и към кое да посегна след това. Това съм го правила само с един друг автор. а именно Тери Пратчет, но там го има и факторът, че "Светът на диска" е толкова необятен и объркан, че наистина ми трябваше схема, ако искам да вървя хронологично в историята. 


Но със Сандерсън усещането е силно желание час по-скоро да започна "Мъглороден" и "Легион", и "Пътят на кралете", и "Спиращия войната", и "Ритматистът", и..и..и....Просто не мога да реша, което искам по-силно да прочета първо. Вие ще кажете: "Която и негова книга да хванеш, няма да сбъркаш" Това вече го знам. Когато пишеш по този начин и имаш такова въображение, просто няма как под пръстите ти да излезе слаба книга. Но това не ми решава проблема.

В крайна сметка "Елантрис" последва "Душата на императора", а след нея ще бъде "Легион" (тя е убийствено малка) и после пак ще му мисля, засега имам план. 
Та ровейки се в официалния му сайт в издирване на следващото си четиво, попаднах на неговото изказване, в което той издава намерението си да напише продължение на "Елантрис" в бъдеще. Не знам, дали ще го направи, но наистина се надявам. 
Едно от нещата, които обичам в Сандерсън е годината на раждане - 1975 г. Той е очевидно продуктивен писател в разцвета на силите си. Представете си колко още книги може да напише. Така че ще продължа да си се надявам тайничко да излезе продължение на "Елантрис". Макар изглежда мнозина да смятат именно това като едно от големите предимства на книгата. Фактът, че е еднотомен фентъзи епос. Нещо, което наистина се превърна в бяла лястовица за жанра.
Честно казано подминавала съм я много пъти. винаги ми се струваше като някаква епична елфическа история. Не че не харесвам такива, просто както вече споменах миналия път, не ми се четеше подобно нещо напоследък.

Но "Елантрис" се оказа много повече от това. "Елантрис" е град на богове - великолепен, величествен, красив и впечатляващ - с високи мраморни стени, изящни декорации, пищни сгради, огромна библиотека, град-произведение на изкуството, достоен за своите обитатели. 
Жителите на Елантрис са арелонци, покосени от шаод - красиви полубогове със сияеща кожа и магически сили. Благодарение на своите руни аони те могат да превърнат буквално всеки боклук в чисто злато или в нещо, което е още по-ценно дори - храна, могат да излекуват всяка рана да изминат хиляди километри само за една секунда  и да сътворят изобщо каквото друго чудо ви дойде на ума. Не случайно са смятани за богове и всеки копнее да бъде взет от шаод - тайнствената метаморфоза, която превръща арелонци в елантрисци - и да се присъедини към другите могъщи обитатели на красивия град. Докато не настъпва реод и шаод от благословия се превръща в проклятие. 
Днес Елантрис е зловещо и злокобно място, мръсотия и слуз покриват някога величествените стени на града, които се рушат и оставят своите руйни като тъжни паметници на отминало щастие. 
А елантрисци са нищо повече от окаяни злощастни същества, покрити с тъмни петна досущ като прокажени. Шаод превръща своите избраници в сбръчкани съсухрени същества, спира сърцата им и ги оставя някъде там нито намерили покой, нито живи. Способността телата им да се възстановяват също им е отнета. Сега всяка драскотина обрича своя собственик на вечна, пулсираща болка. 
Никой не знае какво се случва точно зад стените на Елантрис и всеки се моли да не бъде взет от шаод. 
Броени дни преди сватбата си младият принц Раоден се събужда с характерните за елантрисците петна по кожата. Принцът бива публично обявен за покосен от ужасна болест и изпратен в Елантрис. По време на показното погребение в Арелон пристига и неговата бъдеща съпруга, която вместо олтар открива ковчег. Паралелно с това в града се появява и гьорн Хратен, пратеник на вирна и спасител на хората. 
Сандерсън проследява паралелно историите на тримата и ги преплита в едно, за да изгради един нов свят пред очите на читателите. Свят изпълнен с дворцови интриги, борба за оцеляване и магии. 

Когато Раоден влиза в Елантрис, заварва пустота и разруха. Тук важат законите на дивия свят, а естественият подбор пресява ежедневно обитателите му. Три разбойнически групи се борят за надмощие в града. Храната е дефицит. Единствените хранителни продукти влизат на територията на Елантрис заедно с ноопристигналите. А гладът е неизменен спътник на всеки елантрисец. Глад, толкова свиреп и всепоглъщащ, че кара хората да забравят човешкото в себе си и да се превърнат в диви зверове, борещи се за залък хляб. Образът на Раоден  ми прилича ужасно много на Ричард от "Мечът на истината" - топлокръвен със своите слабости и силни страни, изпълнен с вяра и стремеж, благороден, жертвоготовен и изпълнен идеи, които постепенно съживяват духа на Елантрис. 

Неговата бъдеща съпруга Серене, с която се разминава за броени часове, е не по-малко колоритен образ. Необичайно висока  за дама, Серене не се радва на дълга опашка от обожатели. Свободомислещата й същност, волният й дух и интелигентността й също не трупат ухажори коло нея. За сметка на това тя е умна, находчива, отличен фехтовач и прекрасен политик. Отнема й едва няколко глави, за да се влее с цялата си същност в светския и политическия живот на Арелон, както и да задвижи поредица от събития, които ще променят бъдещето и облика на страната завинаги. 

Хратен е върховен жрец на могъщата религиозна империя, пристигнал в Арелон, за да прекръсти населението и да ги направи част от тази империя. Умел политик и манипулатор, Хратен е достоен противник в играта за власт и влияние, която двамата със Серене разиграват. 

По-класическо фентъзи от това, здраве му кажи. Само драконите му липсват. Краят също не изненадва, но за сметка на това се разстила като перфектния завършек на това приключение. Образите са клиширани, но  някак топли и достатъчно издивидуални, за да не дразнят. а цялостното усещане, което остава у мен е за нещо познато и уютно. Сандерсън определено ще ме върне към жанра.






петък, 10 март 2017 г.

Да фалшифицираш "Душата на императора"

Чета си аз Брандън Сандерсън и ме обземат противоречиви чувства - на искрено щастие и прясно осъзната загуба. Щастие, защото сега откривам любвта си към магията на неговото перо и загуба, че съм пропуснала толкова  много време, подминавайки го. Честно казано мислех, че съм приключила с манията си по фентъи жанра, но ето че се появи Сандерсън, за да я възонови с нова сила. Всъщност това е и една от основните причини  за този пропуск - досега смятах, че съм се наситила на този жарн. Е, Сандерсън определено ми показа, че това не е вярно.

Имала съм четири големи книжни мании през целия си живот: Кинг, който наистина е крал на човешката душа, Ремарк, чиито военни романи са така изпълнени с жажда за живот, че ми е непосилно да ви опиша какво чувствам, когато ги чета (тези, които са го чели, ме разбират прекрасно), Моъм, чиято проницателна проза изкарва на светло и най-дълбоко стаените мрачни емоции на хората и Патрик Нес, когото обикнах с "Часът на чудовището"и който просто не спира да ме изненадва с всеки свой роман и точно когато си мисля, че повече от това не мога да го харесвам, той написва нова  книга. 

Сандерсън е на път да се превърне в новата ми мания. Ще видим ако до няколко години книгите му се подредят една след друга на някой от рафтовете вкъщи, до една изчетени като топъл хляб, значи съм се оказала права. 

Империята на розата е свят, в който всичко може да бъде фалшифицирано - от най-обикновена маса до душата на императора. Да фалшифицираш нещо, означава да пренапишеш неговата история така, че да го промениш по начин, който искаш. Ала за да пренапишеш нечия история, трябва първо да я опознаеш. Затова миналото заема толкова важно място в живота на Шай - майстор фалшификатор. Хваната на тясно на дъното на дупка, изработена специално за фалшификатори, Шай е принудена да сключи сделка с управляващата фракция. Тя трябва да фалшфицира душата на императора, за да спаси своята собствена. 


Едно е да фалшифицираш предмет, а съвсем друго е душа, при това нечия друга душа. За да е правдоподобна една фалшификация, трябва да бъде преписано и пренаписано цялото минало на един човек, всички негови спомени, чувства, мисли, идеи, настроения. Затворена в двореца, Шай има три месеца, за да изработи печат, с който да вложи наново душата в тялото на имтератора.

Чете се на един дъх - завладяваща прелюдия и шеметна развръзка. Сандерсън е майтсор в разказването на истории. Думите се подреждат в перфектна хармония, която създава напрегнато приключение за читателя и превръща всяка страница в увлекателно четиво.
А прекрасната идея на Студио Артлайн за лично копие и стахотната изработка с дървени корици, кадифен разделител и хубава хартия искрено зарадваха моята душа. 




сряда, 8 март 2017 г.

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" и само обичта към любимите хора ще ни помогне да го извървим

Всеки от нас е губил близки по един или друг начин. И когато това се случи ние търсим начин да се справим с болката и липсата, да се научим да живеем с празнината, която е останала след него. Понякога започваме да губим този любим човек малко по малко, дума по дума, спомен след спомен. 
Всеки изгубен спомен ни отдалечава от дома и всяка сутрин пътят към дома сава все по-дълъг. Все по-трудно става да се върнеш в себе си, да се върнеш в ролята си на баща, на дядо, на любим. С всеки изгубен спомен, човек губи нещо от себе си.

Това е сбогуването на един дядо с неговия внук и на един баща със сина му. Всеки ден площада на спомените на дядо се смалява малко по малко. Въображаеми разговори и спомени с неговия син и внук се преплитат в ума на възрастния мъж. Фигурата на поколението се размива и слива в едно. Има дни, в които той не може да разпознае, дали това е внукът или синът му, нито дали са деца или вече възрастни хора. Там в ума на дядото е и неговата съпруга, която си е отишла от този свят, но не и от него. Тя продъжава да му бъде подкрепа и опора в дните, когато се чувства изгубен. Диалозите са изградени с такава обич и грижа, че проникват в сърцето на читателя с топлината си. 

Сбогуването не е лесно нещо, но когато обичаме и сме обичани не губим надеждата, че можем да се справим с трудностите, които ни предстоят. Още по-трудно е, когато не си бил там, когато е трябвало да бъдеш. Когато все си работил, вместо да научиш сина си да кара колело. Никой не може да върне времето назад и да се реваншира за липсата си.
Но затова вселената ни дава внуците.

"Ето защо глезим внуците си. По този начин молим децата си за прошка"


"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е една топла, изпълнена с обич малка книжка с прекрасните илюстрации на Дамян Дамянов, която ни напомня да се радваме на днешния ден, да играем с децата си, да прегръщаме любимите си хора, да изживеем всеки миг от живота си с любов, защото той няма да се върне. И дори ако спомените за тези скъпи мигове си отидат да се оставим на обичта си към близките хора, те ще бъдат там до нас и ще ни напомнят кои сме, какви сме били и какво сме правили заедно. Но за да си спомниш едно нещо, първо трябва да го изживееш. Затова правете спомени, понякога те са най-милото, което имаме.



вторник, 7 март 2017 г.

"Геният" на легендарния редактор Максуел Пъркинс



Купих си онлайн "Геният" малко след като излезе от печат, но се наложи да изчакам, докато се прибера в България, за да сложа най-накрая ръка и върху нея. Още повече отне ми почти месец да я прочета, което ме побъркваше, защото просто не исках да я оставям. Открадвах си всяка възможна минута, за нея. Носех я с мен навсякъде - от уюта на леглото вечер, през кухнята, където с една ръка бърках манджата, а с другата четях до разходките в парка, използвайки всеки момент, за да се паркирам на някоя пейка и да почета, докато малкото зверче в количката се не се размрънка.
Това е първата биография, която чета и мисля, че по-добър избор да встъпя в даден жанр не съм правила досега.
Въпреки всичките суперлативи, които се изписаха за нея или точно заради тях, очаквах да е суха, скучна, монотонна и малко тягостна. Но въпреки тези очаквания, все пак реших да й дам шанс, защото...хайде, да си го кажем честно - на кого не би му харесало да научи любопитни факти от живота на своите обичани автори.
Има нещо клюкарско в четенето на биографии - окова леко гъделичкащо любопитство да си завреш носа в живота на някоя известна личност, да видиш човека отвъд писателя, певеца, редактора, актьора. Това е усещането да се докоснеш до малките неща в живота му и да получиш детайли покрай големите събития, за които вече знаеш.
А биографията на Максуел Пъркинс - редактор, наставник, финансов надзорник и приятел на писатели като Фицджералд, Хемингуей и Томас Улф, определено има какво да предложи на своите читатели. 
Вероятно, ако не беше Максуел Пъркинс, Скот Фитцджералд нямаше да напише "Великия Гетсби", защото би се отказал много по-рано от писателската си кариера, притиснат от финансовото си състояние и обстоятелствата. 

"Успял редактор е този, който непрекъснато намира нови автори, подхранва заложбите им и ги издава с одобрението на критиката и с финансов успех"

Пъркинс е талантлив редактор и отворен към нови идеи. Той е причината издателство Скрибнър да променят облика си, издавайки писатели като Хемингуей, който далеч не пасва на стереотипа писатели, които издават до този момент. Но Пъркинс има невероятното умение да убеждава по толкова деликатен и омайващ начин, че успява да привлече към издателството много млади и нови автори с нестандарни идеи, и отличителен стил на писане. Въображението на самия Максуел прелива от ненаписани истории, които той обича да споделя със своите автори. 
С невероятен усет към литературата, към таланта на писателите си, към пазара на книги, Пъркинс е един от най-легендарните редактори на издателския бизнес. 

Прекланям се пред труда на А. Скот Бърг, който е събрал в тази книга невероятни детайли, както от живота на редактора, така и от този на неговите писатели - лична кореспонденция, спомени на техни близки, познати, колеги и приятели, статии и литературна критика. Детайл след детайл авторът изплита низ от думи, мисли и действия, които изграждат образа на Пъркинс - ярък, витален, реалистичен, пълнокръвен, толкова истински, че в края на книгата имам чувството, че самата аз съм го познавала. Скот Бърг не ни спестява и недостатъците на Пъркинс, не ни спестява неговата критичната преценка за жените, макар да е баща на пет прекрасни дъщери или ясно изразеното недоволство към артистичната кариера на жена си и начина, по който се променя в последните години от живота си, когато сякаш работата е единственото му спасение и причина да става всеки ден - един тъжен затворен в себе си работохолик.

Мога да си го представя съвсем ясно в разцвета на силите му - магнетичен, с ясен, проницателен поглед, с безупречни обноски, обаятелен, с костюм и неизменната широкопола филцова шапка, винаги спретнат, въздържан, предан. невероятно добър редактор с покъртително лош правопис. 

Познанията ми за издателския бизнес преди да прочета тази книга се свеждаха до едни хора, наречени писатели, които дават на други хора наречени издатели, нещо, което са написали и няколко месеца или година по-късно тези думи достигат до нас читателите. Но е изключително любопитно да надникнеш в процеса по оформянето на една книга. За редакторската работа знам още по-малко. Но с образа на Пъркинс авторът ни въвежда в етажа на редакторите и не ни спестява детайлите, съветите, писмата и телеграмите, които хвърчат между писатели и редактори. Една от причините Максуел да е толкова дяволски добър в това, което прави, е, че познава изключително добре процеса по написването на една книга и умее да оформя в стройна структура с рамка и релеф хаотичните мисли на своите писатели. Познава не по-зле и натурата на самите писатели като творци и проявява персонален подход спрямо всеки един от хората, с които работи, за да оцени постиженята му, да го подкрепи в трудните моменти и да го мотивира да се върне обратно към работата си. 

"Добрият редактор не създава нищо, той само освобождава творческата енергия."

Самият той винаги твърди, че книгата принадлежи на автора и каквито и редакции да са отбелязани в ръкописа, той е единственият, който може да вземе решение кое да бъде променено и кое не. И както във всеки добър професионалист понякога в него се прокрадват съмнения, дали наистина е правилно да редактира тези книги, дали по този начин не осакатява произведението, макар многобройните успехи на книжния пазар да говорят друго.

Предполагам, че образът на Максуел Пъркинс е истинско вдъхновение за всеки съвременен редактор. Като читател мога да кажа, че тази книга е истинско удоволствие и пищно богатство, до което смятам всеки от нас, читателите, изгаря да се докосне, за да види как се въртят зъбните колела във вътрешността на една редакция, как един ръкопис се превръща в книга.

неделя, 5 март 2017 г.

Емоции събрани в "Часовете" на Кънингам

Не съм чела нищо от творчеството на Вирджиния Улф, макар отдавна да искам. Все има нещо, което я измества от настоящите четива. Попаднах на "Часовете" съвсем случайно и я погълнах буквално за някоко часа в колата, докато пътувахме за и от родния ми град обратно към София. 
Словото на Майкъл Кънингам просто се излива от страниците на това книжле, толкова гладко и напевно, като една дълга извивка от великолепна ария. 

Книгата може да се опише повече като емоция, отколкото като история. В действителност почти нищо не се случва. И да, описанията преобладават над пряката реч и действието. Но въпреки това четенето й не дотежава. Напротив, думите се плъзгат с лекота и грация, която на мен ми допадна.

Три са главните героини на Кънингам. Три силни жени, които живеят в различно време, стил и среда. "Часовете" проследява емоционалното състояние и вътрешната борба в преломен за тях момент.

Вирджиния Улф е първата героиня, с нея започва и книгата. Авторът е избрал нейното самоубийство за отправна точка на своя роман. После ни връща назад в ретроспеция и разказва за един кратък момент от нейния живот, когато тя се възстановява и опитва отново да пише, усамотена в покрайнините на Лондон, заедно със своя съпруг Ленард. А малобройните ситуации, в които я поставя авторът имат за цел по-скоро да покажат нейното състояние на духа, да разкрият мислите и чувствата й, отколкото да я провокират към активно действие. Не това усамотение обаче иска Вирджиния. Тя копнее за шумните улици и пълсът на Лондон, който сякаш тече и в нейните вени, блъска неспокойно като кръвта в тялото й. 
Клариса Воън се преплита с образа на Клариса Далауей от романа "Мисис Далауей" на самата Вирджиния Улф, както и с образа от романа на своя близък пирятел творец Ричард, за когото тя организира парти по случай неговото награждаване в областта, в която твори. Нейната спътница е живота Сали и любовта между двете е една от главните теми в книгата. Но не и като като разнищване на връзката индивид-общество, нито като морален или емоционален анализ, а като символ на едно от най-прекрасните чувства, на които е способен човек - свободата да обичаш и щастието да бъдеш обичан.
Лора Браун заварваме бременна, в компанията на любящия си съпруг, герой от войната и боготворящия я й три годишен син - Ричи. Заобиколена от този на пръв поглед идиличен домашен уют, Лора всъщност подобно на своите сестри по роля в книгата се намира на кръстопът. От една страна тя има това прекрасно семейство, което я обожава и боготвори, което я обгрижва с цялата обич, на която е способно, от друга страна едно малко дяволче чепка със своя тризъбец в сърцето й. Една открадната целувка от нейната приятелка Луси не й дава мира, а желанието да избяга за няколко часа от този идеален живот взема превес в живота й. Везните се клатушкат и Лора е на ръба, изпълнена с противоречиви чувства, еспособна да реши как да постъпи. да се отзове ли на този див повик на сърцето или да постъпи разумно.
И това не е единствената връзка между трите жени, но тази малка изненада ще оставя на вас. Или поне на теи от вас, които решат все пак да й дадат шанс.
Книгата е някак разхвърляна. Трите истории вървят паралелно, но докато чета у мен остава чувството на обърканост. Двеста страници се опитвам да проследя връзката между Вирджиния, Клариса и Лора, докато едва в края на книгата пъзелът се подреди и всичко придоби смисъл.
Пак казвам това е по-скоро книга-емоция, отколкото действителна история и не мисля, че би се харесала на всички. 
 "Часовете" не претендира да бъде шедьовър, изобщо е много далеч от тази категория, но лекотата, която се плъзга между страниците я прави приятно изживяване. 


сряда, 1 март 2017 г.

Дълбоко в корените на "Бели зъби"

Помня в каква мания се беше превърънала "Бели зъби", когато Жнет 45 я издадоха преди няколко години (2014, за да бъдем точни). Всички четяха Зейди Смит, а аз бях на вълна Съмърсет Моъм и бълвах огън и жупел по съвременното книгописателство, убедена, че няма нищо по-хубаво от класиката. Няколко години по-късно не мога да наваксам с всички книги, които искам да прочета, издадени през последните години, а прясно отпечатаните и купени прашлясват по рафтовете и чакат ред.

"Бели зъби" е наистина мащабен и амбициозен дебютен роман.
Зейди Смит разравя дълбоко в корените на културните и религиозните различия между Изтока и Запада, между исляма и християнството. "Бели зъби" е крайна и остра като болката, когато докоснеш директно нерв в дълбините на кореновие канали - мигновенна, рязка и разобличаваща. Това е книга на крайностите, на крайните идеи - радикализъм във всяка възможна форма - природозащотниците, отчаяно влюбените, учените с фикс идеи, които не се спират пред нищо, религиозните радикали. Фататици от всякакъв род и порода участват в този парад на съвременните недъзи на обществото. 


Зейди Смит изгража колоритни образи и преплита историите им по начин, които ги разобличава до последния детайл. "Бели зъби" е история за живота такъв какъвто е, без помпозност, без украски. История, която е толкова откровена и истинска, че неминуемо се врязва в светогледа на читателя. Една история, която се състои от много други истории. "Бели зъби" може да бъде разгледана от различни страни, защото е много повече от това, което се показва на повърхността - семейна драма, книга за живота на имигрантите, на бежанците, книга за войната, история за порастването, за израстването и оформянето на личността. Но преди всичко е книга за сблъсъка - на поколенията, на религията, на културната идентичност, на характери и желания. 

Всеки един от героите е като зъб в устата на историята - бял или почернял от годините и тютюна, здрав или порутен (като къщата на Самад от бурята), заради лошата поддръжа, със здрави корени или отдавна мъртъв, лъскав и блестящ или затрупан от зъбния камък, който подронва малко по-малко основата, както морето подрива скалистия бряг.
Но един зъб не стига, за да сдъвчеш хляба, трябва ти цялата уста, за да се нахраниш, трябва двете челюсти да се задвижат в синхрон, езикът да се намеси, трябва зъб на зъб да се противопостави, за да строши и смели храната на парчета, подходящи за поглъщане. Метафора след метафора и всяка дума си тежи на мястото.

Белите зъби символизират това, което отличава всеки един от героите, както и всеки от нас впрочем. Ние сме деца, родители, съпрузи, природозащитници, вегетаринци, бунтари, ученици...Всеки от нас изпълнява многобройни роли в обществото, също както всички останали, но винаги има един детайл, който ни разграничава от целия свят, които ни прави единствени и неповторими, който символизира индивудуалността - това са и белите зъби.

 Това е един изключително амбицизен проект и броят на страниците е най-малката от причина от всички. Зейди Смит протяга слово към читателя, подканя го да погледне под повърхността, да разлисти фините пластове, с които е изградила своите герои, да се наслади на многообразието на живота, на различността.
Удоволствие е да присъстваш на всеки диалог, на зараждането на всяка емоция, на всеки дребен жест и артикулация, които съграждат пред очите ни света в цялата му прелест, истинност и мащабност.
Действието в книгата се развива на различни географски местоположения и оше по-различни емоционални нива. Участниците в тази история оживяват пред очите ни от плът и кръв, силни със своите слабости, смели със своите страхове, реални със стремежи.

Зейди Смит разказва историята на три семейства - двойка пакистанци с деца близнаци, които са избягали в Англия. Бежанци, откъснали се от корена си, но и никога няма да се превърнат в пълноценна част от страната гостоприемник. Самад, който се чувства изкоренен на тази английска земя и в стремежа си да върне корените на семейството си, разделя двете си деца, изпращайки едното обратно в родината им - сред война и религиозен фанатизъм, за да преоткрие отново красотата и силата на вярата, за да поеме по правия път.

Семейство номер две - смесен брак между англичанин, избягал от предишаната си жена и ямайка, избягала от религиозната си фанатична майка. Арчи и Клара не са типичната двойка. Те не са заедно, защото са влюбени до полуда един в друг, а сякаш просто така е по-удобно и за двамата. И все пак този съюз ражда рожба - Айри, която е на възрастта на близнаците на Самад и Алсана. Колкото пакистанската двойка за целеустремени, крайни и натрапващи се натури, Клара и Арчи някак си минават покрай живота. Нещата просто се случват около и с тях, без те точно да имат контрол върху тях.

И едно стерилно семейство от средната класа и с четири деца. Чалфънови изглеждат като перфектното семейство. Толкова перфектно,че гнилото намирисва под глазираната повърхност. Идилията цари в техния дом, когато Айри и Милат се запознават с тях за пръв път и преобръщат всичко с главата надолу. Двамата младежи са толкова различни и объркани за разлика от подредения и престижен живот на Джойс и Маркъс, че нанасят непоправими промени в химичния състав на семейството.

Това е историята на шестима възрастни, които дружно се опитат да отгледат седемте си деца. С всяка изминала година децата се бунтуват все повече и повече и стават все по неконтролируеми. Двамата близнаци разделени и поставени на кръстопът, поемат в две различни посоки и толкова се отдалечават с идеите си един от друг, че единствено фнатичната им лудост да следват ожесточено своите идеали ги доближават. Айри, не спира се лута между световете на майка си, на баща си, на близнаците, в единият от които е влюбена. Джошуа, който до вчера е бил известен единствено с това, че е зубрач, се откъсва и разграничава от децата-клонинги на Чалдън и поема по свой собствен път, изразявайки своята собствена персоналност.

В началото историята ми изглеждаше хаотична и разпиляна, Зейди Смит ме разхвърляше между годините в минало и настояще, оставяйки ме объркана и в очакване, докато сценария не започна да добива цялост и нишките се вплетоха в еднно здраво корабно въже.

Зейди Смит определено е феномен. А да напишеш толкова силен, пълноценен и мащабен дебютен роман, определено е нещо, което заслужава вниманието на читателите. Ако сте сред малцината, които като мен доскоро и още не сте прочели "Бели зъби", дайте й шанс, убедена съм, че сред това литературно многобразие, което ни е дала Зейди Смит, ще откриете нещо и за себе си.