вторник, 31 януари 2017 г.

Три ябълки паднаха от небето - една за обичта, една за добротата, една за живота



В студените зимни месеци сякаш подсъзнателно търсим книги, които да ни стоплят, които да ни накарат да се почувстваме уютно под дебелата си завивка, които да се просмучат с обичта си в костите ни и да облекчат болките им.
"Три ябълки паднаха от небето" е точно такава - любяща, топла, магична, простичка, дълбока, истинска и толкова искрена. 

Опустялото селце Маран напомня на Макондо на Маркес по начина, по който свързва героите си. само дето тук не е останал много народ за свързване - една шепа възрастни хора. И през главата на всеки един от тях се прокрадва мисълта, че тяхното селце Маран ще изчезне от картата на света заедно с последния си жител. И ще бъде забравено, къщите ще потънат в забвение, прахът ще заличи и последните следи от живот, а влагата и срутващият се постепенно хълм, надвинал над долчинката лека-полека ще го доразрушат и погълнат. Но това не ги спира да живеят. Кой както може. Всеки с болката и любовта си, със загубите и малките радости, които му помагат да продължи напред. 

Три ябълки, три истории преплетени в една. Ето я първата или последната, трудно е да се определи. Но тя е за Анатолия, жена на 58-години изживяла живота си с униженията и побоищата на тесногръд, ограничен и глупав мъж. И когато най-накрая се е отървала от него и тегобата на общия им живот, е седнала да умира. Вече втори ден кръвта й изтича и тя примирено си ляга всяка вечер, очаквайки своя край. Ала се буди пак на следващата сутрин, цялата в кръв и смазана от изтощението, но ето че болезненото й тяло е отказало да се предаде. 

И сякаш на ръба на силите си тая вироглава жена открива за пръв път щастието в живота си с Василий, втората ябълка, паднала от небето. Василий, който сам е загубил всичко - родители, брат, деца, а неотдавна и съпруга. Василий - недодялан исполин и неграмотен ковач. Но сърцето не го интересуват маниери и обазование. То може да обича и с грубите ръце на занаятчията. 

Глад, война, болести, бедствия и смърт вилнеят в селото и го обезлюдяват години наред, отнемайки най-милното на тия хора - децата им. Но не успяват да го затрият, не успяват да сломят духа им. Шепа старци, които продължават да живеят напук на живота сякаш. Пукнатини се отварят и в домовете, и в сърцата им след всяка нова загуба,но борбата продължава. Така мъжът на Валинка цял живот се бори с пукнатината в стаята, докато сам не отваря пукнатина в сърцето й цкато си отива. Но животът остава пред Валинка - упорит като мъжа й, като пукнатината, която не спира да пулсира в стената, “като разбито на две сърце, което боли, но продължава да живее”

Препратките към"Сто години самота" на Маркес са ужасно много, но ще ви оставя сами да ги откриете. Думите в "Три ябълки паднаха от небето" се лееят като песен и това я прави лека и приятна за четене, но без да омаловажава ни най-малко духа на историята. Пълна с емоции и планинска воля тази книга си проправя път до сърцето на читателя настойчиво като зимна виелица и меко като топлината на домашното огнище. 

И там в края на книгата се мъдри едно въздълго изречение, дълго като цяла глава, което прелива от обич, като приказка за Добротата:
„Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките й къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка й на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща й просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Макуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът-пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността, за благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар