вторник, 31 януари 2017 г.

Три ябълки паднаха от небето - една за обичта, една за добротата, една за живота



В студените зимни месеци сякаш подсъзнателно търсим книги, които да ни стоплят, които да ни накарат да се почувстваме уютно под дебелата си завивка, които да се просмучат с обичта си в костите ни и да облекчат болките им.
"Три ябълки паднаха от небето" е точно такава - любяща, топла, магична, простичка, дълбока, истинска и толкова искрена. 

Опустялото селце Маран напомня на Макондо на Маркес по начина, по който свързва героите си. само дето тук не е останал много народ за свързване - една шепа възрастни хора. И през главата на всеки един от тях се прокрадва мисълта, че тяхното селце Маран ще изчезне от картата на света заедно с последния си жител. И ще бъде забравено, къщите ще потънат в забвение, прахът ще заличи и последните следи от живот, а влагата и срутващият се постепенно хълм, надвинал над долчинката лека-полека ще го доразрушат и погълнат. Но това не ги спира да живеят. Кой както може. Всеки с болката и любовта си, със загубите и малките радости, които му помагат да продължи напред. 

Три ябълки, три истории преплетени в една. Ето я първата или последната, трудно е да се определи. Но тя е за Анатолия, жена на 58-години изживяла живота си с униженията и побоищата на тесногръд, ограничен и глупав мъж. И когато най-накрая се е отървала от него и тегобата на общия им живот, е седнала да умира. Вече втори ден кръвта й изтича и тя примирено си ляга всяка вечер, очаквайки своя край. Ала се буди пак на следващата сутрин, цялата в кръв и смазана от изтощението, но ето че болезненото й тяло е отказало да се предаде. 

И сякаш на ръба на силите си тая вироглава жена открива за пръв път щастието в живота си с Василий, втората ябълка, паднала от небето. Василий, който сам е загубил всичко - родители, брат, деца, а неотдавна и съпруга. Василий - недодялан исполин и неграмотен ковач. Но сърцето не го интересуват маниери и обазование. То може да обича и с грубите ръце на занаятчията. 

Глад, война, болести, бедствия и смърт вилнеят в селото и го обезлюдяват години наред, отнемайки най-милното на тия хора - децата им. Но не успяват да го затрият, не успяват да сломят духа им. Шепа старци, които продължават да живеят напук на живота сякаш. Пукнатини се отварят и в домовете, и в сърцата им след всяка нова загуба,но борбата продължава. Така мъжът на Валинка цял живот се бори с пукнатината в стаята, докато сам не отваря пукнатина в сърцето й цкато си отива. Но животът остава пред Валинка - упорит като мъжа й, като пукнатината, която не спира да пулсира в стената, “като разбито на две сърце, което боли, но продължава да живее”

Препратките към"Сто години самота" на Маркес са ужасно много, но ще ви оставя сами да ги откриете. Думите в "Три ябълки паднаха от небето" се лееят като песен и това я прави лека и приятна за четене, но без да омаловажава ни най-малко духа на историята. Пълна с емоции и планинска воля тази книга си проправя път до сърцето на читателя настойчиво като зимна виелица и меко като топлината на домашното огнище. 

И там в края на книгата се мъдри едно въздълго изречение, дълго като цяла глава, което прелива от обич, като приказка за Добротата:
„Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките й къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка й на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща й просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Макуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът-пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността, за благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

сряда, 25 януари 2017 г.

Отклонение ли е Любовта?

През цялото време докато чета "Отклонение" не мога да се оттърся от образа на Невена Коканова. Всяко отмятане на коса, всяко движение, всеки смях и жест на Неда кара нейното лице да изплува пред очите ми. И всъщност се изненадвам, когато по-късно проверявям и виждам, че именно тя изиграва нейната роля във филма. Идеална е за тази роля и все пак не го очаквах. 
Не знам защо започнах с това. Малко ми е трудно да подредя мислите си. Това е третата книга на Блага Димитрова, която чета (след "Лавина" и "Пътуване към себе си") и точно както и предишните два пъти след края й се чувствам заситена с емоции.

Блага Димитрова има свой собствен почерк на писане. Прозата й е като поезия - нежна, философска, противоречива, лека и в същото време толкова силна и въздействаща. Грабва те като есенен вятър, откъсва те от клона, на който досега така уютно си се поклащал, и те понася във вихъра си. Без значение каква история разказва, тя всъщност винаги пише за Любовта. Любовта с главна буква - безкомпромисна, чиста, първична, истинска и искрена, неизискваща и вечна. Любов отвъд всичко и всички.
“Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.”

Нейните герои Неда и Боян се окават в урагана на това красиво и жестоко противоречие. Млади, живи, влюбени - един в друг и всеки в живота. Двамта са противоречиви като деня и нощта. Тя увлечена по миналото, той забързан в бъдещето. Тя - усмихната, вечно засмяна в най-неподходящия момент, той - свъсен като облак. 

Толкова е различен животът, когато си на 20. Всичко е възможно и сигурно заради това така с лека ръка двамта позволяват на гордостта им да ги отведе в две различни посоки. Когато си на 20 не просто вярваш, а знаеш, че можеш да се справиш с всичко. Не че по-късно не можеш, но тогава вече започват часовете на примирението. Примирение с отминалата младост, изпусните мигове, неизживянта любов. 

Неда и Боян ще се срещнат отново 17 гдини по-късно. всеки вкарал живота си в удобния коловоз на семейство и кариера, всеки малко променен, малко остарял и все пак същите. Една среща, с която ще се опитат да възкреят любовта си, за да осъзнаят, че тя никога не е угасвала. Но могат ли да върнат отново младостта си? Могат ли да изживеят това, което не са си позволили да изживеят тогава? Тогава е било прекалено рано, а сега е сякаш вече прекалено късно. Любовта не признава полувинчати слова и действия. Не и Любовта на Блага - тя е всепоглъщаща, стихийна и безкомпромисна. Не можеш да я подчиниш на правила и норми.И не бива. 
„Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява… Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полуживот, полулюбов, полусмелост.”
Любовта и младостта трябва да се изживеят, защото подминеш ли ги, не се връщат. Подминеш ли ги, загърбваш цял един живот.

Играч първи, приготви се

След Пиърс Браун се потапям отново в света на фантастиката с Ърнест Клайн. В "Играч първи, приготви се" се преплитат антиутопия, виртуална реалност и нърдове - точно моят тип фантастика. 

Годината е 2044, не толкова далечното бъдеще (това число звучеше много по-внушително преди 20 години, когато лунатиците очакваха края на света с настъпването на новото хилядолетие), а светът се е прецакал - задължителна предпоставна за една добра антиутопия. Но колкото и да е гадна и непоносима реалността - няма значение, защото съшществува ОАЗИС. Виртуален свят, в който хората могат да имат достъп до всчико - от образование до удоволствия. Виртуален свят, в който всеки може да бъде каквото си поиска, да изглежда както си поиска и да прави каквото си поиска.

И когато създаателят на тази платформа Джеймс Холидей умира, хвърля целия свят в истерия със своето завещание, обявявайки началото на най-голямото състезание в ОАЗИС. А за награда победителят ще наследи империята му. Истинска суматоха настава. Всички се втурват като обезумели да претърсвят необятния свят на ОАЗИС, търсейки Великденското яйце, което Холидей е скрил. 

И тогава съвсем неочаквано пет години след началото на Лова, точно когато Ловците започват да се обезкуражават и да се отказват, едно бедно момче, чийто аватар е все още на първо ниво, изведнъж открива първия ключ. И надпревата започва отново.
Уейд е сирак, който живее с леля си, но влиза тайно в ОАЗИС, защото хване ли го, ще продаде конзолата му, както е направила с всяко негово притежание досега. Двамата с най-добрия му приятел Аех са вманиачени на тема Джеймс Холидей и знаят наизуст всяка една подробност, публикувана някога за биографията му, умеят да играят до съвършенство всяка една от любимите му игри, знаят перфектно реплика по реплика всеки негов любим филм и са прочели до наизсустяване всяка книга, за която се споменава, че е била прочетена от него. Защото никога не знаеш, кога ще ти потрябва някой дребен детайл или умение в Лова. 

Броени часове след като Уейд взима първия ключ и отваря първата порта, след неговото име в класацията се изписва и това на Арт3мида, прочута блогърка и Ловец и както става ясно, момичето в което е влюбен Уейд (или поне се надява наистина да е момиче, а не някой плешив мъж на 40 години с име Чък). Приключението започва и тримата прители и съперници се втурват в надпреварата през глава, надпреварвайки се един с друг и тримата заедно с корпоративния съперник, който играе нечестно и разполага с неограничен ресурс. 

Страхотно написана, много динамична, и завладяваща история. А най-изумителното нещо в книгата са безбройните интересни факти и препратки за игри, музика и филми от 70-те и 80-те години. Тя е като алманах на развлекателния свят от онези години. Просто умът ми не го побира какъв нърд трябва да си, за да знаеш всички тези неща. Първоначално мислех, че повечето са измислени, все пак богатството на информация в книгата е наистина огромно.Но нещата, които проверих се оказаха до един верни. 

Книгата е истинска наслада за любителите на фантастиката, за любителите нърдове, за децата на 80-те и за всички останали, дори да не сте почитатели на жанра. Приключението си заслужава.

четвъртък, 19 януари 2017 г.

Една особена вечеря

"Вечерята" на Херман Кох започва съвсем обикновено и тривиално - изискан ресторант, семейна вечеря, двама братя с жените си - бъдещ министър-председател и бивш учител по история. Виното е подбрано, яденето скъпо, а точките в чинията малко. И тогава авторът започва да нарежда пъзела парче по парче - първо ги поставя на масата, оставя ни да ги разгледаме, да се почудим, кое с кое ще се сглоби и накрая любезно ни посочва къде да ги поставим.


Това щеше да е една съвсем обикновена вечеря, ако всеки от присъстващите не криеше по някоя и друга тайна. Щеше да е една съвсем обикновена вечеря, ако всеки от присъстващите беше наистина съсем обикновен брат, баща или съпруг.. Но Херман Кох с ловкост изгражда в дълбочина своте персонажи  - ярки и контрастни. Постепенно разбулва пред нас какво се крие зад маската на вглъбения в мислите си бивш учител и привидно средностатистическата му съпруга. Героите се предизвикват едни други, докато повествованието не излиза далеч извън рамките на една спокойна семейна вечеря. 
Поводът тази вечеря и последвалите я събития да се състоят е децата и кашата, в която са се забъркали. Интересно е да се проследи кой какво знае за случката, кой как я възприема, какво мисли и какво възнамерява да предприеме. Колкото различни са героите на Хеман Кох, толкова различни са и подходите им към ситуацията. Всеки е намерил свой собствен начин да смели случилото се и да се справи собсоятелствата, но какво ще се случи, когато идеите се конфронтират и докъде ще стигнат родителите, за да предпазят децата си?


Финалът на "Вечерята" ми напомня малко на шантавите книжлета на Амели Нотомб, които често завършват малко зловещо. А чувствтото, което остава след края на книгата е  - желание да продължа със следващата му история. Определено Херман Кох ще стане редовен посетител на рафтовете ми. 

събота, 14 януари 2017 г.

Да четеш Лолита в Техеран

Всеки от нас има своите причини за всяка една от книгите, които е прочел. Всеки от нас има своите причини за четенето на книги изобщо. Книгите са хоби, развлечение, мъдрост, въображение, богатство, опознаване, любов, бягство. 

Мемоарите на Азар Нафизи ни потапят в света на четенето и разливат четенето в нашия свят. Трудно се живее във военна обстановка, още по-трудно се живее в свят, който те ограничава, който не спира да ти забранява нови и нови неща, докато не изгубиш идентичността си в множеството, докато не те превърне в безлично черно човече, което няма глас, мнение и воля. Трудно е да бъдеш човек в една Ислямска държава, която те задушава с фалшивия си морал и религиозния си фанатизъм.


И там насред цялата тази лудост няколко жени се събират всеки четвъртък и обсъждат литературни произведения от световната класика. Обединени около любовта си към книгите, те споделят нещо повече от литературните си интереси - те споделят своите страхове, мечти, желания, спомени и надежди. Азар Нафизи описва дългогодишната си борба като жена, като професор, като човек от иинтелигенцията - лична и професионална борба. Как да оцелее, как да се съхрани в свят, който се опитва да изсмуче кисорода от дробовете й, защото според обществото дори въздухът, който диша е неморален. Различни като цветовете на дъгата всяка от нейните студентки се бори по своему с живота и препятствията, които стоят пред нея. А курсът в четвъртък постепенно се превръща в споделена болка и радост за всяка от тя, в опора и сила да посрещнат предизвикатеслтвата на живота.



И макар цялата история да се развива в размирните години на войната между Иран и Ирак и налагането и укрепването на Ислямската революция, централно място заемат именно книгите и любовта към книгите. Те са щит и спасение, те са корени и израстване, те са бягство и подкрепа, те са стимул и мотивация, те са израз на свободната воля и борбата, те са надежда и символ на вярата в бъдещето.
 

понеделник, 9 януари 2017 г.

Да търсиш смисъла в "Нищо"

Докато чета "Нищо" от Яна Телер не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че трябва да прочета и "Повелителят на мухите". Сестра ми винаги е умеела да разказва много наситено истории. Всъщност "Повелителят на мухите" ме преследва като дух от лятото насам, след като тя ми сподели своите впечтления от нея, но на нея й се видя толкова смазващо депресираща, че все не набирам смелост да я започна. 
Но сега след "Нищо" просто изпитвам необходимост да я прочета и да направя сама паралела между двете.

Историята за търсенето на смисъла, която Яна Телер поднася така достъпно, образно и в същото време сурово и жестоко на читателя, ми се вижда не по-малко трудна за преглъщане от чувството, което Повелителят остави у сестра ми. 

Когато Пиер Антон обявява бойкот на живота, обявявайки го за безсмислен, неговите съученици се натоварват с тежката задача да му покажат, че това не е вярно.Те започват да събират предмети, които имат смисъл... зелените сандали на едно момиче, сините плитки на друго, хамстера на трето, жълтият велосипед на едно от момчетата, показалеца на другото.. И тъй като никой не би се лишил сам от нещо наистина скъпо за него, те решават, че всяко дете ще посочи какво да даде следващия от съучениците му. И никой няма право да откаже.

Първите неща, които изграждат основата на купчината със смисъла са ...ежедневни, тривиални, обикновени, носещи лек сантимент на собствениците им, просто довиждане с някой скъп спомен. Но изглежда са достатъчни, за да предизвикат геометрична прогресия. Стаения гняв от нещата, които са загубили кара всяко следващо дете да изисква нещо все по-жестоко от следващото си другарче. А нещата, които се озовават на върха на купчината със смисъл излизат извън рамките на разумното, нормалното и дори човечното. Няма нищо по-ярко от жестокостта на децата, нищо по-въздействащо от това да видиш как невинността се оттегля от детските им лица и прави място на мръсотията и калта, на кръвта, която обагря ръцете им.

Ще стигнат ли децата до края в търсенето на смисъла? Къде ще сложат границата? И какво ще направят после с тази огромна купчина смисъл, която са събрали?
Какво правим изобщо със смисъла, когато го намерим? Можем ли да измерим смисъла? Някои неща, дали имат по-голям смисъл от други? Или всичко зависи от историята, сантимента и чувствата, които ще вложим в тях?

Книгата на Яна Телер поставя много сериозни въпроси на масата. Въпроси, на които подрастващите често търсят отговори. Въпроси, които човек цял живот си задава. Лутаме се в ежедневието си, толкова забързани, че не обръщаме внимание на нищо. Докато един ден не се обърнем назад и не се запитаме, кое в живота ни наситина си е струвало, кое има смисъл.

Не мога да ви опиша пластовете, които Яна Телер подрежда страница след страница, жертва след жертва. Трябва да прочетете сами тази мрачна история, за да усетите жестокия бич на живота. И все пак нека не забравяме, че ние сме тези, които го създават и живеят. Всеки сам е отговорен за своите решения и сам определя, каква тежест ще имат те, какъв ще бъде смисълът от всичко това.   
"Нищо" е точно такава, каквато трябва да бъде. История разказана от деца за други деца. И като че ли точно заради това ми се струва толкова сурова и натуралистична. Контрастът между детската невинност и чистата жестокост е толкова силен, а границата толкова размита. 
Иска ми се да чета повече такива книги. Иска ми се антиутопиите да бъдат такива, а не сладникави и тривиални поредици, каквито се навъдиха на килограм последните години. Иска ми се това да е част от литературата, която ще поднесем на своите деца, това да е една от историите, с които ще ги възпитаме, с които ще ги учим.

понеделник, 2 януари 2017 г.

Един баща заяви пред целия свят "Няма да получите омразата ми"


Четох доста противоречиви мнения за "Няма да получите омразата ми", доста полюсни. И сега, когато съм затворила последната страница и препрочитам отново писмото на Антоан Лейри мога спокойно да направя две крачки встрании да застана на една от двете страни. Мога съвсем искрено да кажа, че това е моята книга за 2016 година. До съвсем скоро мислех, че ще бъде "Аз още броя дните" на Георги Бърдаров - една наистина бруталма, смазваща и жестока книга, която оставя кървяща рана след себе си. Докато не прочетох "Няма да получите омразата ми" -  написана заради смъртта на любим човек, но разказваща за живота, за надеждата, за бащината любов, за детския смях и детските сълзи, за борбата, за силата да продължиш напред, да се изправиш, да стъпиш на краката си и да овладееш живота си отново. Една книга-апел към света.

Толкова топла и нежна, кара сърцето ми да се свива и отпуска в нейния ритъм. Не знам, дали бих имала неговата сила, смелост и доблест да застана пред света и да кажа, че няма да намразя тези, които са ми отнели част от живота по такъв нелеп и жесток начин. Не ми се вярва. Не знам и колко сила се иска, за да продължиш живота си с любов в сърцето. Питам се, дали думите му щяха да бъдат същите, ако го нямаше в живота им Мелвил. Чета, разгръщам страниците, изписани от този баща и неговата любов към това малко същество и към всеки един детайл на ежедневната рутина с него, преливат от хартията в ръцете ми и се изливат право в душата ми. 

Изпитвам възхищение и съпричастност към тази история, към апела, който отправя към света. Това е една от онези книги, които ще напомнят за себе си, когато прегърна любимите си хора. Ще ми напомня какво богатство са, ще ми напомня колко несигурен е животът. Ще ми напомня постоянно кои са важните неща, на които трябва да се радвам, които трябва да изживея. 

Истории като тази трябва да стигат до хората. Те вдъхновяват и ни правят мъничко по-добри. Истории като тази трябва да стигат до хората, за да помним, за да се надяваме. Истории като тази ни изграждат като личности, образоват ни емоционално и внасят лъч светлина в живота ни.
Истории като тази просто трябва да стигат до сърцата ни. 

неделя, 1 януари 2017 г.

Брит-Мари беше тук

С тази книга изпратих старата година и посрещнах новата, дочитайки последните няколко страници в новогодишната нощ в леглото, по-точно в новогодишното утро след като приспах малкото зверче.
Книгите на Фредерик Бакман са като свой собствен жанр. 

След огромния успех на Уве, която каресах наистина много, "Баба праща поздрави и се извинява", признавам си, някак не успя да ми влезе толкова под кожата и да ме грабне. 
И сега с "Брит-Мари беше тук" Бакман изравнява резултата. Тя е като комбинация на различни елементи от предишните две.

Брит-Мари, която вечеря в шест, защото така правят цивилизованите хора. Брит-Мари,която доста често сумти и въздиша, но винаги добронамерено. Брит-мари, която с педантичност ще изисти цялото помещение с бикарбонат, защото все пак не сме животни, за да живеем в мръсотия. 

 Изобщо Брит-Мари е поредният особен персонаж на Бакман след сърдития  Уве и щурата баба на Елза. И с всичките си странности, Брит-Мари просто ни влиза под кожата, тя е човекът, който не бяга от обещанията си, човекът, който винаги ще бъде там, за да подкрепи обичните си, човекът, който ще изрине света, за да помогне с каквото може. Брит-Мари с нейното огромно сърце, преливащо от любов, което има нужда да я сподели с някого. Брит-Мари, която чудесно осъзнава, че животът ни има смисъл, когато някой се нуждае от нас. И това е нейната двигателна сила. Тя е там, където се нуждаят от нея, за да протегне ръка, за да изслуша история, за да се напие. ако трябва безпаметно, а на другия ден да разправя наляво-надясно, че е болна от грип, просто за да сподели с приятел болката му и кратък момент на слабост. 

Колкото и да е странна, всеки от нас иска да има по една грижовна Брит-Мари в живота си, на която винаги може да разчита. и със сигурност всеки от нас е имал по една Брит-Мари, която някога някъде в миналото, настоящето или бъдещето си е пренебрегнал, обидил, защото е различна, не е разбрал, защото тя оформя света по свой начин.

Брит-Мари се закача за зрънцето доброта в нас и расте около него, обгрижва го, закриля го и цъфти като пролет в душата. Просто трябва да я допуснем до себе си и да я обичаме, каквато е.