сряда, 26 юли 2017 г.

Кажи на вълците, че съм си у дома

Примамливото заглавие и стилната корица на Издателство Милениум ме подтикнаха преди няколко години да си купя "Кажи на вълците, че съм си у дома". Нямах представа какво пише вътре, дори не си направих труда да обърна и да видя задната корица. Беше импулсивно решение. Просто знаех, че ще я прочета. Оставих я да отлежава доста време на един от рафтовете в спалнята. При всяка преподредба на библиотеката я поставях на първия ред при тези, които смятам да прочета в най-скоро време. И въпреки това посегнах към нея чак сега. Чакането си струваше. 

"Кажи на вълците, че съм си у дома"  е една прекрасна и много странна книга. В началото просто клатех глава и си мърморех тихо колко сбъркано е всичко в тази книга, но не спирах да чета. Не можех. 
Това е и първото нещо, което искам да ви кажа за нея. Перото на Карол Рифка Брънт е умело, уверено и умее да разказва истории по един особено магичен, нежен и любящ начин. 

Иска ми се да напиша "Това е една книга за...", но истината е, че тази книга е за толкова много неща, че изброяването им би ги омаловажило. И едва ли този текст би могъл да обхване цялата гама от събития и емоции. "Кажи на вълците, че съм си у дома" не е книга на действието и въпреки това в нея се случват толкова много неща. 

Джун и Грета са сестри. Две момичета, които с всеки следващ ден се отчуждават все повече една от друга. Грета непрекъснато се държи язвително с Джун, която пък от своя страна се затваря все повече в себе си. Единственият човек, който успява да извади Джун от нейния собствен затвор е нейният вуйчо и кръстник - Фин. Фин е зиключително талантлив художник, който бавно гасне заради СПИН. Както се досещате освен всичко друго Фин е и хомосексуален. И макар хомосексуалността да дърпа една от основните нишки на сюжета, тя не е събитие, не е заложена в обичайния смисъл, в който сме свикнали да я виждаме в литературата - като една безкрайна борба с обществото. Хомосексуалността е просто любов. 
Последните две години от живота си Фин се оттегля от светския живот, престава да прави изложби и за многизна това означава, че той е спрял да рисува. Това обаче съвсем не е така. Той прекарва времето си със своите племеници, рисувайки им портрет. Фин така и не успява да довърши истински потрета, защото винаги остава с усещането, че му липсва още нещо, че има още нещо, което трябва да добави, да промени, да нарисува. 

Колкото повече време прекарва Джун със своя вуйчо толкова повече се привързва към него и толкова по-голяма става пропастта между двете сестри. Грета не спира да се подиграва на Джун, а Фин е нейното убежище, нейния пристан, нейният специален човек.

И когато Фин си отива, светът на Джун се разпада. Объркана, изоставена, съкрушена, Джун не знае как да се справи с това. И тогава в живота й се поява Тоби - убиецът на чичо й. Човекът, който го е заразил със СПИН. Човекът, който й го е отнел. И Джун опитва да го намрази с всички сили. Но под повърхността се крият много тайни. Тайни, които ще променят живота й, които ще променят нея самата, тайни, които ще я накарат да приезнае истината пред себе си, да признае истината за себе си и да я приеме.

Обичам такива книги. Книги, които се фокусират във връзките между хората. Невидими нишки свързват героите на Карол Рифка Брънт, дори и понякога да не искат да го признаят. Дори когато бягат от другия, нишката ги свързва все по-здраво, притегля ги, увива се около тях, докато накрая не спрат своя бяг и не признаят страховете си на глас, докато не споделят срама и вината си.

"Кажи на вълците, че съм си у дома" е предизвикатеслтво. Тя е като празен дневник, който те приканва да напишеш историята си, като бяло платно, което копнее да бъде изпълнено с цветове. Тя е това, от което имат нужда подрастващите - искреност, смелост, себепознание. Приканва да извървиш пътя към себе си, придържайки се за опора към онези нишки, които водят към хората, които обичаш и които те обичат.

В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич. 

Трудно е да откриеш обичта, когато си наранен и изоставен. Понякога тя се крие в негативното пространство, защриховано от умелата ръка на художника, прикрита сред фигурите, невидима за непосветените очи.

Обичам тази книга заради посланието, което изпраща. Обичам я, защото ме изпълва със сила и несломим дух. Обичам я, защото ми напомня, че дори и в най-трудните моменти в живота ми, имам обич - безкрайно много обич. Напомня ми, че дори и да не се набива на очи, дори да е защрихована лекичко в негативното пространство, тя е там и ме кара да държа "главата си високо, а юмруците ниско".



Четат ли двама през юли

С едноседмично закъснение юлският BOPS най-накрая е в ръцете ми. И тъй като Еконт нещо не се справиха много добре със задачата си и ми донесоха поразпаднала се кутия, първото нещо успях да зърна е приятния лилаво-розов нюанс на опаковъчната хартия вътре. И това ме кара още по-нетърпеливо да разопаковам.

Ще ви кажа нещо под секрет. Дано не ме сметнете за откачалка. Първо сглобих обратно кутията, поизпънах и я пооправих малко преди да я отворя тържествено, за да мога да изпитам онази чиста наслада от това да "отваряш" кутия пълна с изненади. 

Харесвам идеята, която сте вложили в кутията. 
Особено закачката с малката книжчица и книгоразделител на "Индор и Братството на Почти Пълната Луна". Но този път съм подготвена и много радостна, че искате да обърнете нашия взор към българското фентъзи. 
Таймингът ми на тазогодишния Пролетен панаир на книгата в НДК се оказа перфектен. Защото освен срещата ми с Яна Букова, успях да се срещна и с двамата създатели на тази книжка - писател и илюстратор. Две млади и лъчезарни момчета, които преследват мечтите си. Картата, която Добромир Томов е нарисувал е впечатляваща. Признавам, че още не съм стигнала до книгата на Богомил Добрев, но предвид поредицата от сериозни книги, които прочетох напоследък ми се струва, че съвсем скоро ще й дойде времето и на нея. 
Двата дребни артикула, сгушени до книгите ме изненадаха. Стикерът с Дарт Вейдър, който ако бях още тийнеджър и имах собствена стая, щях мигновенно да лепна на стената някъде между плакатите, които винаги съм си мечтала да залепя по стените в моята стая. И което не се случи, понеже както разбирате нашите нямаше да останат очаровани, ако префасонирах хола им, който беше отредената ми стая, в зала на славните ми тийн години. Ключодържателят с номерът на перона водещ към влака за Хогуърдс е абсолютно маниашки и веднага се закачи на връзката ми с ключове, която се наложи да поразтоваря, за да се откроява новата ми придобивка. 

И, разбира се, следва основния артикул в кутията, за който получихме малък жокер и който вероятно всички се чудехме как ли ще изглежда. Сутрешното кафе/чай е ритуал за мнозина от нас. И да го пиеш от чаша, която обичаш, създава допълнително уют на заниманието. 
А книжният избор на Алекс и Райс за този месец ме изненада и зарадва искрено. Тайничко се надявах една от книгите да е именно тази на Джо Абъркромби, но знам, че тези неща рядко ми се сбъдват. Така че опитайте да си представите чувството, което се загнезди в мен, когато я извадих от кутията. Няма човек, който е прочел трилогията му и да не се е прехласнал по инквизитор Глокта. Убедена съм. Той е един от любимите ми образи в литературата изобщо.Така че още една доза Глокта  - дайте я насам.
"До всички момчета, които съм обичала" ми е непозната, но четейки задната корица, изглежда като приятно и леко четиво. Идеално за плаж или разходка в парка. От онези книжки, които ти помагат да се отпуснеш, забавляваш, да изчистиш съзнанието си преди да се хвърлиш отново на сериозната книжна вълна








вторник, 25 юли 2017 г.

Власт, свръхсили и бунтовническа съпротива се вихрят сред страниците на "Стоманеното сърце"




Преди да прочета "Душата на императора", за мен Сандерсън беше книжното олицетворение на Manowar. Знаете, мечове, чест, класическо хеви. Или иначе казано - пълна скука. Извинявам се на феновете на Manowar, знам, колко гадно е някой да се отнася пренебрежително към любимата ти музика, но това просто не е моят влак. 
Разбира се, след "Душата на императора" това тотално се промени. Аз съм върл фен на Сандерсън и дори с целия си акъл замъкнах 5-месечното си бебе в Мол..Мол...абе, в онзи мол, в който се състоя автографораздаването. Сандерсън ми каза, че съм луда и че никога не би отишъл с бебе на такова събитие и се посмяхме заедно на тази моя лудост. Но за мен това беше един прекрасен ден в моя живот. За моя малка радост, не бях единствената луда, помъкнала бебе и разни други майки се разнасяха като мен с отрочета на ръце, нетърпеливи да зърнат своя обичан автор отблизо.
Та така де, не се знае, може един ден нещо да ми прещрака и така да стана и най-върлия фен на Manowar, кой знае.

Опитвам се да чета Сандерсън на парче. Макар че ми е много трудно. Веднага след като затворя една негова книга, копнея да отворя друга. Но познавам прекалено добре онова чувство на празнота, когато прочетеш всичко от свой любим автор и останеш с пръст в уста, за да чакаш нещо ново. За моя огромна радост този път не се влюбих в отдавна напуснал този свят писател, а в такъв, който е в разцвета на силите си и очевидно много продуктивен. Така че се моля да се не обърка нещо и да си остарея с неговите книги.

Трилогията "Възмездителите" всъщност са първите книги, които си купих след "Душата на императора", но не знам защо не започнах с тях. Все още не бях много в свои води. А и ми се струваше, че клонят по-скоро към фантастиката, отколкото към фентъзито, та реших да не рискувам крехкрата и напориста връзка с автора. Затова го дадох по-леко с познатата обстановка и правила на "Елантрис".

Но сега вече знам, че бих чела всичко от този човек, каквото и да публикува - епична сага, фантастика, комикс, памфлет, стих, списъкът с покупките му, всичко.
Със "Стоманеното сърце" Сандерсън за пореден път показва способността си да създава, руши и превръща в реалност световете, които неизчерпаемото му въображение ражда.

Отново ни захвърля в един прецакан свят, в който по нейзнайна все още причина някакво небесно явление, наречено Злочестие, започва да преобразява хората и да ги даравя с различни способности. И като казвам различни, имам предвид наистина различни - ментални, визуални, природни, защитни, физически и каквото още ви дойде на ума. Епичните притежават наистина разнообразни свръхсили. Някои не са толкова впечатляващи, други обаче са крайно опасни и могъщи. И така на всеки според полученото, се изгражда постепенно и йерархичната стълба в новоизлюпеното общество на Епичните. И както винаги, когато някой се сдобие изведнъж с неочаквана мощ и власт, нещата не тръгват на добре. Светът е раздран от съревнованието между Епичните, които като кучета дърпат кокала към себе си и не мислят за последиците, които нанасят на всички останали обикновени хорица. Властта променя и унищожава и последните останки от морала и ценностите в хората. Общо взето положението е "Пази, боже, сляпо да прогледа".

Светът, такъв какъвто го познаваме, бързо се разпада и за да оцелеят хората се обединяват в самостоятелни териториални единици, образуващи се около някой изключително силен Епичен, които може да защити територията си и да създаде някакви що годе приемливи условия за живот. За граници, държави и световна карта дори не може да става дума. Хаосът е пълен. Един от най-добре развитите градове е Нюкаго, където Стомането сърце управлява своята малка империя.

Стоманеното сърце е класически образ на злодей, излезнал изпод пръстите на Сандерсън. Извънземно силен, абсолютно неуязвим на пръв поглед, властен и жесток.
Като казвам "управлява града" това не е съвсем точно. Правилната дума е властва. Изобщо Власт е ключовата дума в първата книга от трилогията. Тук осезаемо всичко се върти около класическия модел за подчинение.

И, разбира се, както е и редно във всяка подобна история и тук съпротива не липсва. Възмездителите са група бунтовници, които избиват Епични - премерено, с винаги внимателно и добре подготвени удари.с железен план за бягство и възможно най-инкогнито. В крайна сметка, когато си от другата страна на барикадата, най-важното нещо е анонимността, защото ти дава свободата да изненадаш противника си, а и да си запазиш кожата на гърба, където й е мястото. 
Животът, подобно на река, си е влязъл в своето русло - тук-таке има по-дълбоки вирчета, някои водопадчета, баири и падини, някъде е по-буйна, другаде спокойна почти като огледало, но в общи линии си следва своя вече издълбан в земята път. Докато на пътя на възмездителите не застава Дейвид. Младеж, който след смъртта на баща си посвещава живота си на това да намери слабото място на Стоманеното сърце и да отмъсти за баща си. И какъв по-добър начин от това да получи подкрепата на Възмедителите и с тяхна помощ да осъществи плана си. 

Дейвид е вманиачен на тема Възмездители и Епични. Прекарва години в изследване, проучване и събиране на информация и емпирични данни за тях. За Възмездителите, за да успее да се вмъкне в тяхната групировка, а за Епичните, за да ги унищожи, разбира се.
Но това съвсем не в стила на бунтовниците. Не че им липсва желание, но дори не си правят илюзии, че могат да бутнат някой толкова силен като Стоманеното сърце. Още повече с ясното съзнание, че не познават слабостта му. Всеки Епичен си има слабост. А слабостите са още по-разнообразни от силите им. Може да бъде нещо крайно дребно, маловажно, глупаво или дори безумно. Но  всеки от тях е уязвим по някакъв начин.
На Дейвид изобщо няма да му бъде лесно да убеди бунтовниците да приемат идеята му.Нои когато си посветил целия си живот на подобно начинание, просто няма начин да се откажеш.

Книгата е лека, ненатрапчива, изпълнена с действие, закачливи диалози, премерена доза емоционалност, точно колкото да я направи близка до читателя, без да навлиза в дебрите на драмата. Сандерсън отново ме изненадва с тази рязка промяна в жанрово отношение. "Стоманеното сърце" е насочена към тийнеджърскта аудитория, не че нещо ми попречи да ми бъде супер интересна.Но верен на себе си, заложи и някои други идеи, в тази книга. Не липсват антиутопичните елементи - новия световен ред, който се базира на крайности,безусловната власт, моделите на подчинение, упражняването на натиск, като тук големия разрив в отделните единици на обществото се получава благодарение на различния им достъп до технологиите. Колкото по-добре оборудван си, толкова по-силен противник можеш да бъдеш. 
Не липсват и обрати и изненади. Нямам търпение да видя какво ще се случи в следващата книга.

Много добро начало. Силно се надявам, а и съдейки по обема на останалите две книги, действието ще се запази стегнато като в първата книга, без излишно протакане и завъртулки. Заявката към вттората книга в края на първата също беше доста обещаваща. Така че съвсем скоро се пренасям отново в Нюкаго, за да видя какви ги вършат Възмездителите.

петък, 14 юли 2017 г.

"Бащите не си отиват". Никога.

"Бащите не си отиват" е първият ми спечелен Giveaway в Goodreads, за което искам искрено да благодаря на издателство ICU. Истината е, че дори да не я бях бях получила като подарък, тя беше една от основните ми цели на Пролетния панаир в НДК тази година. Но Goodreads ме изпревари. 

Оставих си малко време преди да я започна, макар Goodreads  да ми напомняше от време на време, че като Giveaway winner е хубаво да споделя своето мнение за книгата. Но за книга като тази на мен ми трябва правилна настройка. Тя е от онези книги, които чакат правилния момент, за да достигнат истински до своите читатели. Вероятно би ми харесала, когато и да я бях прочела, но сега се вкорени в мен завинаги.

"Бащите не си отиват"  е сборник с кратки разкази, есета, мисли - разлиляни и събрани в няколко страници. Двадесет дами и четирима мъже. Двадесет и четири разказа за обич, липса, празнота и топлина.
Донякъде разбирам защо дамите взимат превес в този сборник. Самата аз, бидейки момиченцето на тати, не мога и не искам да си представям какъв би бил светът без него. Съвсем наскоро водих един разговор с моя близка, чийто татко си е отишъл преди много години. Говорихме, плакахме и се смяхме за всичко това, което сега отново откривам в този сборник.

Татко е стожер, татко е непоклатима стена, татко е бетон, неразрушим. Той е винаги там. Каквото и да става в тоя живот, знаеш че татко е там. Ще изпада във възторг винаги, когато му кажеш, че се прибираш за уикенда. Ще се разтапя от щастие, когато обвиеш с ръце врата му и го целунеш. Ще му се размекват колената, когато държи внучето си в ръце. Ще играе с теб на табла и ще ти скъса шортите, без да му мигне окото, а после ще ти пусне една игра дюшеш, колкото да искаш пак играеш с него следащия път. За да не се откажеш. Татко няма да се откаже от теб. Татко винаги ще бъде там.
И когато един ден си отиде, защото това се случва рано или късно, ще остави след себе си празнина, която не може да бъде запълнена с нищо. Никога. Когато татко вече не е там, един свят се разпада. Под краката ти се отваря бездна и пропадаш. Изведнъж осъзнаваш, че не си безсмъртен. Че всички онези неща, които са ти се стрували като детска игра, всъщност са ужасно трудни, сложни и тежки, защото непоколебимата стена зад гърба ти вече я няма. И спънеш ли се назад, ще паднеш. 
"Бащите не си отиват"  е освождение. Освобождение на болката и любовта. Страниците й преливат с емоции право в сърцето ми. Някои, от които са непознати за мен. Емоции, които ме е страх да изпитам.

Макар да са написани от възрастни хора, които по един или друг начин са подредили живота си, от хора, които вече имат собствени семейства и деца, тези разкази са по детски чисти и искрени. Защото няма значение на колко години сме, колко път сме извървяли, през какво сме преминали, за мама и татко ние винаги ще бъдем деца. Понякога прегръщам дъщеря си и се опитвам да я запаметя такава каквато е сега - деветмесечно бебе и се моля един ден след години, когато пак я прегръщам, да помня този образ, на това прелестно малко бебе. Сигурна съм, че моят татко по същия начин си спомня онези минути през нощта, когато аз като малко възропче съм се гушела беззащитна в големите му (както мама ги нарича миньорски) ръце, докато ми е давал шишето с мляко.

Благодаря на Невена Дишлева-Кръстева, благодаря на Кети Иванова, Цветана Кръстева, Теа Денолюбова, Мария Касимова-Моасе, Василена Чонова, Марин Бодаков, Камен Алипиев, Силвия Чолева, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Катя Атанасова, Екатерина Петрова, Надежда Радулова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев-Шошо, Ина Иванова, Ерна Ангелова, Златна Костова, Мариана Де Мео, Манол Пейков, Райна Димитрова, Елена Панайотова, Маргарита Велева и Василена Мирчева. Благодаря ви, че споделихте вашите най-съкровени чувства с нас. Благодаря ви, е ни допуснахте в онова малко тъмно кътче от душата си, където пазите най-скъпите си и топли спомени, блаодаря ви, затова че ни научихте, че Бащите не си отиват.

Един ден, когато моментът настъпи, ще я прочета отново.


сряда, 12 юли 2017 г.

Бьорнстад - Град на мечки и хора със сърца

За мен "Бьорнстад"  на Фреерик Бакман е шедьовър. Знам, че ще има и други като мен, които ще кажат подобни думи, а това ще накара едни други хора да седнат с определени очаквания и накрая да останат разочаровани. Не защото книгата го заслужава, а защото са имали друга нагласа и раздразнението им от тази неудовлетвореност ще надделее. Затова ще ви кажа, изчистете главата си от очаквания и представи. Знаете, че Бакман пише хубаво, знаете, че думите му извират от сърцето, знаете, че дори и тъжните моменти в неговите книги са написани с топлина и човечност. Това ви е достатъчно. Оставете останалото на "Бьорнстад". 

Не знам как да подхвана този текст по-натам. Не искам да ви издавам части от сюжета, а ми се струва, че думите ми ще останат твърде голи и слаби без тях.
За мен "Бьорстад" е най-хубавата книга на Бакман. Книга, която те удря в земята, разбива ти сърцето, а после ти дава кураж, идва с теб, помага ти да събереш парчетата, завива те с одеало до камината, дава ти толкова много обич, че да стигне да залепиш и две сърца, а топлината от домашния огън помага сърцето ти да стане отново едно цяло и да затупти. Винаги ще помниш, че е било разбито, но въпреки това вече знаеш, че животът продължава и ще бъдеш способен отново да изпиташ радост. 

Този път за арена на своите думи, Бакман си избира Бьорнстад - Град на мечки. Сгушен дълбоко в горите, толкова дълбоко, че е достатъчно две момичета да повървят известно време наътре в гората, за да ги търсят после с дни, ако се наложи. Малък, зачухан, забутан в дън гори град. Градче. Шепа хора с шепа мечти. 

Бьорнстад е онези малки градчета, които се нуждаят от кауза, за да продължат да съществуват. Инак всеки би заминал. Докато накрая не умре и последният жител. Бьорнстад кара хората да се връщат, защото въпреки че ги лишава от много от удобствата на големия град, им дава други неща. Неща, които хората по една или друга причина търсят - сигурност, спокойствие, природа, приятели и хокей. 
Бьорнстад е хокеен град. Хокеят е само една игра и заедно с това е всичко. Хокеят е абсолютно всичко, което има този град. Хокеят възпитава децата им, хокеят се грижи за децата им, хокеят е забавление, хокеят е дисциплина, стремеж, мечта, хокеят е болка, хокеят е радост, хокеят е пари и инвестиции, хокеят е хляб и прехрана, хокеят е спорт и поминък.  В един малък град като Бьорнстад, какво друго биха могли да правят децата освен да играят хокей. 

Когато животът те смачква, когато мизерното ти съществуване ти се струва безсмислено, когато ежедневието те затрупа с тежестта и монотонността си, един единствен хокеен мач може да върне искрата, да те подпали и осмисли целия ти живот.
Да бъдеш в хокейният клуб на Бьорнстад е всичко, за което едно момче би могло да мечтае. И не минава и ден, през който момчетата от отбора да помнят и знаят колко е важно това. Хокеят е техния живот. Те просто искат да играят. Искат да дават всичко от себе си. търпят болката, обичат тренировките, възхищават се на треньора си. Хокеят е техният живот. А в отбора момчетата са толкова пъстри, колкото могат да бъдат само в един малък град като Бьорнстад.

Кевин - звездата на отбора, най-добрият играч, чийто родители не са дошли на нито един мач. Баща му спонсорира и на практика издържа целия отбор, но не е виждал сина си да играе на леда. Бени - най-добрият приятел на Кевин. Най-грубият играч, този който понася най-много травми. Бени, който може и да не е причината да печелят мачовете, но без когото със сигурност щяха да загубят. Бени крие много под повърхността на момче с диво сърце и тъжни очи. Боби, който догодина ще бъде вече твърде голям за юношеския отбор и недостатъчно добър за мъжкия. Амат, който е бърз като светкавица. Амат, който години наред помага тайно на майка си да чисти парзалката. Амат, който е израстнал на леда и не може да си представи да бъде на друго място. Лют, на когото му е трудно да намери своето място в отбора, сблъсквайки се с желанието си да бъде част от групата и болните амбиции на майка му да бъде лидер във всичко. Момчета пъстри като цветовете на пречупената светлина. Но когато излезнат на леда, те са едно.

Верен на себе си Бакман запазва своя стил. Изреченията са кратки. Изказът простичък. Но думите му казват толкова много. И стигат право до сърцето на читателя. В ума ми е постоянно мисълта "Ако аз бях на нейно/негово място, какво щях да направя?" Неизбежно е да се сравнявам с героите в тази история, защото тя е ужасно близо до битието ни. Бакман създава не герои, а хора в своите книги. Те са истински, оголени пред нас - слаби в някои неща, силни в други, изпълнени с емоции - прекрасни и срамни.

Нашарих цялата книга с отбелязки на цитатите, към които искам да се върна пак. Но в крайна сметка реших, че няма да ви ги споделя. Ако сте чели и обичате предишните книги на Бакман, то ще посегнете и към тази. Открийте сами своите цитати. Позволете им да достигнат до вас. Защото в крайна сметка всяка една книга на Бакман ни прави малко по-добри, малко по-човечни, позволявайки ни в рамките на тези 300-400 страници да влезем в обувките на някого другиго - съсед, приятел, съотборник, дете, родител, приятел по чашка или съдружник.

Тази книга е хокей и всичко извън него. Тя е книга за любов, предателство, приятелство, порастване, престъпление, вина, наказание, съпричастност, колектив и личност, възмъжаване, мечти, ....сигурно мога да изброявам до утре. Обичам "

Бьорнстад", защото тя е като живота - гола, честна, откровена до болка, безпощадна и много, много топла, състрадателна и обичлива.


понеделник, 10 юли 2017 г.

Игра и реалност се преплитат в света на Еребус

Обичам книги, чийто свят по някакъв начин се пренася на игралното поле, изградено от нули и единици, въпреки че не ми се случва често да попадам на такива. "Играч първи, приготви се" определено беше интересна. Спомням си, че я четох по нощите и въпреки че наистина много ми се спеше, ми бе наистина трудно да се насиля и да я оставя. "Еребус" на Издателство Пан ми напомня на нея по очевидни причини - електронна игра, която се преплита с живота на своите участници в истинския свят, съзтезание, голяма награда и объркани тийнейджъри.

Е, "Еребус" е малко по-мрачна и страховита от Играта в романът на Ърнест Клайн.
Светът на Еребус не се различва по нищо друго, от която и да било компютърна игра - хора, елфи, варвари, вампири. В Еребус можеш да бъдеш каквото поискаш. Можеш да се казваш както искаш. Да участваш в невероятни битки и да се впускаш в различни приключения. Е, като казах, че Еребус е като всички други компютъри игри, всъщност не бях съвсем честна. Има една малка подробност, която я отличава от всичи други и променя смисъла на понятието "компютърна игра" изобщо. В Еребус е закодиран изкуствен интелект. Играта може да води свободен диалог със своите участници, да се учи сама, да се развива, да отговаря адекватно на непрограмирани предварително ситуации. Свързана на дълбоко ниво с Мрежата, Еребус проучва добре своите играчи, знае слабите им места, знае как да ги използва, за да постигне целта си. 
И макар чак в края на книгата да се говори за ИИ, още от първото влизане на Ник в играта става ясно, че Еребус може да разсъждава сама.

Ник е добро момче, което носи в сърцето си едностранна любов към своята съученичка Емили. И макар тя да не е груба или преднамерено незаинтересована от него, все пак той не намира достатъчно знаци, които да му вдъхнат смелост, за да признае чувствата си. Класическа тийнеджърска ситуация. Нима всеки от нас не е имал несподелена любов в онези години, която не му е давала да заспи нощем, а сутрин го е изритвала рано от леглото със своето нетърпение да види обекта на своите чувства. 

И докато Ник е погълнат от своите любовни терзания, нещо странно започва да се случва в училището му. Съучениците му започват да се държат неадекватно, изглеждат уморени, все повече деца отсъстват от часовете и странно заговорничат по тъмните ъгли в междучасията. Някакъв диск се предава от дете на дете, но когото и да попита Ник, се сблъска със стена от мълчание. Докато накрая сам не получава един.

Еребус е най-добрата игра, в която е участвал някога. Толкова интересна, толкова умна, мистериозна и завладяваща, че Ник не може да се откъсне от нея. Игра, която преобръща целия му живот. Приоритетите бързо се пренареждат и доброто момче се превръща в поредното зомби в училище, което се чуди кой е най-подходящия момент за неговия герой в играта, за да се престори на болен и да напредне в съзтезанието. И това не е единствения начин, по който играта се намесва в неговия живот. 

Скоро игра и реалност се сместват. В единия ден се бие на арената и получава награди от Пратеника, а на следващия се промъква на отдалечен паркинг, за да прави тайни снимки на някаква непозната кола с непознат собственик. Задачите, които Пратеникът му възлага често изглеждат лишени от смисъл, но няма значение колко са странни, защото желанието на момчето да се върне обратно в чудния свят на Еребус е непреодолимо. И той е готов на всичко. Или поне така си мисли.

Истината е, че докато чета самата аз изпитвам силно нетъпение отново да се върнем в Еребус, за да видя какво ще се случи със Сарий, с какви други същества ще се запознае, пред какви врагове ще се изправи, в какви битки ще участва, как ще победи противниците си, какви награди ще получи, с колко нива ще напредне и колко информация ще успее да събере за Голямата битка с Ортолан - най-големият враг на Еребус.

Мозайката започва да се нарежда парче по парче. Всяка задача, която участниците на Еребус трябва да изпълнят в реалния свят, постава своите нули и единици инфомация в цялостната картина.
Ник ще трябва да се пребори с много по-сериозен враг от Ортолан. Трябва да се изправи срещу себе си, срещу принципите, възпитанието и ценностите си, ако иска да продължи да играе. Ник трябва да убие човек - враг на Еребус. 

Урсула Познански успява да улови много точно противоречивите емоции на децата. Силата на желанията, която в онази възраст е толкова притегателна, че може да ни накара да вършим лудости. Вятърничавостта и нейният противовес - слабо осъзнатата отговорност. Конфликтът във въпроса "Достатъчно ли съм голям за това?" Първият сблъсък с последствията от дейстията ни.
Младежките години са време на осъзнаване, на избори - съзнателни и неосъзнати, време, в което се оформяме като личности, време, в което започваме да осъзнаваме, че най-лесният път рядко е правилния, че нищо хубаво не се постига лесно. 

Макар да се усеща подхода към младежката аудитория и "Еребус" да е далеч от сериозна книга, не мога да отрека, че ми достави удоволстие да се впусна сред страниците й, да симпатизирам на героите й, да бъда част от тяхната борба. 




вторник, 4 юли 2017 г.

Морски мистерии през Юни

Дойде това прекрасно време от месеца, в което куриерът се обажда по телефона и минути по-късно държа своя BOPS в ръце. 
...

Е, по стечение на обстоятелствата дописвам този пост две седмици след онзи радостен ден. И съм малко изненадана да открия, че отварям кутията със същото трепетливо чувство, както и през юни. 
Не знам, как го правите, но всеки път оставам изненадана и искрео очарована от артикулите вътре. Никога не би ми дошло на ум да сложа вътре лупичка и това очарователно огледалце с русалка. Но ето ги, сгушили са се под синята хартия на меко върху любимият ми арткул от кутията и надничат към мен. Пристигнаха толкова на време. Особено след като този уикенд решихме спонтанно в 10 вечерта да идем за Джулая на морето. Съвсем, съвсем навреме. И все пак моя милост се загуби в среднощното стягане на багажа на бебето и си забрави задължителния плажен артикул за търсене на мидички и изследване на пясъка. Но какво да се прави. 

Ако някой ви каже, че не може с дветемесечно бебе да взимате решеия от днес за утре и посреднощ да стягате багаж, да знаете, че ви е излъгал. Нищо такова няма. Е, вярно, забравяш по някое и друго нещо, но следващия път ще компенсирам. Включила съм ги в списъка за следващото море. 
Огледалцето е супер сладко. Аз съм от хората, които никога не носят огледало в чантата си, нито пък някога ми е трябвало. Никога не ми идва на ум през деня, да отворя огледалцето и да погледна дали веждите ми са добре или гримът ми не се е размазал (по простата причина, че и грим не нося). Но това дребно, кръгло съкровище е толкова готино, че просто няма как да не си го разнасям с мен наляво-надясно. И докато свикна да го ползвам, ще го давам със 100-каратова усмивка на устата на всички девойки, които ми го поискат. И ще им се хваля, че е от книжната ми кутия. :)
Следващият артикул е нещо, което нямам търпение да изпробвам - ръчно израбортен сапун от Casyopeya - Aquamaria. Само преливащия синьо-зелен цвят ме кара да си представям морето. 

И така стигаме до любимият ми артикул в кутията. Няма да се изненадате като разберете, че това е платнена чанта с книжен надпис под логото на Издатество Колибри. Страхотна е, Винаги съм искала да си имам такава. Преди време разглеждах блога на BOPS и докато се ровех из миналите кутии, видях, че е имало вече веднъж чанта и направо умрях от яд. Но сега вече всичко е наред. :) Имам си прекрасна и на всичкото отгоре стилна и черна чанта с надпис:

"Да нaмериш време да четеш е като да намериш време да обичаш."

Юнският избор на Четат ли двама за БОПС е "Черната къща". Признавам си, че тази книга ме изважда от настоящата ми книжна зона на комфорт. Но ще ви кажа също така и че я загледах на няколко пъти. НО истината е, че нямаше да си я купя, така че отново съм наистина доволна, защото това ще ме подтикне да я прочета. А се е случвало не веднъж и дваж книги от непредпочитани от мен жанрове да ми влизат под кожата и да ме оставят искрено и приятно изненадана. 
Започвам я съвсем скоро, само да си довърша "Бьорнстад" на Бакман, за която напоследък не ми остава никакво време. Все по някоя открадната страница тук и там.

Знам, че този път доста късно успях да напиша това, но все пак искам да споделя с вас радостта си. А и хубавото на помоткването е, че съвсем скоро ще дойде и новият ДВОЕН юлски БОПС. :) Чакам го с нетърпение. :)






четвъртък, 22 юни 2017 г.

"И дъхът стана въздух" отнема и дава живот

Понякога животът е толкова нелеп. Събуждаш се сутринта, измиваш си зъбите, лицето, вземаш душ, обличаш се за работа и денят продължава своята рутина неусетно, докато един ден Животът се обръща към теб и ти удря шамар. Неочаквано, болезнено и неосъзнато. Минава известно време, докато разбереш откъде идва този шамар. Пол Каланити получава един от най-жетоките шамари на Живота - смъртоносния. 

Това е една книга мемоар за живота преди, по време на и след края на болестта - рак на белия дроб. Изключително рядко срещана при хора под 40 години. Но това, че шансовете да те сполети рак на белия дроб са много малки, не означава че ги няма и че няма да ти се случи. 

Никой от нас не вярва, че може да му се случи нещо такова, докато не стане реалност. Знаем, че не сме застраховани, но не осъзнаваме ясно, че утре може да се окажем в ситуацията на Пол или на някой друг от смъртоносно болните му пациенти. И по-добре. Иначе бихме живели в страх  от самото си раждане. Никой не може да се подготви за такава диагноза. И Пол не успява. Новината е смазваща, разтърсваща и срутваща почвата под краката му. 

Всеки от нас прави планове за бъдещето си - краткосрочни или дългосрочни, ангажиращи или спонтанни. И в сметките ни никога не влизат смъртоносните болести. Това е голямото изпитание на Пол - да се научи да живее с тази диагноза, да приеме неизбежния си край, да открие как да прекара последните си дни, месеци или години, така че си заслужават. Но е трудно да правиш планове, когато не знаеш с какво време разполагаш за тях.

"Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината."

Пол е отличен неврохирург, прецизен в работата си и почти в края на резидентурата си, когато научава диагнозата си. И макар това да го захвърля на твърдата земя със страшна сила, той не си позволява да се пречупи. Да тъгува, да е ядосан, да отрича, да се моли, да е отчаян, да, да и пак да. Но никога не се предава. Пол минава през всички фази на своята болест и емоциално, и физически и психически, но нито веднъж не ляга в леглото си смазан до такава степен от отчаянието си, че да каже "Нямам сила да се боря повече".
Тази книга е много лична. И въпреки това не е сълзлива, сърцераздирателна история, която ще ви натежи и ще ви потисне със своята неизбежност. 
Пол цял живот търси смисъла на живота и се опитва да разбере смъртта. Тази книга е повече неговите споделени знания, отколкото личната му изповед. Пол не крие съкровени моменти от семейния си живот, нито свои дълбоко лични преживявания, но не ги поставя в центъра на повествованието. Вгражда ги в историята като част от своето разбиране за живота и смъртта. Самият Пол споделя, че това е и целта на неговата книга. Той знае, че по света има много други пациенти като него, незлечимо болни и с тази книга той иска да сподели своето познание с тях, да им помогне да се подготвят за неизбежното, да преминат по пътя, който води към смъртта, да им помогне да се помирят със себе си и да открият своя начин да прекарат остатъка от живота си.

"Тази книга отразява неуморния ход на препускащото време и желанието на Пол да успее да каже всчко, което бе важно за него. Той се срещна със смъртта - изследва я, бори се с нея, прие я - и като лекар, и като пациент. Винаги бе искал да помогне на хората да разберат смъртта и да приемат  своята тленност."
"Разбира се, Пол направи много повече от това просто да им покаже своя път: той смело го измина целия." 
Прекланям се пред силата на този човек. Прекланям се пред това, че той не се предаде, продължи своята борба, опита различни видове лечение, извървя своя път, остана на работа, а после в последната година от живота си написа тази книга, макар както споделя жена му Луси в последните страници от книгата, това да му е коствало наистина много, много голямо усилие. Прекланям се пред смелостта да допуснеш света до своята лична история, до семейството си. Прекланям се пред смелостта му да създаде нов живот на прага на собствената си смърт. Прекланям се пред това, че той се помири със себе си, с неизбежния си край и го направи достоен, обграден от любов и грижа, заобиколен от близките си хора, притиснал в ръцете си малкото съкровище, плод на любовта между него и Луси.

" - Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?А той той отвърна: - Само така мога да дишам."

И колкото тази книга е за смъртта, тя е толкова и за живота. Един живот си отива сред страниците на този мемоар и един живот се ражда. И освен всичко друго, тази книга е спомен и послание за дъщерята на Пол Каланити.

 "В някой от многобройните моменти от живота си, когато трябва да си направиш равносметка коя си и какво си направила, какъв е приносът ти за света, моля те. не пренебрегвай това. че изпълни последните дни на един умиращ човек с безгранична радост - радост, каквато той не бе опзнавал до този момент в живота си. Тази радост не жадува за нищо повече, тя е съвършена в своята цялост. В това време, точно сега, това е огромно постижение" 
 Те знам, дали тази книга щеше да ме докосне така, ако до мен не спеше спокойно 8-месечното ни бебе, докато разлиствах страниците й. Но в крайна сметка, това което прави историите, в които се потапяме, толкова скъпи за нас, е личното ни отношение към тях, начинът, по който асоциираме собствения си живот с този на героите и това, че откриваме по мъничко от себе си в тях. 

 Тази книга ще докосне мнозина по една или друга причина, защото е толкова земна и истинска, че няма как да не откриете частица от себе си в нея. 



сряда, 21 юни 2017 г.

"Синът на града" от цимент и нефт ще запулсира във вените ви

Един пост миналата седмица ме подсети за една книга, в която се влюбих преди години (явно преди три, за да сме точни) - "Синът на града". 
Това беше период на лутане, блогът не беше още дори идея. А впечатленията ми от книгите бяха 10-ина изречения в "Какво четеш..."
Но сега е време да поправя тази грешка. Преди да седна да пиша това се опасявах, че не е останало много от книата в паметта ми, но героите като че ли започват бавно да изплуват с всяка следваща дума. Купих си "Синът на града" на първия ми Панаир на книгата в НДК преди три годин от щанда на Артлайн Студио. 

Романът на Том Полък се класира в графата Young Adult. Жанр, който в онези години беше почти непознат и честно казано чужд и далечен за мен. Дотогава бях чела една-две YA книги и ми се сториха доста блудкави и еднотипни. "Синът на града" беше първата книга, която за мен даде истински шанс на жанра. След него дойдоха книгите на Патрик Нес, Маркъс Зюсак (Особено трилогита за Братята Улф. Мисля, че трябва да спра да я споменавам на всеки пост, но просто не мога да се сдържа. Тази трилгогия ми е влязла толкова дълбоко под кожата. Май е време скоро да напиша нещо и за тях, за да може цялата тази емоция да излезе най-накрая на яве), Яна Телер, а съвсем наскоро и "Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената" (Сигурно пропускам някои).

"Синът на града" е урбанистично фентъзи и като всяко уважаващо себе си фентъзи и на това не му липсват чудатостите на света, които Том Полък изгражда - призрачни електрически влакове, говорещи статуи, оживяващи скелета, котки-бойци и какви ли още не одухотворени части на градския ландшафт. Но това, което притегля истински е атмосферата, която авторът изгражда - миризмата на нефт, изпаренията от газовете на колите, бляскавото стъкло, стоителните площадки, камък, цимент и бетон, електрическите заряди, които протчат като пулсаци през целия град, толкова силни и ярки, че мога да ги усетя във вените си. Красотата на този урбанистичен свят се влива в мен и не ми позволява да го напусна. Шумовете на града заформят живителен пулс, който съживява причудливите му същества.  Пулс, който всеки ден ни заобикаля, но ние сякаш пропускаме покрай ушите и ума си. 

И в тази дива градска среда едно момче и едно момиче се борят със собствения си живот.
Бет е тийнейджър. Загубила майка си, тя е объркана и изгубена, малко гневна и търсеща, вперила поглед от височините в града, сякаш той ще й прошепне тайните си, сякаш ще й позволи да потъне в него, да се почувства уютно и у дома, да намери своето място. Бет обича града по свой собствен начин. С графитие, които рисува по градските стени, по изоставените, окъртени сгради, тя излива душата си в него - болката, загубата, надеждите, мечтите, любовта. Докато един ден не попада в потайностите на града, където открива Филиус Вие, парцаливия син на Лондон, който ще й разкрие една нова гледка към нейния град, ще й покаже града, както го вижда той, упоен с миризма на бензин, потракващ, поскърцващ, величествен със своите сгради от стъкло и бетон. Филиус е син на богината на града  - получовек с тяло от цимент, в  чиито вени тече нефт. Отгледан е от едно от създанията на Богинята - Стъклосмет (винаги съм си го представяла точно така както звучи и името му - една безформена купчина от боклуци и стъкла, която променя структурата си при всяко движение и дума), но винаги, когато има нужда от съвет отива при Иезекиил - неговия прокълнат приятел затворен в статуя на гробището. Филиус обича града, живее чрез него, в него, за него. 

Но сега любимият му град в заплашен от чудовище, което е на път да унищожи всичко. И за да се заформи класически фентъзи  YA сюжет, Бет се появява точно навреме, за да му помогне. Момче и момиче, изправени рамо до рамо в битката за града. 

Разбира се, романтичната закачка между двамата не липсва, но не тя е водеща, а по-скоро онази спояваща нишка, която ги обединява и дава на читателя нужното количество топлина в този сив потракващ град. Сивото тук не е безличен цвят, то означава живот, сила, движение. Шеметни битки, причудливи създания, урабнистични божества, много динамика, движение и вихър ще откриете между страниците на "Синът на града' 
Един различен YA роман, който ляга на основата на класически  фентъзи сюжет.

Обикнах я още щом я зачетох, а след последната страница вече проверявах за продължението. но чак сега си давам сметка колко силно впечатление ми е направила, щом съм успяла да съхраня достатъчно спомени за един малък тескт след толкова време. Спомням си, че почти усещах миризмата на нефт, която се носеше от Филиус, а графитите на Бет сякаш оживяваха пред мен на стената на блока отсреща, доакто четях. И образите за тях все още стоят съвсем живи и ясни в ума ми, дори и след толкова време. 




понеделник, 19 юни 2017 г.

Капка в морето,"Сол при солта"


Знам, че малцина ще отворят линка долу. Зная, че това зависи от следващите няколко изречения. Но ако трябва да съм искрена, не знам какви да бъдат те. Не зная какво да напиша, за да продължите да четете това. Нито зная как да продължа, за да подтикна тези, които все още не са чели "Сол при солта" да го направят. Чувствам, че каквото и да напиша, то ще бъде недостатъчно и посредствено. Не знам, дали успявам да уловя цялата палитра от чувства и мисли, които ме заливат след последната страница. Камо ли да ги изразя върху белия лист.
"Сол при солта" е колкото силна, толкова и нежна книга, колкото тъжна и изпълнена с отчаяние, толкова топла и обичлива. Всеки, който умее да пробуди такива емоции, пишейки за Втората световна вйна, заслужава дълбок поклон.
Войната често е статистика, документални филми, очерци, записи, доклади, изследевания и цифри, много, наистина много цифри. Но зад всяко едно число стои личност, не бива да го забравяме.

Всеки един от тези стотици хиляди загинали в концлагерите, всеки един от войниците сражавали се в тази война, независимо от страната, всеки един от онези девет хиляди души загинали на борда на "Вилхелм Густлоф" има своя лична история, има родители, които е изгубил или дете, което са му отнели, има страхове, които носи в себе си, надежди, които спотаява, роднини, с които се надява един ден да се събере, чувства, които го подтикват да действа по един или друг начин.


И тази книга е точно това. Лична история. Не една, не няколко, а хиляди. Лични истории символи. Ако прочетете бележките на автора в края на книгата ще разберете това, което вече сте усетили под повърхността. Всеки един от героите е символ на милиони като себе си. Безпризорното момченце е прототип на всички онези невръстни деца загубили семействата си във войната.  

"Някои от тях са станали обект на неописуеми зверства, други - на невероятни добрини от страна на напълно непознати хора."

Когато говорим за войната, говорим за стратегии, воени планове, нападения, бомбардировки, дати, жертви и отново цифри. И често забравяме за личния ужас, който всеки човек преживява от едната или другата страна. Войната е чудовище, което поглъща човешките мечти, души и животи. Трудно е да отделиш внимание на милионите лични стории, когато разрухата и ужасът са толкова повсеместни. Затова обичам книги като "Сол при солта". Те издърпват на преден план историята на малкия човек, нищожен на фона на мащабното унищожение и все пак милионите жертви са точно това - милиони хора с лични истории.
Когато накрая теглим чертата, отново има цифри. Стотици хиляди загинали евреи, стотици хиляди загинали германци и руснаци. Милиони, стотици, хиляди, десетки...Но когато погледнем от разстоянието на историята, осъзнаваме, че културните, расовите и националните различия губят своята сила. Пред смъртта всички са еднакви.



"Избрах рома за деца и юнощи, за да покажа войната видяна през очите на младежи от различни националности, принудени да изоставят всичко, което са обичали"

Йоанна, Флориан, Емилия и Алфред са юноши. Йоанна е млада девойка, учила за медицинска сестра, Флориан е на възраст, в която вече трябва да мобилизиран в германската армия, но заради своите умения работи за райха като реставратор. Емилия е почти дете, 16-годишна девойка, която е бремнна в последното тримесечие. А Алфред е социопат и фанатизиран нацист. Момче с високо самочувствие и много комплекси, което копнее да бъде някой, да се превърне в някой, защото настоящото му аз е страхливо, слабо и невзрачно. И ето, че тази война е неговият шанс да се превърне в нещо друго.


Миналото на тези младежи е мътно и кърваво. Всеки от тях е оставил близките си, справил се е някак през годините на войната, съхранил е мъничко човещина в себе си и мъничко живец за борба и сега поемат на път към водата, единственият път за бягство от настъпващите руски войски.


Историята се пише от победителите. Затова и когато споменем Втората световна война германците добиват тъмни краски и злата им природа се разкрива пред нас. В Бухелвалд днес има музей, който съвсем спокойно може да се нарече, посветен на руските освобдителни армии. И вероятно не е единственият. Но Рута Сепетис дава една различна гледна точка към войната. За хората с тайни от Райха или с неподходящ произход и националност германците означават сигурна смърт,  но и това което ги следва откъм тила не е по-добро. Краят на войната приближава и руските войски са нахлули в Германия, но те не се носят като ято гълъби на мира. Те са груби, диви хищници, които носят след себе си зверства и смърт.


Всеки таи в себе си надеждата да открие сестра, родители, брадовчеди, приятели, хора, чиито очертания изплуват пред очите им нощем преди да заспят. Нишките на историите им се преплитат и те попадат заедно на кораба "Вилхелм Густлоф"
Всеки носи своите тайни, всеки се бори със своите демони и се надява, че има светлина в края на пътя.


"Сол при солта" не е изпълнена с ужаси, мъчения и унижения. Но светът на войната през очите на деца е много по-суров и първичен. Сблъсъкът с моралните ценности, създадени у тях от семействата им е още по-ожесточен. Всеки опит да се спасиш е предателство към всички онези, които не са успели. Всеки порив на надежда е кинжал на вината, забит дълбоко в тялото като свредел.


Мислех, надявах се друго да излезе изпод пръстите ми на тази страница. Надявах се, да ви разкажа повече за романът, на историите и начинът по който рута Сепетис ги насочва, заплита, разплита и следва. Надявах се да успея да бъда обективна. Надявах се, че няма да разводня неща с мисли и чувства. Но изглежда съм неспособна на обективност в такива случай. "Сол при солта"  ме разпиля. Когато затворих книгата, чувствах крайниците си ледени, въпреки знойната жега в стаята, измръзнали в сковаващата зима в историята и снежната белота сред страниците. Главите са кратки, а паузите големи. Паузи, които те изпращат в казан с емоции. А снегът, който покрива тази прокълната земя в книгата сякаш се е разтелил по хартиените страници.

"Сол при солта" е за мен Романът на годината. 

"Сол при солта" е книга от юноши за юноши. В  училище днес учим много малко за Втората световна война - предимно цифри и статистика. Но книги като тази ни позволяват да погледнем под повърхността на едно от най-значимите събития на 20 век. Истории като тази няма да намерим в учебниците, нито ще обсъждаме в училище, защото образованието трябва да е обективно. Истории като тази ще живеят в спомените и разказите на оцелелите очевидци и сред страниците на художествената литература.





петък, 16 юни 2017 г.

Книжен май

Месец май беше един изключително книжен месец. Промоциите на Издателство Сиела, Хермес, Бард и Еднорог, празниците в Ozone.bg и не на последно място Панаира на книгата в НДК ми позволиха да обогатя библиотеката си с тези прекрасни съкровища. 


Не можах да се удържа и нападнах "Данте и Аристотел откриват тайните на вселената" и "Софийски магьосници" и ги изгълтах за отрицателно време.
"Данте и Аристотел откриват тайните на вселената"  е прекрасен роман за съзряването и осъзнаването. А "Софийски магьосници" е наистина много свежо българско фентъзи в духа на Хари Потър. 

Сега чета паралелно "Сол при солта" и "Дървото на лъжите" и интригата тъкмо започна да се затяга около Фейт. А за "Сол при солта" не знам какво да ви кажа, мисля, че за мен това ще е Романът на годината. 

От рафта надничат още Бакман и толкова много Сандерсън, че просто нямам търпение. 
Сред тази купчина е и първият ми спечелен Giveaway в Goodreads - "Бащите не си отиват". Един от ключовите ми таргети за Панаира на книгата. Бях ужасно щастлива, когато получих съобщението в Goodreads, че съм сред късметлиите. Благодаря изключително много на Издателство ICU за предоставената книга. 

Прекрасно е, когато съм заобиколена от хубави книги. Още по-прекрасно е, когато тези хубави книги си имат твърди корици и стилно оформление. Хермес  ме направиха много щастлива с това, че преиздават Блага Димитрова. Попълних колекцията си с "Глухарчето" и "Урания". Надявам се скоро да ни изненадат и с "Лице". И не се спряха с това, ами издадоха и "Човекът в търсене на висш смисъл". Знам, че опре ли до литература за концлагерите, повтарям всеки път едно и също и може би ви втръсна, но пак ще го кажа. Трябва да се пише, да се говори и да се помни тази част от историята. "Човекът в търсене на смисъл" беше прецизна плетеница от спомени за ужасите в концлагерите и задълбочен анализ на психиката на концлагеристите. Една фраза от тази книга никога няма да напусне съзнанието ми. "Предаде ли се човек е мъртъв". Ще си дам време със следващата книга на Франкъл.Не искам да бързам, но няма и да я забравя.

Ремарк с твърди корици е просто мечта. Следващото, което ще си набавя ще бъде Гам, отново с твърди корици. Сиела, благодаря ви, че го наравихте. "Странните талисмани на Артър Пепър" беше една топла и уютна история, която вярвам ще се хареса на повечето от вас, стига да се отърсите от сравненията с Уве.

Там е и новият дерек Ланди с "Демон шосе", за която подразбрах, че е хорър за разлика от поредицата за Скълдъгъри, но стилът на Ланди прозира навсякъде и аз го обожавам. Така че очаквам тази среща да бъде изключително приятна. 

Сред тези съкровища е и изенадата в майския BOPS - "Четирите цвята на магията", едно много идейно фентъзи, чието действие се развива в най-ненавистния ми град - Лондон. Всъщност в някоклко паралелни Лондона. Но това не попречи ни най-малко да се насладя на магията на В. Е. Шауб

Сборникът с разкази "Птиците" на Дафни дю Морие го искам много отдавна. Обожавам мрачния й стил и чудноватите й страховити идеи. Изтръпвам докато я чета и се наслаждавам на всяка дума.

"Перлата, която се освободи от черупката си" е още едно съкровище, което съм оставила на изчакване. Знате как за някои книги има точно определен момент, когато те изпълва желанието да се потопиш в тях. Чувствам, че тази е една от тях. Ще й позволя сама да избере правилния момент и да ме притегли към себе си.

Панаирът на книгата ми позволи да се срещна с една моя любима българса автока - Яна Букова. Беше щастлива случайност или съдбовен момент, зависи в какво вярвате. Тази година нямах време да разгледам програмата на Панаира. А и дори  и да имах, покрай грижите за малкото бебе нямаше как да наглася ходенето си според своите желания. Така че издебнах единствения свободен ден на таткото, поверих му наследницата и просто се изстрелях към НДК. прелитах през щандовете и обирах всичко, което си бях набелязала, когато на щанда на Издателство Жанет 45 ме сполетя върховния късмет. Яна Букова беше там и раздаваше автографи. Протегнах ръка и й казах: "За мен е чест" Не го планирах, отвътре ми дойде. Чувствата от спомена за "Пътуване по посока на сянката" нахлуха вероломно в мен и просто нямаше как да преглътна фразата. И мисля, че това ми спечели и една малка стихосбирка, която не може да се намери в търговската мрежа - "Дворците на Диоклециан". Тя и "Приказки без връщане" са моя десерт от този панаир, както и спомена от изненадващата щастлива среща. 

Но автографите не свършват дотук. Нали помните как Сандерсън дойде в България. И след дълго умуване (умуване как да стане най-безболезнено, а не дали дали да ида, колебанието изобщо не беше на дневен ред) и схмаджийстване, аз се изтипосах първа на опашката с тогава 5...или 6-месента ми дъщеря, не съм сигурна. И поставих на масата му толкова книги, колкото не ме досрамя да извадя. Искаше ми се всичките, но знам, че би било нагло. И ето, че сега след като чинно довърших четиите книги от поредицата Мъглороден, се изтипосах и на щанда на Артлайн Студио, за да се сдобия и с последната "Отсенки от себе си", когато ненадейно една мила девойка, с която всяка година си говоря за книги, видимо ме е запомнила от посещението на Сандесън и ми казва, че имат копие от книгата с автограф в редакция. А на мен очите ми стават на палачинки от щастие. 


Последвалата седмица след Панаира беше лудница - уморителна и много натоварена и бях забравила съвсем за нея, когато куриерът се обади и каза, че има пратка за мен. Попремигнах, попремигнах, пък отидох да си я взема. Щом са рекли! Не знам, дали можете да си представите какво трепетно щастие изпитах, когато разопаковах плика и отвътре се подаде синкавата корица. Искам още веднъж да благодаря на Артлайн Студио за предоставената книга и на тази мила девойка. Ще се видим пак на идния панаир, а аз ще съм прочела вече "Пътят на кралете", за да си поговорим за нея. 

След двумесечно чакане най-накрая пристигна и Илюстрованата книга за Ловците на сенки на Каси. Прекрасна твърда корица, гланцирана хартия и страхотни рисунки. Влюбена съм в арта. 

"История на изтезанията" е една от случайните ми находки. Не съм тъсила нищо на тази тематика, но когато я видях изобщо не се замислих: "Ще се чете"

И накрая, но не на последно място са ето тези прелестни бижута. Благодаря на Издатество Бард и Артлайн Студио, затова, че издадохда тези книги. И най-вече, задето ги издадоха в този им вид. Прекрани са, пълнят ни душите, очите, ръцете, сърцата и ума.