понеделник, 16 октомври 2017 г.

"Балада за Георг Хених" ни връща обратно на пътя на обичта

След "Повелителят на мухите" имах нужда от четиво, което да ме издърпа от мрачните ми мисли и да ме накара отново да отменя смъртната присъда, която бях издала на това незаслужаващо обич и щастие човешко племе. 
Радвам се, че българските издатели отделят част от времето си, за да преиздадат някои прекрасни български шедьоври, които тънат в прах и забвение, наредили своите парцаливи дрипи по огънатите рафтове на старата библиотека, на която й липсва цвят и въздух, за да привлече окото на читателя. Щастлива съм, че периодично книги като тази се възраждат от пепелта, за да достигнат следващото поколение читатели. 

"Балада за Георг Хених" е от ония книги, за които може да се напишат много думи, литературни анализи, есета или просто да си излее човек душата на белия лист. Но нищо не може да се изрази чувството на наслада, което доставя тази книга  на читателя.
Това е една книга за битката между изкуството и делничното злободневие, между духовната извисеност на човека с ценности и нищетата на материалното, между любовта и парите. И макар изтъкана от конфликти и сблъсъци това е една истинска балада, написана с толкова нежност и любов, че разтапя душата.

Виктор е едно десетгодишно момче, което се е сблъсало с бедността, но типично по детски я разбира по свой собствен начин. Не разбира цялата палитра от чувства, които ражда тази нищета у родителите и съседите му. Не разбира честите скандали за бюфета вкъщи или по-точно за липсата му. Не разбира важността на бюфета. Не разбира къде е неговото място в тази къща, в този свят. 

Виктор мечтае и сънува съвсем не по детски. Сънува как печели купища пари от концерти, защото на тази крехка възраст единственото нещо, което умее да прави и от което знае, че може да спечели пари,  е да свири на цигулка. А преливащите от ръцете му пари бута в тези на своите родители, за да купят бюфет. И караниците най-накрая да спрат. В думите на Виктор няма обвинение, няма страх. Просто  чиста детска логика. Щом липсата на бюфет е това, което кара родителите му да си крещят, значи един бюфет ще рещи въпроса и ще настъпи мир и хармония. Спомням си, макар и малко мътно, собствените си детски години, когато всичко плуваше на повърхността, когато самата аз не разбирах значението зад думите на възрастните покрай мен. 
И Виктор вероятно щеше да се забуди в злободневието и жлъчта на този свят също като своите родители, ако не бе срещнал майстор Георг Хених.

Майстор Хених е чех по националност и изкусен лютиер. Поканен от свои близки преди много години в България, за да постави основите на школата по лютиерство, майсторът напуска родината си и остава тук, където изживява последните си дни в самота, нищета и забвение.
Георг Хених е олицетворение на любовта и добротата у човека, будната съвест, която почуква по закоравялата черупка в сърцата ни, за да ни пробуди и да ни напомни кои са истински важните неща, кои са нещата, които ни правят богати. 

Толкова топлина и обич са сбрани в действията му, че преливат право в мен, стояща от другата страна на тези страници и малко по-малко възвръщат вярата ми в хората.
А после виждам как същите тия хора, в които добродушният старец ме кара да вярвам бавно и жестоко го смазват с предразсъдъците, претенциите и амбициите си. И отново се разгневявам на света. И така лъкатуша в емоциите си до последните страници.
Боли ме да гледам как майстора си отива - сам, забравен от света, предал се на болестите си, но с достойство и любов в сърцето до сетния си дъх, прегърнал своията цигулка за Бога. 
Виктор прави своя избор и разказва тази история с цялата любов, на която е способен. Не позволява на озлоблението и сиромашията да го пречупят. Виктор се превръща в цар Виктор, точно както старецът му е казал.
Аз отдавна не съм дете. Понякога залитам по опасния наклон на злободневието и забравям колко е преходно всичко. Обичам тази книга, защото ме връща в реалността. Не онази реалност, за която говорят всички - сива, мрачна, разчетена до секунда и стотинка. Връща ме в онази реалност, която сами си ковем, в която обичта, уважението и сърцето са господарите. Онази, в която Дон Кихот не е луд, а истински рицар. Там където хората винаги намират пътя към вярата и надеждата. Реалността, в която искам да живея. 





петък, 13 октомври 2017 г.

"Повелителят на мухите" превръща невинността в жестокост

От години това заглавие попада в полезрението ми по една или друга причина. Най-често като база за сравнение в ревюта и статии за нови антиутопии. Така че през това време "Повелителят на мухите" се нареди до "1984" в представите ми, без да съм я чела. 
Когато миналото лято сестра ми я прочете, беше като болна като няколко дни. Мрачна и изощена, обикаляше в дома си като призрак. Думите й бяха "Толкова смазваща и реална е, че усещаш как те затиска под всичките си слоеве жестокост и не можеш да дишаш." Това малко ме уплаши и не побързах да я отворя веднага след като ми каза, че наистина е хубава книга, която си заслужава да се прочете. 

Но не можеш да отлагаш дълго някои книги. Те се заравят дълбоко в съзнанието ти и не спират да те зоват - тихо и смирено, докато не ги отвориш и не зачетеш. 
"Повелителят на мухите" е мрачна и жестока антиутопия в духа на Оруел. Група английски момчета претърпяват самолетна катастрофа и попадат на самотен остров.Незнайно как възрастни няма, а момчетата са здрави и невредими. 
Островът е райско кътче, забравено от света. Водата е лазурна, плажът се е ширнал пред тях, а гората е дълбока и крие приключения. Всичко е прекрасно.  
Макар и деца, момчетата познават света на възрастните. И знаят, че имат нужда от водач и правила. Демократичният вот е проведен и след кратък сблъсък с опонента си Джек, Ралф е избран за вожд. Рапанът се превръща в символ на свободата на словото. Който държи рапанът има право да говори без да бъде прекъсван, хулен или неглижиран по какъвто и да било начин. 

Планът е съставен. Правилата са на лице. Всеки получава задачата си. Всички единодушно се съгласяват, че огънят и най-важното нещо. Колко по-високо се издига димът, толкова по-голям е шансът да бъдат забелязани и спасени. А дотогава момчетата запретват ръкави, за да направят живота си на острова възможен. Трябва да се събира и носи вода за пиене, да се построят колиби и заслони, които да ги пазят от дъжд и вятър, да се събира храна и да се лови дивеч. И тогава истините от света на възрастните ги връхлитат с пълна сила. На никого не му се занимава с правене заслони, когато може да играе по цял ден на топлия пясък. На първия ден всички разпредели с тази задача се включват, на втория ден намалят, а на третия се налага две момчета да свърпат цялата работа. И цикълът се завърта. Същата съдба сполетява водата и огъня. И правилата бавно започват губят стойност и да се променят. ,

Когато Джек и групата му от ловци хващат първия си дивеч, зарязвайки огъня, който изгасва на хълма, Уилям Голдинг очертава ясно пътя, по който ще поемат героите му. Приоритетите се преподреждат и първичното излиза на преден план. 

Уилям Голдинг посява семейната на жестокостта още в първите страници на книгата, когато Прасчо се превръща в Прасчо. Дебелото момче, което е на практика сляпо без очилата си се опитва години наред да избяга от този прякор. Прякор, който му е донесъл не малко вербално и физическо насилие от другите деца. И сега когато животът го запраща на самотен остров с група деца, момчето вижда своя шанс за ново начало. Шанс, хората да научат името му. Шанс, да го наричат с кое и да е име, стига да не е този омразен прякор. Шанс, да се впише в новата среда, да открие приятели, да бъде сред свои. Но още в началото дебеланкото се превръща в Прасчо. Отново. И с този акт на жестокост Уилям Голдинг поставя очертанията на своята история, показва на читателя с какво се е захванал. 

Низ от събития превеждат момчетата през дълбоките води на личния избор. Сблъсъкът между Ралф и Джек поставя опорните точки на индивидуалния избор за всяко едно от момчетата. Те трябва да изберат между спасение и оцеляване, между разум и порив, между спотеност и страх. А смъртта е техен незименен спътник през цялото време. Всичко започва с изчезналото момче на плажа още в началото, за да мине през първичното групово убийство на Саймън и да стигне до умишленото и осъзнато убийство на Прасчо.

Всичко изглежда много по-ужасно когато деца проявяват жестокост, когато отнемат живот. Метаморфозата на момчетата от безгрижни деца в осъзнати убийци е силна и ужасяваща заради контраста в двете състояния - миналото и бъдещето. Сблъсъкът на невинния до вчера ум с окървавените днес ръце и тежестта от извършеното, която се стоварва върху плещите на крехкото телце с всичка сила. 
"Повелителят на мухите" обхваща толкова аспекти на човешкото поведение, че няма как да бъдат събрани в един текст. Това е книга, която ми се иска да бъде изучавана в училище. Книга, на която да се обърне внимание, защото очертава граници - поведенчески, психологически, морални, етични, емоциални, лични и групови. "Повелителят" дава теми за размисъл на ума, дава ситуации за преоценка, дава измерения на някои важни житейски стожери. 
"Повелителят" ни учи да мислим по един суров и категоричен начин.
Копнея да бъде преиздадена. 




сряда, 11 октомври 2017 г.

"Демон шосе" е мрачно, тайнствено и изпълнено с чудовища и откачалки

Когато чуя Дерек Ланди несъмнено първата ми асоциация е Скъдъгъри - шайка откачалки, които не спират да ме изумяват и радват. Една поредица, която започна като тийнеджърска и накрая работата стана толкова дебела, че чак не ти се вярва, как англичаните са решили да се изучава в училище.  Дерек Ланди сам си постави летвата толкова високо. И когато си купих "Демон шосе", просто не можах да се отърся от очакванията си.

Но Дерек Ланди не разочарова. Още с първите страници става ясно, че четеш негова книга. Няма как да объркаш този почерк. Няма как да не познаеш от чия глава извират тези идеи. Всичко започва съвсем нормално (или поне до края на втората страница)  - В директорския кабинет. Амбър и родителите й от една страна и директорката от другата, обсъждат заедно постъпката на Амбър и какво наказание заслужава тя. Но за разлика от обичайния начин, по който протичат тези срещи, тук нещата изведнъж рязко излизат извън контрол. И в крайна сметка Амбър получава извинение вместо наказание от директорката. И тук си казваш "Лелееее, де и нашите да бяха такива едно време", Но въпреки това си желание усещаш, че нещо не е наред. 

О, да. Оказва се, че твърде много неща не са наред. Родителите на Амбър никога не са се държали като другите родители. Никога не са се държали като обикновени хора. Защото не са. При раждането си Амбър се е сдобила с откачена двойка човеци, превърнали се в демони за родители. И тук в началото пак си казах, сигурно е много яко да имаш родители, които умеят да правят това и онова и да си показват рогата от време на време. ама наистина да ги показват. И би могло наистина да бъде готино, ако ситуацията беше малко по-различна. 

Цялата атмосфера на книгата още от самото начало те държи в готовност да очакваш какво ще се обърка. Всяка прочетена дума ти казва съвсем ясно, че нещата ще се объркат, при това много скоро.И те наистина се объркват. Когато момичето със странните родители ги чува да казват от долния етаж на приятелите си "само ще убием Амбър и проключваме". И така супер яките родители, изведнъж се превърнаха в крайно нежелани от мен роднини. 

Няколко страници по-късно Амбър се оказва на демон шосе - самотна, защото в един миг е изгубила семейството си, ужасеса, защото именно това семейство я преследва и иска смъртта й и шокирана, защото както излиза не може да си имаш родители демони и да не намажеш нещичко от силата им. Да, Амбър също е демон. И си има всичко демонско, което й трябва - червена кожа, красиво и съблазнително тяло, рогца, сила и могъщество. 

Дерек Ланди не се прави на оригинален по нито един параграф. Не излиза от общоприетата рамка за външния облик на демоните.И залага отново на печелишвия модел от поредицата за Скълдъгъри и Валкирия. Амбър се сдобива с гологлав (нямам спомен, дали наистина е гологлав, но трябва да е, иначе просто не си го представям) мрачен и неразгоорлив мъж за компания и бодигард - Майло. 
Майло си има своя история, която е не по-малко мрачна от тази, в която самата Амбър се е забъркала. И незибежно по-късно в книгата сенките от миналото на Майло ги застигат и внасят известен колорит в историята. 

Едва стъпили на демон шосе, Амбър се сдобива с още един спътник. Или е по-правилно да кажа лепка. Един младеж, който на свой ред е забъркал някаква демонична бъркотия и сега се лута като муха без глава.

Дерек ланди се е постарал да насити демон шосе с всякакви откачалки и чудовища, които са готови да убият нашите герои с или без уважителна причина. 
Амбър е малко дразнеща самосъжаляваща се тийнейджърка в началото, но за щастие после се взима в ръце и заявява присъствие. Лепката също си има своите добри моменти, доколкото може една Лепка да има добри моменти. Е, не мога да отрека че монолозите проведени между Лепката и Майло си имат своите очарование и смях, А Майло, както сами се досещате вече, ми е любимец. 

Не мога да отрека множеството прилики с поредицата за Скълдъгъри, но какво пък. Гоям работа. На историята й липсва оригиналност и нови идеи, но за сметка на това е класически Дерек Ланди, точно такъв каквъто го харесвам - шантав до мозъка на костите си. Надявам се и продължението да види бял свят в България.

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Неочаквани уроци през септември

BOPS липсвахте ми през миналия месец. :) Радвам се, че отново сте тук, за да ни изненадате приятно.
Искам официално да заявя, че това е  любимата ми кутия досега. Ever! Ще ви е много трудно да я надминете. Харесвам това, че всяко едно от нещата в кутията имат реално приложение и могат да бъдат част от ежедневието ми. Подходили сте наистина много стилно към темата за септември и съм искрено очарована. :)

Първото нещо, в което абсолютно се влюбих, е ето тази прекрасна тетрадка. Суперготина, стилна и oldschool. Иска ми се да имаше такива тетрадки, когато бях ученичка. Имам един проект, за който от доста време ми трябваше бележник, където да записвам някои неща, защото въображението и мислите ми са толкова разхвърляни, че накрая се губя в тях. И ето сега имам това бижу, в което да изливам хаоса от главата си. 

Следвашият артикул, който наистина радва окото е мешката с цитат от една от най-обичаните детски поредици - Хари Потър. Цветът е свеж и е много сладка. На мен ми мина времето за подобен род неща по простата причина, че вече не ми е практична. Иска ми се да я подаря на някое от децата около мен (но честно казано ми е малко трудно да се разделя с нея). Е надявам се здравият разум да надлее, защото е по-хубаво да я използва някой, отколкото да  събира прах в сандъка със съкровища. 

И накрая идва един много дребен артикул, който успя да предизвика една от онези огромни 100-каратови усмивки на лицето ми. Не ме разбирайте погрешно, имам вече доста бръчки по лицето си от смях и усмивки, но точно тази детска покажи-си-всичките-зъби усмвка вече рядко изплува върху физиономията ми. Но нека да ви кажа и какво я предизвика. Ето тези миниатюрни листчета. Аз съм от хората, които винаги носят по едно такова пакетче в книгата си, защото постоянно си отблеязвам някакви неща - пасажи, които харесвам, места, на които искам да се върна по-късно. Но сега ще бъде още по-яко с тези сладурски листчета. 

И ето че стигам и до най-важното нещо, в кутията. Книгата на септемврийския BOPS. Този път "Четат ли двата" са избрали "Жестокост" на Скот Бергщром, издадена под логото на Егмонт. 
Нищо не ми говори. Позволих си да прочета гърба на книгата и ми се струва, че е твърде криминална за моя вкус. така че вероятно ще преседи известно време в библиотеката преди да стигна до нея. И все пак има едно изречение (част от едно изречение), което внася щипка интерес "тя ще  трябва да стане също толкова жестока, колкото и хората, по чиито следи върви". Не знам какво да очаквам, но може би все пак историята излиза извън станадартните рамки на криминалния трилър. Ще разберем след време. 

Поздрави, BOPS, очаквам следващия месец с нетърпение :)








сряда, 13 септември 2017 г.

"Слънцето също е звезда"

От време на време имам нужда да прочета някое леко неангажиращо книжле. Най-често се случва, когато имам нужда да рестартирам след поредица от фентъзи или сериозни книги, преди да посегна отново към тях. Сякаш оплаквам устата си с вода между две ястия. Тези книжни са развлекателна литература и си вършат работата чудесно. Така прочетох "Дивергентите", поредицата за Саванти на Джос Стърлинг, а сега подкарвам и книгите на Никола Юн.

"Всичко, всичко" беше доста захаросана до края. До момента, в който не се разкри истинската причина главната герония да прекара целия си живот затворена между четири стени. Написана като една съвременна приказка за Рапунцел, Никола Юн завършва сюжетната линия подобаващо, с което осмисля вложеното време на читателя, излизайки малко от рамката на клишираната история за младежка любов. 

Именно тази развръзка беше и причината да посегна към "Слънцето също е звезда". Никола Юн разказва с лекота.  Историята се вие като пролетен венец с благоуханни горски цветчета. Низ от случайности или от знаци на съдбата предизвикват срещата на Наташа и Дейниъл. Двема толкова различни младежи на прага на съзряването. Но това не е книга за порастването. Наташа и Дейниъл са пораснали вече, всеки по своему. 

Наташа е ученичка последна година, чието семейство се е преместило от Ямайка в Щатите, когато е била на осем години, следвайки мечтата на баща й да стане актьор, да играе на голямата сцена и да вдъхновява хората със своето изкуство. Бщата на Наташа е мечтател, ала мечтите сами по себе си не са гаранция за успех. Годините минават и Самюел Кингсли постепенно се смачва и превръща в един отчаян мечтател, който гони вятъра и отказва да стъпи на земята и да се погрижи за семейството си. Трудно е, когато знаеш, че си предопределен за нещо, че имаш талант и когато осъзнаеш, че никога няма да осъществиш копнежите си. Трудно е да се върнеш в реалността и да поемеш юздите на живота си. Самюел не успява. И колкото повече той се заравя в мечтите си, толкова повече дъшеря му Наташа вкопава корените си в тази нова земя на "неограничените възможности". Наташа е практична и гледа на света с реализъм, който граничи с цинизъм. Не вярва в любовта, в мечтите, в надеждите. доверява се единствено на това, което може да докосне с ръка, да помирише, види и чуе със сетивата си. единствените реални неща на този свят са тези, за които можеш да докажеш емпирично, че съществуват. Физиката се превръща в нейната спасителна лодка, защото физиката може да й обясни света, може да й даде нещо солидно, за което да се хване. Особено когато загубиш почва под краката си. А Наташа я губи. След една глупава грешка от страна на баща й, емиграционните разбират, че те са удължили нелегално престоя си в страната и процедурата по депортиране за задвижва бързо. Никола Юн ни среща с Наташа в деня, в който престои да депортират семейството й. Това е най-кошмарния ден в нейния живот, докато не среща Дейниъл и всичките й принципи и виждания за света не се превръщат на пух и прах. 

Дейниъл е мечтател. Млад мечатател, какъвто е бил някога и баща й. Дейниъл е първо поколение американец, чийто корейски родители са дошли в Щатите преди да се родят децата им. И докато бащата на Наташа се опитва с всички сили да се влее в американските редици, господин Бе опазва корейската култура в семейството си жива. Старае се да даде всичко, от което имат нужда децата му, за да постигнат американската мечта и един ден да заживеят като равноправни на другите в тази чужда страна, но и ясно осъзнава, че човек не може да избяга от корените си. Собственик на магазин, който предлага богато разнообразие от продукти за грижата за черна коса, господин Бе е здраво стъпил на земята човек. Вече е изпратил по-големия си син Чарли в Харвард, което не се развива толкова добре, колкото очакват със съпругата му. И сега с още повече усилия се стремят да тласнат Дейниъл към медицинската специалност в Йеил. Защото да си лекар е нещо стабилно, което ще му помогне да построи здравa основа под краката си, да се развива, да разполага с финансови средства, които ще му подсигурят бъдещето. Като всеки човек, опознал бедността и нищетата, господин Бе цени високо парите. Ала това не е бъдешето, което Дейниъл иска за себе си. И все пак подтикван от властните си родители той се запътва към интервюто за Йеил, което ще реши бъдешето му именно в този съдбовен ден, в който среща Наташа.

Запознанството им и породилите се в последстиве чувства изглеждат нелепи и нереални. Mоже би аз също като Наташа виждам света доста цинично, но за мен е абсурдно да обикнеш човек в рамките на няколко часа. И въпреки това сюжетната линия се извива толкова леко и ме води така нежно за ръка, че аз изпитвам истинско удоволствие да следвам двамата млади, които за пръв път откриват трепетите на истинската любов. 

От време на време спирам да чета и се питам "Възможно ли е наистина да се случи така?" и после се улавям, че свивам рамене и си казвам "Че защо не!" И в един момент самата аз вярвам в тяхната обич. А Никола Юн не изневерява на стила си и завършва тази история подобаващо и повече от задоволително поне за мен, бягайки от захаросания финал (Е, все пак оставя и една вратичка за онези безвъзвратно влюбени в романтиката читатели).

Наред с младежките трепети на любовта и окрилящото чувство на младостта, авторката внася сред страниците и стабилна порция смях, което наистина разтоварва читателя. И залага няколко сериозни теми в сюжета - за различността, за аутсайдерството, за културния сблъсък и отдава специално място на темата за расизма. Макар и вложен едва в няколко сцени сякаш между другото, цялата книга е пропита от последствията на расовите ограничения. без да става тежка и обременяваща темата е поднесена елегантно и внимателно на по-младите читатели, оставяйки ги сами да осмислят случващото се.

Радвам се, че издателство Ибис поднесе на българските читатели тези книги и съдейки по успеха, който изглежда Никога Юн пожъна у нас, надявам се скоро да видим нещо ново облечено в бълрска корица от тях.

вторник, 12 септември 2017 г.

"Зарево" се изправя в битката на Възмездителите

Този път ще прескоча увода, в който ви обяснявам колко много обичам Сандерсън, защото от предишните публикации мисля,че стана повече от ясно. Дори и милите хора от Издателство Студио Арт Лайн ме запомниха като върл фен. И нямам търпение в неделя да отида на Алеята, за да си поговоря малко с тях за него. 
Междувременно напредвам бавно. Както е тръгнало май ще си оставя Летописите на светлината за накрая. Довърших втората книга от поредицата за Възмездителите  - "Зарево" и макар че започна малко мудно, Сандерсън бързо влезе в добре познатия ни ритъм, който те хвърля от едно прилючение на друго, довеждайки историята до динамична развръзка. 

Моделът е познат от първата книга. Мъничко предистория и въвеждане в новата обстановка (ама наистина мъничко, Сандерсън някак  е успял да укроти перото си и да не нареди двеста страници въведение, ей така, за принципа), струпване на геройте, представяне на злодея, съставяне на план, отклоняване от плана по повечето точки и провал по останали, накрая следват няколко обрата (и тук се е ограничил, без да изпада в излишно усложняване на сюжета), преброяване и прегрупиране на героите  и извеждане на последните глави, обявяване на победа в текущото предизвикателство и осъзнаване на грандиозната каша, в която им предстои да се забъркат.

Историята също е позната. Дейвид вече е част от екипа на Възмездителите, при това доста ключова фигура (Все още ме дразни малко, но не е съвсем загубена кауза). И макар да е вече част от сърцето на бунтовниците, той все още се носи малко като свооден електрон, който се чуди накъде ще го отвее вятъра. Няма голяма промяна в поведението на персонажите. Сандерсън въвежда няколко нови лица, за да попълни екипа. И сменя полесражението и злодея. 

След като убиват Стоманеното сърце в Нюкаго на Възмездителите им предстои да защитават града от нападенията на нови епични, които биха искали да подчинят града отново. Но това би било едно малко скучно развитие на сюжета. В крайна сметка това е книга за супергерои Не може да ги оставиш да се окопаят по къщите си и да бранят територията. Не, супергероите са активни, целеустремени, немирни и често досадни.Така че Дейвид и Проф намирата някакъв алгорритъм в нападенията над Нюкаго и заминават за Бабилар, за да разследват какво се случва. А там ги очаква - Регалия. Могъща епична, способна да контролира водата - физически, да чува и вижда през нея, да проектира себе си в рамките на доста прилично разстяние, което допълтелно обърква екипа от бунтовници. 

Регалия си е класически злодей, като изключим това че е жена и през цялата книга възмездителите не могат да решат каква е нейната цел - да убие Проф, да накара Проф да убие нея, да унищожи града, да накара друг да унищожи града? Изобщо женската природа си казва своето. 

Бабилар е нещо различно. Много по-различно от Нюкаго. Градът е потопен във вода, което е основното преимущество на Регалия, защото така тя има властта да наблюдава всичко в своя град. И въпреки че тя е жестока епична, хората не живеят в страх, както в Нюкаго. Дейвид и останалите заварват някакъв сравнително балансиран начин на живот между хора и епични, който не бих нарекла точно симбиоза. По-скоро примирение и мироглед. Бабиралци са приели съдбата си. Съдба, която може утре да ги убие. Защо да похабяват днешния ден? Затова вместо да живеят в страх, вместо да бъдат мотивирани от своите кощмари и потисничество, те просто живеят, радват се, слушат музика, танцуват, пият, забавляват се. И това тотално бъгва немирният Дейвид. 

Разбира се, Меган също се появява на сцената (не може да кръстиш книга на даден герой и той да не весне изобщо), като Сандерсън не оставя съмнението по отношение на нейната лоялност да се вкорени дълбоко в читателя. В тази книга романсът между нея и Дейвид започва да добива доста по-реални измерения, но без да ставя тягостно драматичен. 

Започват да се избистрят и някои от основните въпроси, които ме мъчеха в първата книга - за Злочестие, за силата и слабостите на епичните и изобщо цялата система на този футуристичен свят със супергерои. Макар тази поредица  остава малко като страничен проект, сякаш е писана между другото, Сандерсън остава верен на себе си и постепенно ни показва, че има мастър план за своите герои, че всяка сила и явление имат своето логично обяснение. Но засега това логично обяснение битува само като загатки, предположения и намеци. Очаквам развитието в последната книга. 

"Зарево" беше едно добро продължение, още повече имайки предвид бомбата, която Сандерсън пусна в края на книгата, за да очакваме срещата си със "Злочестие " с нетърпение. Мисля да не отлагам дълго.



четвъртък, 7 септември 2017 г.

"Добро момиче, лошо момиче"- можем ли да избягаме от насилието в детството си

Трилърът никога не е бил моят жанр. Чела съм няколко книги от големите имена в жанра, но историите ми се струват еднотипни и предсказуеми. Затова все по-рядко си позволявам да си купувам такива книги. Но ми се струва, че статуквото се променя и жанра започна да се разчупва доста последни години. Първото ми добро попадение за тази година беше "Градината на пеперудите", която беше като задълбочена дисекция на връзката похитител-жертва и порядъчна доза психология на малкото затворено обществото, наред с въздействащия начин на писане на авторката. 
"Добро момиче, лошо момиче"  е втората книга, която ме връща към този жанр и все повече ме кара да преосмислям нагласата си спрямо него.

Изглежда много противоречиви мнения са се изляли в интернет пространството за книгата в последните месеци, но си признавам, че аз не бях чела нито едно от тях, така че я започнах на чисто, без очаквания и предубеждения. 

Майката на Ани е медицинска сестра, която работи в център за помощ на жени, които са се сблъскали с домашно насилие. Тя е мила, грижовна, ведра жена, която умее да кара другите да се чувстват в безопастност. Вдъхва им кураж и им дава сили да продължат напред с живота си. 
Майката на Ани съща така е серийна убийца, която отвлича деца от жените в центъра за помощ. Наранява ги, измъчва ги, а накрая ги убива. Девет невръстни деца. Едно по едно. Две момиченца и седем момченца. Всяко от тях плачещо за майка си само, заключено в стаята, която майката на Ани нарича "детската площадка".

Ани израства в този ад. Ставайки свидетел на всички зверства на майка си, защото тя й заповядва да наблюдава през ключалката на вратата, докато измъчва малките деца. И макар Ани да затваря очи, за да не гледа какво се случва, писъците, които идват от детската площадка са достатъчни, за да смразят сърцето й и да унищожат психиката й. Но кошмарите не спират дотук. Ани също е жертва на майка си - в психически и физически смисъл. Самата тя получава не една и две рани, причинени, за да бъдат игра или урок. Но другите рани, скритите рани - резките по ребрата, които тя сама си прави са още по-страшни, защото те са израз на борбата в нея. Борбата между двата вълка. Ани отваря тези рани в кожата си за пусне лошото да излезе и да позволи на доброто да се влее в нея. Или поне в това вярва сама.

В най-ранните години на детето семейната среда е ключов фактор в развитието и възпитанието му. Какво дете може да бъде Ани, в какъв човек може да се превърне, бивайки свидетел и косвен участник в това насилие? Никой не може да избяга от миналото си. Но Ани прави първата крачка към своето бъдеще, към своята свобода. Предава майка си в полицията и с това взима първото си самостоятелно решение, а с него и живота си в ръце. 

След ареста на майка й обаче започва  истинската борба. 
Борбата между двата вълка вътре в нея - добрия и лошия. Ани се опитва да бъде добра, но е много трудно, когато единственото, което познава истински добре е насилието, манипулациите, лъжите и ужаса. Тя вече е професионалист в тази област и залитането по тази наклонност е толкова лесно. От другата страна на кантара стои нейното решение да предаде майка си, с всички последствия от това. Трудно е да преодолее страха и желанието си да й се подчини и да се откъсне сама от нея. Да опита да се оттласне в другата посока - добрата. Стане ли лоша, означава да плюе на собствените си усилия да се освободи от този ужас. Желанието да я види, да бъде близо до нея не я напуска по време на целия процес. Чува гласа й в главата си постоянно. Глас, който я подтиква да върши зли неща. Глас, който й нашепва, че е същата като майка си - обигран играч, жесток човек, които не може да избяга от природата си. 

След ареста Ани е настанена временно в семейството на психологът Майк. Нормално семейство. Семейството мечта. Но дори и това не е лесно. Може ли светът да приеме дъщерята на една серийна убийца? Може ли да я раздели от греховете на майка й и да й се довери?  Няма ли винаги да я гледат с подозрение, очаквайки всеки момент да превърти и да отприщи ада над главите им?

Семейството мечта си има своите пробойни. Като всяко друго семейство. Майката е уморена и безучастна към житова на дъщеря си жена. Бащата е работохолик, който често смесва професионалния с личния живот, водейки постоянно приемни деца. И макар нищо материално да не липсва на дъщеря им Фиби, всяка една от тези пукнатини в семейните им отношения се отразява пагубно на личността й. 

Фиби е разглезено момиче, тарторка в училище и често пренебрегвана заради постоянните "каузи", които родителите й прибират у дома. Ани е новата кауза на Майк и Саския и не е толкова чудно, че отношението на Фиби към нея е ужасно. Разгневена от това, че баща й води постоянни сеанси с новото момиче, но никога не намира време, за да седне и да поговори с нея самата, Фиби насочва омразата си към Ани. И прави всичко възможно, за да я разкара по-бързо от живота им. 

Не случайно Али Ланд успява да проникне толкова дълбоко в теми като психопатията, домашното насилие и детската агресия. Самата тя е е работила над десет години  с деца като медицинска сестра в сферата на пхихичното здраве.Така че това е един роман положен върху основата на нейния опит в областта, което го прави още по-истински и въздействащ. 

"Добро момиче, лошо момиче" е смразяващ кръвта трилър и не заради сцените на насилие, кървавите краски  или напрежението от преследването. А защото задава най-страшните въпроси на едно дете, поставя го в ужаса на едно изпълнено с насилие детство и го кара само да продължи напред, да се включи в един свят, от който до скоро е било изолирано. Да прави ежедневни малки избори. Изборите, които ни изграждат като индивиди. Да се изплува само над страховете си, защото помощта е важна, но никой не може да се пребори с тоите демони вместо теб.

вторник, 5 септември 2017 г.

Истини се раждат от "Дървото на лъжите", стига да се грижиш добре за него

Дървото на лъжите е една различна книга с интригуващо заглавие и както напоследък свикнах да виждам при Издателство Сиела със страхотна корица, която носи полъха на викторианската епоха, в която се развива действието на романа. 

Англия във викторианската епоха е мрачно място на прошушнати тайни и религиозно подчинение. В семейството царят патриархални порядки. Жената трябва смирено да се грижи за дома и съпруга си, на когото се полага честта да се развива като индивид, да получи социален статус, престиж и име, за да издържа своето домакинство подобаващо. В такова семейство израства Фейт. 
Баща й  - Еразмус Съндърли е дълбоко религиозен свещеник, който не може да укроти страстта си към естествените науки. Религия и наука се съревновават в него. И той някак си се справя с баланса между вътрешните си убеждения и научните си интереси до момента, в който не прави революционно откритие, което може най-накрая да разбули мистиката на християнската религия и да даде на милионите й поклонници така желаното доказателство за нейната истинност.  Но това са твърде гръмки и революционни стремежи за тесногръдото викторианско общество. Когато скандалът узрява истински, той е принуден да се оттегли на затънтения остров Вейн, надявайки се, че това забравено от света местенце е толкова малко и ограничено, че ще го спаси от разпрострелия се скандал. Ала вместо това там намира смъртта си.

Майката на Фейт е красива жена, живееща в сянката на мъжа си като примерна съпруга, копнееща за своето място във висшето общество. Годините, прекарани във властното присъствие на мъж като Еразмус, дооформят нейния образ. Постоянните забележки и упреци отправени от мъжа й за нейната неспособност да се справи с единственото си задължение, а именно да поддържа едно примерно и образцово доманикство, я смазват и задълбочават комплеса й за малоценност, стигайки до момент, в който Фейт не вижда дори и една искрена нотка в майка си.

Свободолюбивата и любознателна Фейт е изтеглила късата клечка, раждайки се в тази епоха, където на жените не е позволено да се развиват като личност. Но също като баща си, тя не може да контролира силните импулси на своето любопитство. Тя е постоянно пренебрегвана в тази област от баща си и потискана от майка си, която най-демонстративно и без капчица обич или поне такт й втълпява ежедневно колко груба, нескопосана и недодялана е, че вероятно никога няма да успеят да я омъжат. Ала Фейт и не мечтае за сватба. Тя търси познанието като удавник суша.Тя иска да учи, да открива , да разгадава, да намери своето място в един свят отреден на мъжете. И с всяка изминала година тази нейна страст ядосва все повече и повече баща й, който не може да се примири с такова бунтарско и безочливо поведение от нейна страна. Но Фейт е непримирима, също като него. Затова, когато баща й умира, тя не може да преглътне съмнителните обстоятелства, при които се случва така наречения инцидент и е твърдо решена да стигне до истината за убийството на баща й.

Разследването я отвежда до Дървото на лъжите. Дърво, което трябва да се пролива с прошепнати лъжи. Колкото по-голяма  е лъжата и до колкото повече хора достигне, толкова по-голям и силен ще е плодът му. Плодът на истината. Фейт се нуждае от неговата помощ, за да разбере какво се е случило с баща й. И тогава лъжите започват да се сипят фино и добре обработено в малкото затворено островно общество, което ги поглъща жадно, умиращо от скука, готово за чапчица интрига и клюка. 

Книгата е балансирана, а сюжетната линия се гради стабилно и повлича читателите със себе си по нови завои в едно интригуващо пътешествие. Мрачната атмосфера на повествованието я превръща в красива и тъмна картина, която разпалва въображението на читателя. "Дървото на лъжите" е прекрасна младежка книга, която ще се хареса и на по-възрастните читатели.




понеделник, 4 септември 2017 г.

Пътят на самурая в "Шогун"

Преди десетина години се сблъсках за пръв път с азиатската култура. И от тогава насетне събирам детайли, дребни факти, думички, навици, възгледи, ситуации и реакции, които започват постепенно да оформят образа на азиатеца в ума ми.  Все още не се е превърнало в една от маниите ми и за щастие! Защото  в противен случай скоро щеше да ми омръзне. Не. Поглъщам знанията за техния свят на малки лъжички. И не губя интерес. И въпреки че вече съм събрала завиден запас с интригуващи факти за тяхната култура, мисля че "Шогун" е първата книга посветена на този свят, която чета. Колкото и страно да ми се струва сега, когато буквите се появяват на белия "лист".

"Шогун" безспорно е класика. Определено една от най-големите класики на миналия век. Мнозина от вас са я чели. Вероятно като повечето хора още в тийнейджърските или студетските си години. И предполагам, че в онзи момент ви е харесала дори повече, отколкото на мен сега. А нека ви кажа, че аз я обикнах.  

Действието се развива около 1600-та година. В Европа както обикновено силните на деня се надпреварват кой ще открие, завладее и колонизира повече територии. Схемата е винаги една и съща и добре отработена. Първо идват свещениците. Заселват се, започват да се предлагат. Покръстват, колкото се може повече заблудили се. Подхващат търговията, която се превръща и в основния мост за комуникация между тях и местните. А след това идват и конквистадорите. Испанците и португалците са теглили една черта на картата на света и са се разбрали кой къде ще завладява и открива. А в онези години все още има непреплувани морета и неоткрити пътища, които отвеждат моряците до невиждани преди това земи. Япония се е сгушила на своя остров Тихия океан и чака търпеливо. Иезуитите вече са разпростряли религиозната си ръка и покръстването е започнало, когато корабът на Джон Блакторн акустира на източния бряг. Надявам се, правилно си спомням малкото име на Блакторн. Това е един от детайлите, които няма как да не ви направят впечатление. Малкото му име се споменава един-два пъти. Скоро след този злополучен ден за него и шепата хора екипаж, които са останали от всички близо петстотин души на общо пет кораба, тръгнали от Задапа, Блакторн се превръща в Анджин-сан - уважителна форма за лоцман. Не без малко перипетии и с някои доста катастрофални междукултрни сблъсъка. Лоцманът успява да заслужи своето място сред японците, превръщайки се в ключова фигура за техните вътрешни властови игри. 
Борбата между двете култури - източната и западната, е ожесточена. Различията са толкова големи, че на моменти се струват несмилаеми и за двете страни. Но с бавни и неуверени стъпки Блакторн навлиза в света на чуждата култура. Шокът и противоборството на собствените му разбирания, навици и ценности предизвикват множество сериозни конфликти и редица комични и неловки ситуации.

Политическата ситуация в Япония е като опъната тетива. Тайко е мъртъв, а наследникът му е още невръстно дете под протекцията на Съвета на регентите. Съвет, който се разпада. Конфликтът между Торанага и Ишидо е неизбежен, но истината е, че всеки даймио дърпа чергата към себе си. Всеки плете своята интрига и се опитва да си осигури място на страната на победителя. Самият Торанага е изключително интересен образ - уверен и непоколебим мъж, с лукав, хитър и много гъвкав ум. Съобразителен водач, който знае точно колко да опъне тетивата, за да попадне стрелата му в целта. Образ, който въпреки скритите си пластове, които само леко се подават на повърхността и загатват своите тайни, няма как да не ви влезе под кожата. 

Блакторн е оръжие, което всеки даймио желае. Неговите незичерпаеми знания за корабостроителството, корабоплаването и военното дело на запада го правят ценна придобивка, която може да се окаже решаващия елемент за изхода на войната. И с това далеч не се изчерва неговата стойност. Блакторн е лоцман, кръстосвал морела и океани. Лоцман, който идва от един друг свят, различен от азиатския. И като такъв той е извор на знания за геополитическата карта на света, за изкуството на търговията, за религиозните интриги на западния свят. Коз, който всеки властимащ би искал да притежава.
Но японците са затворена нация, затова влизането в сърцевината на феодалната им общност се оказва трудна задача за него. Въпреки това той не се отказва от своите цели и ги преследва умно и търпеливо, докато самият той извървява дълъг духовен път, превръщайки се в истински самурай. 

Клавел умело развива и преплита сюжетните линии на своите герои, отдавайки централно място на сблъсъка между двете култури. Варвари срещу варвари. 
През 1600-та година един век дели европейците от Индустриалната революция, но въпреки това в сравнение с японците, те имат години преднина в корабостроенето и новите технологии.  Имат законодателна система и религия, която проповядва любов към ближния, жертвоготовност и мирен начин на живот. Разбира се, това, което религията проповядва и това, което църквата върши в действителност се разминават доста сериозно, защото в онези години католиците си имат и Инквизицията. Европейците вярват, че светът се върти от паричния поток и икономиката. И макар да не въздигат парите като най-висша ценност, доста лицемерно всеки от тях се стреми към богатство. Също така за белите хора хииената е мираж, водата е вредна, баня  се взима веднъж годишно, дрехите не се перат, къщата смърди, а косата е пълна с въшки, които се прикриват с перуки и помпозни рокли. По всеки един от тези критерии европейците са глупаци и неуки варвари в очите на японците. 
Не по-различно изглежда картината в очите на евопейците. В Япония има само едно наказание - смърт. Дори и най-дребното нещо, най-беглия намек за неподчинение или съмнение във позицията на по-висша фигура от йерархията, се наказва с мигновенна смърт, често лишена от почести. Ако господарят нареди на своя самурай да отиде и да убие жена си и децата си,  след това да извърши сепуку, самураят дори няма и да си помисли да възроптае или да има нахалството да попита защо. Ще се поклони учтиво, ще се извини на своя господар за причиненото неудобство и ще изпълни заповедта. Нима това не е варварска постъпка? Може ли един християнин да разбере този начин на живот? Може ли да разбере уа - върховният мир и хармония, към който всеки японец се стреми? Може ли да разбере честта и мотивите, които не са обвързани с пари? Може ли да разбере карма?

На Блакторн му предстои наистина дълъг път към духовното издигане на самурая. Много пластове се крият под дебелите корици на "Шогун", много послания са скрити сред тези 1200 страници. Послания, които не могат да бъдат предадени в едно скромно ревю. Винаги съм изпитвала много силен заряд, когато се сблъсквам с азиатската култура. Стремежът им да влагат всичко от себе си дори и в най-простичкото занимание е толкова заразителен, че след всяка подобна среща се чувствам всемогъща и въздесъща, сякаш няма невъзможни неща, стига наиситина да работя здраво за тях. Това е книга, която бих препоръчала на всички - на подрастващи и възрастни, особено на любители на класиката. Прекрасно е, че Издателство Сиела издадоха книги от Азиатската сага в този прекрасен вид, който всеки с радост би затъкнал като ценно бижу в домашната си библиотека.

сряда, 26 юли 2017 г.

Кажи на вълците, че съм си у дома

Примамливото заглавие и стилната корица на Издателство Милениум ме подтикнаха преди няколко години да си купя "Кажи на вълците, че съм си у дома". Нямах представа какво пише вътре, дори не си направих труда да обърна и да видя задната корица. Беше импулсивно решение. Просто знаех, че ще я прочета. Оставих я да отлежава доста време на един от рафтовете в спалнята. При всяка преподредба на библиотеката я поставях на първия ред при тези, които смятам да прочета в най-скоро време. И въпреки това посегнах към нея чак сега. Чакането си струваше. 

"Кажи на вълците, че съм си у дома"  е една прекрасна и много странна книга. В началото просто клатех глава и си мърморех тихо колко сбъркано е всичко в тази книга, но не спирах да чета. Не можех. 
Това е и първото нещо, което искам да ви кажа за нея. Перото на Карол Рифка Брънт е умело, уверено и умее да разказва истории по един особено магичен, нежен и любящ начин. 

Иска ми се да напиша "Това е една книга за...", но истината е, че тази книга е за толкова много неща, че изброяването им би ги омаловажило. И едва ли този текст би могъл да обхване цялата гама от събития и емоции. "Кажи на вълците, че съм си у дома" не е книга на действието и въпреки това в нея се случват толкова много неща. 

Джун и Грета са сестри. Две момичета, които с всеки следващ ден се отчуждават все повече една от друга. Грета непрекъснато се държи язвително с Джун, която пък от своя страна се затваря все повече в себе си. Единственият човек, който успява да извади Джун от нейния собствен затвор е нейният вуйчо и кръстник - Фин. Фин е зиключително талантлив художник, който бавно гасне заради СПИН. Както се досещате освен всичко друго Фин е и хомосексуален. И макар хомосексуалността да дърпа една от основните нишки на сюжета, тя не е събитие, не е заложена в обичайния смисъл, в който сме свикнали да я виждаме в литературата - като една безкрайна борба с обществото. Хомосексуалността е просто любов. 
Последните две години от живота си Фин се оттегля от светския живот, престава да прави изложби и за многизна това означава, че той е спрял да рисува. Това обаче съвсем не е така. Той прекарва времето си със своите племеници, рисувайки им портрет. Фин така и не успява да довърши истински потрета, защото винаги остава с усещането, че му липсва още нещо, че има още нещо, което трябва да добави, да промени, да нарисува. 

Колкото повече време прекарва Джун със своя вуйчо толкова повече се привързва към него и толкова по-голяма става пропастта между двете сестри. Грета не спира да се подиграва на Джун, а Фин е нейното убежище, нейния пристан, нейният специален човек.

И когато Фин си отива, светът на Джун се разпада. Объркана, изоставена, съкрушена, Джун не знае как да се справи с това. И тогава в живота й се поява Тоби - убиецът на чичо й. Човекът, който го е заразил със СПИН. Човекът, който й го е отнел. И Джун опитва да го намрази с всички сили. Но под повърхността се крият много тайни. Тайни, които ще променят живота й, които ще променят нея самата, тайни, които ще я накарат да приезнае истината пред себе си, да признае истината за себе си и да я приеме.

Обичам такива книги. Книги, които се фокусират във връзките между хората. Невидими нишки свързват героите на Карол Рифка Брънт, дори и понякога да не искат да го признаят. Дори когато бягат от другия, нишката ги свързва все по-здраво, притегля ги, увива се около тях, докато накрая не спрат своя бяг и не признаят страховете си на глас, докато не споделят срама и вината си.

"Кажи на вълците, че съм си у дома" е предизвикатеслтво. Тя е като празен дневник, който те приканва да напишеш историята си, като бяло платно, което копнее да бъде изпълнено с цветове. Тя е това, от което имат нужда подрастващите - искреност, смелост, себепознание. Приканва да извървиш пътя към себе си, придържайки се за опора към онези нишки, които водят към хората, които обичаш и които те обичат.

В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич. 

Трудно е да откриеш обичта, когато си наранен и изоставен. Понякога тя се крие в негативното пространство, защриховано от умелата ръка на художника, прикрита сред фигурите, невидима за непосветените очи.

Обичам тази книга заради посланието, което изпраща. Обичам я, защото ме изпълва със сила и несломим дух. Обичам я, защото ми напомня, че дори и в най-трудните моменти в живота ми, имам обич - безкрайно много обич. Напомня ми, че дори и да не се набива на очи, дори да е защрихована лекичко в негативното пространство, тя е там и ме кара да държа "главата си високо, а юмруците ниско".



Четат ли двама през юли

С едноседмично закъснение юлският BOPS най-накрая е в ръцете ми. И тъй като Еконт нещо не се справиха много добре със задачата си и ми донесоха поразпаднала се кутия, първото нещо успях да зърна е приятния лилаво-розов нюанс на опаковъчната хартия вътре. И това ме кара още по-нетърпеливо да разопаковам.

Ще ви кажа нещо под секрет. Дано не ме сметнете за откачалка. Първо сглобих обратно кутията, поизпънах и я пооправих малко преди да я отворя тържествено, за да мога да изпитам онази чиста наслада от това да "отваряш" кутия пълна с изненади. 

Харесвам идеята, която сте вложили в кутията. 
Особено закачката с малката книжчица и книгоразделител на "Индор и Братството на Почти Пълната Луна". Но този път съм подготвена и много радостна, че искате да обърнете нашия взор към българското фентъзи. 
Таймингът ми на тазогодишния Пролетен панаир на книгата в НДК се оказа перфектен. Защото освен срещата ми с Яна Букова, успях да се срещна и с двамата създатели на тази книжка - писател и илюстратор. Две млади и лъчезарни момчета, които преследват мечтите си. Картата, която Добромир Томов е нарисувал е впечатляваща. Признавам, че още не съм стигнала до книгата на Богомил Добрев, но предвид поредицата от сериозни книги, които прочетох напоследък ми се струва, че съвсем скоро ще й дойде времето и на нея. 
Двата дребни артикула, сгушени до книгите ме изненадаха. Стикерът с Дарт Вейдър, който ако бях още тийнеджър и имах собствена стая, щях мигновенно да лепна на стената някъде между плакатите, които винаги съм си мечтала да залепя по стените в моята стая. И което не се случи, понеже както разбирате нашите нямаше да останат очаровани, ако префасонирах хола им, който беше отредената ми стая, в зала на славните ми тийн години. Ключодържателят с номерът на перона водещ към влака за Хогуърдс е абсолютно маниашки и веднага се закачи на връзката ми с ключове, която се наложи да поразтоваря, за да се откроява новата ми придобивка. 

И, разбира се, следва основния артикул в кутията, за който получихме малък жокер и който вероятно всички се чудехме как ли ще изглежда. Сутрешното кафе/чай е ритуал за мнозина от нас. И да го пиеш от чаша, която обичаш, създава допълнително уют на заниманието. 
А книжният избор на Алекс и Райс за този месец ме изненада и зарадва искрено. Тайничко се надявах една от книгите да е именно тази на Джо Абъркромби, но знам, че тези неща рядко ми се сбъдват. Така че опитайте да си представите чувството, което се загнезди в мен, когато я извадих от кутията. Няма човек, който е прочел трилогията му и да не се е прехласнал по инквизитор Глокта. Убедена съм. Той е един от любимите ми образи в литературата изобщо.Така че още една доза Глокта  - дайте я насам.
"До всички момчета, които съм обичала" ми е непозната, но четейки задната корица, изглежда като приятно и леко четиво. Идеално за плаж или разходка в парка. От онези книжки, които ти помагат да се отпуснеш, забавляваш, да изчистиш съзнанието си преди да се хвърлиш отново на сериозната книжна вълна