понеделник, 27 ноември 2017 г.

Любов и смърт ще се вихрят в "Повелител на сенките"

Все по-сериозно се замислям над идеята да започвам някоя поредица едва след като са написани и издадени всички книги. Подхващам "Повелител на сенките" и осъзнавам, че не помня нищичко от "Лейди полунощ" и макар че Касандра Клеър е милостива към читателите си и от време на време пуска по някой напомнящ или насочващ коментар в размислите на георите си, продължавам да се чувствам като в небрано лозе. 

Харесвам свеът на ловците на сенки - всяка една негова част в миналото, настоящето и бъдещето. Касандра Клеър създаде нещо прекрасно и магично. един свят, изпълнен с трескави приключение, съскащо напрежение и непоколебима любов, която те кара да застиваш посред изречението. 

Обичам историята на Джейс и Клеъри, обичам и тази на Уил, Джем и Теса и сега с всяко следващо изречение се влюбвам все повече в тази на Ема и Джулиън. 
Студеният мир е увеличил разривът между долноземците и ловците на сенки, дотолкова че фракции на Кохортата добиват сериозно влияние сред Съвета и Клейва. Обитателите на невидимия за мунданите свят са изправени пред нова война, която може да съсипе толкова много. 

Касандра Клеър обособява три основни сюжетни линии, разделяйки ключовите си герои сред тях. Ловците на сенки са индивидуалисти, ала израствайки в големи семейства се учат да бъдат и отборни играчи.
Кит Херондейл се присъденява към семейство Блекторн след смъртта на баща си. Дългогодишното трупано недоверие към нефилимите започва да се подкопава и да отстъпва място на привързаността и приятелството. Кит неусетно се превръща в неделима част от близнаците Тай и Ливи. Касандра Клеър гради връзката между тях много внимателно. Оставя нужното време на недоверието да се стопи и да се превърне в загриженост и топлина, без да бърза, без да насилва нещата. 

Марк все още търси своето място сред старото си ново семейство. Прекарал твърде дълго време в Дивия лов, той все още се лута между отговорностите към блиизките си и свободата на волната му душа, която години наред е летяла с елфите и заспивала под яркото нощно небе. Марк няма проблеми с лоялността. Семейството е на първо място. Но приспособяването към този начин на живот не е никак лесно. Каси оформя сериозен любовен четириъгълник около Марк, Кийрън, Кристина и Диего, който като че ли започна да се разплита, но аз не бих избързвала със заключенията. Във втората книга Каси отделя доста по-голямо внимание на Кристина. Като честно казано малко ми е прекалено перфектна. Душата й прелива от доброта, винаги тактична, умна, схватлива, хитра, досетлива, разбира се, изключително красива и изящна, забавна, духовита...мога да продължавам още доста редове надолу. Но някак ми убягнаха недостатъците й, които да уплътнят това безформено съвършенство.


И понеже любовният четириъгълник сякаш не е достатъчен, Каси залита и Ема и Джулиър в него. Ема, която отчаяно се опитва да избяга от чувствата на своя парабатай към нея и от своите собствени към него, моли Марк да излъже с нея, че са двойка. Джулиън от своя страна трупа напрежение и гняв, които в един момент ще се отприщят безвръзвратно, ще пометат скромното им отшелническо съществуване и ще го превърнат в експлозия от сдържани емоции и страсти. Ема и Джулиън сякаш затъват все по-дълбоко в тази всепоглъщаща любов, която изпитват един към друг. Ала това не е решение на проблема. Те трябва някак да намерят начин да се справят с това помежду им. По един или друг начин.
Ябълката на раздора. Във втората книга на поредицата Тъмни съзаклятия, Каси избира за ябълка на раздора черната магьосническа книга. Книга, която е способна да вдъхва живот на мъртвите. А щом е способна на това, представете си още какво може да прави.И разбира се, всички искат черната книга. Абсолютно всички, без изключение. Едни защото искат да спасят други. Други, защото искат да убият трети.Четвърти просто искат власт и тн.
Понякога имам чувството, че в Каси се крият две личности - онази романтичната, която издига любовта над всичко и завърта света на своите герои около нея. И онази другата Каси - тъмната Касандра, която изневиделица вади острието си и посява след себе си смърт и разруха, без да й мигне окото.
Е, въпреки че направо настръхвам като си помисля, какво може да се случи, Каси отново пусна на свобода демоничната си страна в "Повелител на сенките" и ме остави с безмълвен стон на уста, дочитайки последните страници на книгата. Сега ми остава да се чудя, коя Каси ще надделее в борбата в "Queen of Air an Darkness", чието излизане на американския пазар се очаква да бъде чааааааак декември другата (2018) година. Цяла вечност.

сряда, 22 ноември 2017 г.

"Последната любов на баба Дуня"

"Последната любов на баба Дуня" е една топла и трогателна история, която ще ви накара да се разсмеете, но и да се замислите за някои неща.
Баба Дуня е една отракана възрастна жена, която се връща в родното си село Черново, години след аварията, за да ...ами за да се прибере у дома. Не можех да не се сетя за един хубав български филм - "Дърво без корен". Тези, които са го гледали може би ще ме разберат. Начинът, по който ние българите свикваме да наричаме едно място дом, да обичаме, уважаваме и да милеем за това място, е неповторим. Да имаш дом означава всичко. Това е сигурност, уют, спокойствие, любов, топлина, крепост, защита. И когато те изтръгнат от този дом, особено на стари години, ти бавно започваш да линееш, все едно си изтръгнато дърво от земята, корен, който бавно съхне. Може би затова тази старица ми влезе много бързо под кожата и се настани, бих казала, много удобно там. 


Баба Дуня живее с още шепа души в изоставеното след аварията в централата село Черново. Шепа старци, толкова възрастни, че радиацията вече няма голямо значение. И освен това до един чешити. В това малко затворено общество ще откриете всичко - интриги, шеги, снобарство, любов, уважение, сплотеност и тихи вражди. 


Баба Дуня вижда рядко дъщеря си, а внучката си не е виждала никога. И когато се връща отново в Черново е на ясно с този факт. Знае, че никога няма да види това нежно видение от снимките, които получава от дъщеря си. Ала онзи другият свят не е за нея. Той е твърде шумен, твърде динамичен, твърде голям. Убедена съм, че упоритата старица би се справила също така добре и в един немски мегаполис, но това не означава, че ще се чувства добре там - изтръгната от своя дом. 


Алина Бронски отделя над шестдесет страници на живота в селото и рутината на делника на баба Дуня. А на фона на обема на цялата книга, това е кажи-речи половината. И макар че може би на мнозина ще им се види скучновато и книгата ще получи не малко обвинения за това, тази прелюдия има своята важна роля. Тя не е просто вдълбаване в характера на героите, тя ще направи контраста  с новата ситуация, в която Алина Бронски предстои да хвърли своите персонажи. 


В селото пристига млад мъж с дъщеря си и след кратък почти безсловесен разговор с баба Дуня, се заселва в една от изоставените къщи, оставяйки впечатлението, че ще се заседят. 
Няма как това да не подраска душата на старицата. Баба Дуня е силна личност, която не е позволила на толкова много неща в живота й да я съборят. Ала сега гледайки това малко болно момиче, самотата я връхлита с всичка сила. Докато не осъзнава очевидния факт. Това малко момиче изобщо не е болно. А онзи луд човек е довел здравото си дете в район със силна радиация, която макар и да няма голямо значение как ще се отрази на един възрастен организъм, може да съсипе този на крехкото дете. 


Баба Дуня излиза извън кожата си от бяс и възмущение и му дава да се разбере. 
Ала тогава възниква нов проблем. Злополучното убийство на безотговорния баща се оказва по-сериозен проблем, отколкото всички в селото са очаквали. За броящите се на пръсти жители на село Черново се оказва огромно предизвикателство да изкопаят подобаващ гроб за тялото. И дори и не си представят суматохата, която ще настане, когато властите се заемат със случая. За прочелите задната корица на книгата не е изненада да откриете, че баба Дуня се озовава в ареста с обвинение за убийство. 
Нелепо, нали? Цялата книга оставя усещането за случаен и абсолютно нелеп развой на събитията. Но тя е такава каквато е. И ако сте внимавали по време на първата половина на книгата, ако сте опознали баба Дуня и нейните съседи, всичко ще ви се стори съвсем логично

Алина Бронски не задълбава в пространно описание на чувствата на своите герои. Но това не пречи на читателя да съпреживява техните житейските избори и да бъде съпричастен към съдбата им. Пъстри са като цветиста ругатня и ще си пробият непоколебимо път към вас. Може да не ви разсмеят, нито разплачат (с мен не успяха), но със сигурност дълго ще ги помните и ще се подсмихвате тихичко и с възхищение на борбеността им.




вторник, 21 ноември 2017 г.

"Розата и камата" ще ви погали и пореже

Когато си купих "Гневът и зората" миналата година бях на тема Приказки от 1001 нощ и поглъщах жадно всяка тяхна версия. Останах приятно изненадана да открия, че книгата на Рене Ахдие е един различен прочит. Тя се концентрира върху историята на известната разказвачка на приказки и мистериозния жесток принц, който убива всяка своя булка. Така изместеният фокус на книгата ме заинтригува истински и изгълтах "Гневът и зората" за отрицателно време. И сега наистина се радвам, че Сиела издадоха и втората част на тази прекрасна книга. 

"Розата и камата" продължава историята там, където първата книга я остави. Шахризад се връща при своето семейство, за да открие начин да спаси господаря на Хоросан. Но нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Шахризад няма нищо друго, освен една бегла идея откъде да започне. А тази идея ще я отведе до немислимо и напрегнато ново приключение. Ще се състезава с изтичащото време, за да спаси своя любим, защото войната назрява, а господарят на Хоросан може би няма да успее да излезе победител в нея, ако всичките му съперници се обединят срещу него. 
Щахризад не може да се довери никому, защото залогът е твърде висок. Дори и на най-близките си хора - сестра си Ирса и неотдавнашната й любов - военоначалника Тарик. Но когато забъркаш такава бъркотия е трудно да държиш дълго време изолирани хората, които държат на теб. 

През това време Халид тъне в тъга и опитва да спаси каквото е останало от любимия му град Рей. Дворцовите интриги се заплитат около него и започват да стягат сърцето му с всеки следващ възел. А ситуации, които изглеждат на пръв поглед патови, се оказват част от грандиозен замисъл.


Рене Ахдие открива отново пътя до мен с тази история. Създава мостове и руши други, за да доведе своето творение до развръзка. Новите герои, които се качват на сцената, се оказаха наистина интригуващи образи, които внасят приятна закачка в диалозите. Харесва ми и това, че се е постарала да доразвие характерите и историята и на някои от старите герои, за които знаехме твърде малко.



Неочаквани обрати се крият тъкмо зад ъгъла, където каузата изглежда загубена. Нови срещи със стари познайници, които ще преоткривате в нова светлина отново и отново. Образи, които ще ви бъдат близки, след това омразни, за да се привържете накрая отново към тях. 


И заедно с всичкото удоволствие, което ми донесе това четиво, в мен се настани и мъничко тъга, породена от неприятното усещане, че това е краят на едно хубаво пътешествие. Искаше ми се да прекарам още време с героите на Рехе Ахдие. Надявам се, 
да видим отново нещо от нея на българския пазар. 

сряда, 15 ноември 2017 г.

"Од и ледените великани" ще преобърнат Асгард с главата надолу

Открих Нийл Геймън преди няколко години с "Океанът в края на пътя" и въображението и стилът му на писане така ме очароваха, че обикнах творчеството му на мига. После осъзнах, че далеч не съм единствена.

"Од и ледените великани" е една приятна заигравка със скандинавската митология по начин, който само Нийл Геймън може да сътвори. 
Книжката е наслада за окото и ръката на читателя и много напомня на една друга негова интерпретация, която излезе преди години под логото на Артлайн Студио - "Спящата и вретеното".

Илюстрациите изпълват погледа на читателя и развихрят още повече въображението му. Разкошни са и допълват историята по начин, който ще ви накара да се върнете отново в детските си години. 

И отново Нийл Геймън пише детска книга, на която убедена съм ще се насладят и много възрастни. В нея има всичко, което всяко пораснало и непораснало дете може да иска - викинги, великани, богове, смело момче, забавни животни и много приятни хумористични закачки, които ще бъдат оценени от малки и големи.

Од израства във викингско селище. След смъртта на баща му, майката на Од става жена на Едуард Дебелия, който вече си има приличино количество деца. Така че Од остава някак встрани от семейството. Без да задълбава в чувствата на момчето и да превръща приказката в драма, Нийл Геймън все пак ни дава ясно да разберем, че тези обстоятелства го измъчват. И така една сутрин Од си открадва парче сушена риба и заминава в горската колиба на баща си. Ала тази година зимата  е сурова и продължителна. Твърде дълга.

По неволя на съдбата Од се сблъсква в гората с трима нейни необичайни обитатели - мечка, лисица и орел. Толкова необичайни, че дори говорят. Наистина необикновени, защото всъщност се оказват боговете на Асгард, превърнати в животни.
И макар Од да не е смелият принц Чаровен, а просто едно слабичко момче с патерица, той решава, че тая работа не може да остане така и повежда новите си приятели към Асгард.

Нийл Геймън плете добре нишката на своята история, срещайки Од с богове и великани, каквито никога не си е и помислял, че могат да зърнат очите му. Изковава необикновената история на едно момче, което израства пред очите на читателя, за да ни покаже, че не е нужно да си силен и голям, за да се притечеш на помощ.

петък, 10 ноември 2017 г.

"Перлата, която се освободи от черупката си"

"Перлата, която се освободи от черупката си" разказва историята на две жени родени и останали в Афганистан. Макар и разделени от времето, в което живеят, тяхната съдба тъпче един път - този на борбата. 

Така и не се научих да се справям с насилието - нито емоциално, нито физически. За целия си съзнателен живот съм изяла два до пет шамара от майка ми. И все още не знам как да постъпя, когато стана неволен свидетел на агресия, нито как да огладя ръбовете на ужасът, който ме обзема. Затова и не се справям особено добре с книги като тази. Не мога да изолирам чувства си и след последната страница оставам наранена и ужасена. После със седмици, понякога с месеци усещам онази тежест в гърдите и свиването на стомаха си всеки път, когато си спомня за прочетенето.
Честно казано очаквах нещо различно. Очаквах да бъде отделено много повече внимание на ритуала баче пуш, но същината на книгата започва едва след като Рахим отново се превръща в Рахима.

Рахима се ражда в семейство, в което всички деца са момичета. А това в Афганистан е важно по толкова много причини. Това означа първо позор за майката на тези момичета. После означава, че родът няма да бъде продължен. Означа също така и че когато главата на семейството е далеч от дома, няма кой да го замести в ежедневните му задължения. 


Афганистан е общество, в което жената не е човек. Тя просто една утроба, която е предназначена да ражда момчета. Жената няма право на собствен глас и воля. Няма право да бъде уважавана. Няма право да взима решения. Няма никакви права. Само задължения.
Затова, когато мъжът в семейството на Рахима отново заминава на мисия с другите главорези, майката се вижда принудена да превърне едно от момичетата си в баче пуш. Ритуал, който позволява на момичетата да се превърнат в момчета в ранните на години на тяхното детство. 

Животът на Рахим е коренно различен от този на Рахима Той има право да излиза сам, да ходи на училище, да рита топка с другите момчета, да пазарува, дори да работи почасово в кварталната бакалия. Свобода, която Рахима никога не е виждала, нито си е представяла, че може да получи.
Докато един ден баща й не решава да олекоти домакинството си и да продаде три от дъщерите си на главореза, на когото служи. 

Рахим отново се превръща в Рахима. Да загубиш нещо, което си притежавал, несъмнено е по-тежко от това, никога да не си го познавал. Да се приобщиш отново към ограниченията на чадора и бурката, не е никак лесно, когато до вчера краката ти са се носели по вятъра, тичайки безгрижно. Животът на Рахима е тежък. Не искам да изпадам в подробности. Не искам да се връщам към онова чувство, което ще ме гложди още дълго, преди да избледнее напълно. Сами можете да си го представите. Но това, че е била някога баче пуш, е колкото проклятие, толкова и дар, защото й дава нужната смелост да се бори за живота си, да преодолее трудностите, които застават на пътя й, да преглътне болката и униженията и да не се отказва от себе си.

Паралелно с нейната история, научаваме и тази на прабаба й - Шекиба. Разказвана от също така сакатата Леля на Рахима. Един наистина много колоритен образ, който няма как да не ви влезе под кожата. Хала Шайма е ръженът, който не спира да разравя жаравата в душата на Рахима, тласкайки я непрестанно към нейната свобода.
Хала Шайма разказва историята за Шебика, която израства с обезобразено лице. Недъзите сред жените в Афганистан ги превръщат в нежелано от никого бреме. Ако най-важната роля на жената е да изпълнява повелята на мъжа си в брачното ложе и да му ражда синове, кому е нужна тази обезобразена жена в леглото. Кой би поискал да я гледа в къщата си? Шекиба изгубва семесйтвото си в рамките на няколко години. Останала сама в семейната си къща, не отнема дълго на роАднините й да надушат какво се е случило и да й отнемат и последното останало нещо - земята, която тя дъги години обработва наравно с баща си.

Съдбата на Шекиба също е нелека. Прехръляхна от ръка на ръка като евтина монета, девойката бавно губи надежда някога да получи истински дом и семейство. Докато един ден не бива подарена на цар Хабибула, за да се превърне в един от стражите на неговия харем. И така Шекиба се превръща в Шекиб. Животът в двореца не е толкова труден и тежък. Има покрив над главата си, топла храна и компания, с която да споделя неволите си. Но самата тя осъзнава, че е невъзможно да бъде жена страж цял живот. Годините минават и когато вече не е годна за поста си, ще бъде твърде възрастна, за да се задоми. А обезобразеното й лице и без това прави нещата вече много трудни. Затова Шекиба, жената, която никога не се е плашела от работа, решава да вземе съдбата си в свои ръце. Решена на всичко, за да се сдобие с дом и семейство, Шекиба се превръща във вдъхновение за своята правнучка Рахима, която също решава, че трябва да намери спасение от този ад. 

Искаше ми се на няколко пъти да оставя книгата. Но не можех. Сякаш ако спра да чета, ще оставя Рахима и Шекиба затънали в кал и помия до шията.Не спирах да чета нощем, надявай се на спасение.
Трудно ми е да я преглътна. Особено знаейки, че все още голям процент жени биват продадени като съгруги, за да се уредят дълговете на семейството или  просто за кесия жълтици. Темата за домашното насилие е трудна, но това не означава, че трябва да я загърбим и да се преструваме, че не съществува.
"Перлата, която се освободи от черупката си" е една красива по своемо му история, която събира много горчилка в устата, но се превръща в символ на борбата и смелостта. 

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

"Кутията на Гуенди" притежава неподозирана сила

Стивън Кинг  за мен е от онези автори, чийто книги си купувам без да се замислям, без да чета анотацията, без да се интересувам каква е корицата и колко добре е направена книгата. Просто защото всичките тези неща нямат значение, когато обичам творчеството на един човек толкова много.
И все пак беше наистина приятна изненада да видя това прекрасно издание на Бард с твърди корици и хубава хартия. Признавам, че предвид обема й, цената на книгата беше малко над психологическата бариера на това, което бих си позволила. Но в крайна сметка, както казах, това е Кинг и всички тези неща остават на заден план.


Гуенди е обикновена тийнейджърка, която трябва ежедневно да се справя с баналните проблеми на подрастващите. Проблеми, с които всеки от нас се е сблъсквал и които в ония години изглеждат далеч по-ужасяващи в нашето съзнание, отколкото са в действителност. И все пак това са години, които оказват сериозно влияние върху развитието ни като личност. 


Гуенди като всички останали нейни връстници води своята ежедневна борба, докато мистериозният мъж с черното бомбе не й дава кутия. 
Най-обикновена кутия на пръв поглед. С няколко копчета и две лостчета. Едното лостче отваря чекмедже, в което винаги има миниатюрно шоколадче във формата на различно животно - изумително красиво и изваяно с прецизност. Другото лостче отворя друго чекмедже, в което я чака сребърен Морган - рядка монета с голяма стойност. Няколко различни по цвят копчета се кипрят върху кутията, всяко от тях с неподозирана сила. Копчета, които могат да убият човек или милиони, които могат да изличат от лицето на земята държава или цял континент. Копчета, които могат да й дадат всяко нещо, което пожелае. 


Нелека отговорност за едно момиче. С кутията Гуенди може да предотврати огромни катастрофи или да причини такива. Животът на милиони хора е в нейните ръце. 
Животът на Гуенди се променя много и изкушенията стават все по-големи. Товарът на кутията я затиска все повече ден след ден, но желанието да я използва е непреодолимо силно. Докато един ден не натиска едно от копчетата. Нещо, за което съвестта й ще я гризе дълги години.


Историята има добра идея и потенциал. Но ми беше някак постна. Липсваше ми напрежението, характерно за книгите на Кинг. Липсваше ми онази дълбока бръчка, която издава човещинката в героя - сурова и оголена като нерв, който боли, без да можеш или да искаш да се отървеш от него. 
Историята вървеше някак гладко и спокойно и макар, че беше интересна и се чете неусетно, ми липсва онова пропито от дълбочина усещане, което ми носят неговите книги. 
Нямаше напрежение, нямаше очакване, нямаше загатнат край, който да те ръчка и да ти казва, че винаги когато животът ти дава нещо, ти взима друго.
Просто няма Кинг в тази книга.


Но като оставим на страна очакванията, които името на Краля поражда в мен, а предполагам и във вас, книгата е приятна и идейна. А изданието е наистина много хубаво с твърдите си корици и прокрадващите се между страниците илюстрации.

сряда, 8 ноември 2017 г.

"4 приказки без връщане" ще ви помогнат да откриете пътя към себе си


Обичам творчеството на Яна Букова безкрайно много след "Пътуване по посока на сянката". И случайната ми среща с нея на Пролетния панаир на книгата в НДК, беше една прекрасна и вълнуваща изненада за мен. Сега отново ме увлича в своя талант с "4 приказки без връщане". Едно бижу, толкова малко и толкова изпълнено със съдържание, че ми остави ужасно много храна за размисъл след себе си.

Не знам от къде да започна, защото самата аз все още ги смилам и вероятно ще ми отнеме твърде дълго време, докато подредя всички мисли в главата си, които породиха тези приказки. А дотогава вероятно вече ще съм се отказала да пиша за това. А аз искам да пиша. Искам да ви разкажа, искам да ви споделя колко съкровени думи открих в тази малка книжка.

Това не са приказки за деца. В тях да няма характерната за приказките на Братя Грим жестокост, но те не са предназначени за деца. Макар на повърхността да изглеждат като най-обикновени приказки, издържани жанрово и стилистично, това са едни много дълбоки езера, които крият не една и две тайни. Толкова дълбоки, че водата на повърхността изглежда чак черна.

Такава е и корицата. Черна. Оттам тръгват и приказкте. От черното. За да се разстелят като кълбо прежда по прашния път и да ни отведат към истината - оголена и безсрамна.

Не по-различни са и чувствата, които навява - мрак, безпокойство, мътна неизвестност, но във всяка една от тях аз откривам път към себе си. Яна Букова не предлага утешение, нито поука.Няма украси, пищност и орнаментика, които са характерни за приказните истории. Само сурова храна за ума и душата.

Четири приказки . "Приказка за царицата във високата кула", "Приказка за кучето, което казвало винаги истината", "Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си" и "Пръстен с камък от лед". Четири кратки приказки, изпълнени със символика, в която всеки ще открие своите истини.

Искам отново да изкажа радостта и уважението си към Издателство Жанет 45, които не спират да пълнят библиотеката ми с красота. Изключителното стилно и изящно издание, което подготвиха, е нещо, което ще ви накара да се почувствате специални. 
Не я подминавайте.

петък, 3 ноември 2017 г.

"Отсенки от себе си" се бият за надмощие през вековете

Отне ми чудовищно дълго време, за да прочета "Отсенки от себе си" - три месеца. И за това е виновно малкото дяволче, което откакто е прясно проходило не мога и да си помисля да пипна хартиена книга, защото и нейните ръчички са се залепили за страниците и искат да пипат, разглеждат, късат и ръфат. До преди два дена, когато изкарах няколко безънни нощи пак заради това малко човече, които уплътних със Сандерсън.
Така че офисиално мога да кажа, че творчеството на Сандерсън ми е спътник и в болест, и в здраве

Когато миналата вечер затворих и последата страница и пак си казах "А бе, Сандерсън си е Сандерсън!" Бях малко скептична към продължението на Мъглороден. Не защото не му се получи. На него всичко му е получава. И макар "Сплавта на закона" да се отдалечи от основната тирлогия  с "Отсенки от себе си" Сандесън се връща към корените на историята. 
Ако не познавах гения му щях да предположа, че читателските отзиви са го накарали да обвърже продължението по-тясно с трилогията, но по-вероятно е това е бил мастър замисъла още от самото начало. 

Уакс, Уейн и Мараси запретват ръкави, за да разкрият серия убийства и връката между тях. По-скоро Уакс и Мараси запретват ръкави, Уейн както обикновено кръжи наоколо, краде... Извинете, искам да кажа, разменя разни неща за други. И от време на време свършва някоя работа, при това брилятно. Но в общи линии се развява насам-натам из повествованието и ръси шеги, което за мен е напълно достатъчно, за да оправдае присъствието му.

Убийствата, които Уакс разследва водят към древен враг. Вратг който си спомня времето, когато санждите са покривали земите, времето когато Съхранението и Гибелта са водели своята битка. А междувременно в страната назрява революция. Ножицата във финансовия и социалния статус на хората се отваря все повече с всеки изминал ден. Недоволството на бедните маси расте, а богатите продължават да се самозабравят в своя охолен живот. 

Кървящата е кандра, която е извадила единия си клин, за да се освободи от властта на Хармония. За да се справят с нея, Уакс и приятелите му ще трябва да се върнат назад в годините и да потърсят малко древна помощ. Беше истинско удоволствие да се срещна отново с ТенСуун и да се върна към спомените си от трилиогията.

Сандерсън остава верен на себе си и подлага вярата в Хармония на изпитание, оставяйки читателя сам да открие отговора за себе си, без да му натрапва своите виждания. Отваря онази вечно болезнена тема. Има ли Бог наистина? И ако има, защо този Бог позволява да се случват тези неща? Защо е жесток? Защо отнема невинни животи? Защо не е до нас, когато ни трябва? Какъв е смисъслът да имаш божесвени сили, които не използваш? Въпросите се леят от страниците, банални и въпреки това все така актуални. 

Магия не липсва, нито шеметни битки във въздуха. Сандерсън използва умело способноситите, които е дал на своите герои, за да сътвори динамика в историята. Възелът на истината се разплита умело страница след страница, водейки читателя към развръзката, която ме остави приятно изненадана. Уакс ще открие коя е Кървящата и това ще подложи целият му свят на съмнение. Ще го обезкърви и накара да открие в себе си нова сила, с която да се бори за живота и ума си. 

Сандерсън пише фентъзи. Магиите, които влага в своите светове превръщат историите му нещо космополитно и достойно за уважение. Понякога ми се струва, че този човек има неизчерпаемо въображение. 
За сметка на това сюжетите му обикновено са толкова класически, че чак  клиширани. Но във всеки магичен свят който изгражда, откривам човещината. Онази пъстра палитра с емоции и мрачни, и светли, които обвсебват всекиго от нас понякога. И това е другото нещо, което ме кара да се връщам отново и отново като бумеранг към творчеството му и да чакам с жажда още.

четвъртък, 2 ноември 2017 г.

Магията на Каравала ще ви плени

Когато Издателство Бард пуснаха на пазара това прекрасно издание, нямах търпение да я имам. И може би заради това очакване и желание, бях малко предубедена към "Каравал" на Стефани Гарбър. Но тази книга задмина всичките ми очаквания, удвои ги и направо отпраши напред.

Не помня кога за последно съм чела толкова магнетична книга. Не помня, дали изобщо съм чела толкова магнетична книга. Пленителна е.
"Каравал" е книга за магия, която сама по себе си е магия. Всяка думичка е като заклинание, което ме вплита все по-дълбоко и безвъзвратно в историята.

Почеркът на Стефани Гарбър е лек, феиричен и балансиран. Не си е спестила описанията. Отделила е на Каравала нужното време и внимание. Но тези описания не дотягат, всяко едно от тях запалва по една малка лампичка във въображението на читателя, осветявайки още един детайл от шеметния Каравал, разкривайки парче по парче пърстрия солиден пъзел. Прекрасен текст и прекрасен превод, който се чете леко и увлича неусетно.

Признавам, че историята започна доста скучно и обикновено. Стефани Гарбър директно ни хвърля в прегръдките на главните действащи лица и първото впечатление, което оставя за тях не е особено приятно. Което за момент ме накара да се запитам "Искам ли да чета тази книга наистина?"
Но за щастие това интро беше кратко. А и не мога да отрека, че имаше своята функция. Но веднъж потънала в това приключение, не мога да се откъсна от страниците и... О, да! Искам да чета тази книга.

След дългогодишна  едностранна кореспонденция, Скарлет най-накрая получава отговор от Легендата - собственик на Каравала. Не просто отговор, а покана. Но да тръгнеш за Каравала не е толкова просто.
Скарлет и Тела израстват под зоркия и жесток поглед на баща си. Никога ненапускали своя мъничък остров. И като че ли единственото спасение за двете девойки е предстоящата сватба на Скарлет за мистериозен благородник.
Ала тази покана променя всичко. Сватбата е след броени дни, както и Каравала. Но това е възможност, която човек не може да изпусне. Тела заминава тайно за Каравала и Скарлет няма друг избор освен да я последва, защото това е нейната сестричка, за която тя би дала живота си .

Каравалът е нещо, което не можете да си представите. Толкова тайнствен, красив и магичен, че ми се иска да бъда част от този свят. За пръв път ми се иска да бъда героиня в книга.
Каравалът е игра. Нещо, което Легендата не спира да напомня на своите гости. Но тази игра изглежда толкова истинска, заплахите, които дебнат от тъмните улички са толкова реални, а магиите, които се случват толкова пленителни, че човек е способен да загуби ума си в нея.

Всяка година играта на Каравала е различна, както и наградата за победителя. Тази година участниците трябва да открият Тела. Изгубената сестра на Скарлет. А наградата е повече от изкушителна.Желание - Легендата ще излълни едно желание на победителя. Така че Скарлет няма друг избор освен да играе. Веднъж влязла в Каравала, тя иска единствено да открие сестра си. А може би Легендата е способен да изълни желанието й - спокоен и сигурен живот за двете момичета, далеч от баща им.

И разбира се, какво е една такава история, без в нея да е намесен един млад, самонадеян чаровник като Джулиан. Джилиан е последният щрих, който окончателно да грабне женската аудитория. Младият моряк влиза в Каравала заедно със Скарлет по свои сибствени причини, които остават мистерия до края. И въпреки че на няколко пъти почти я изоставя, в крайна сметка успява да я отърве от не една и две каши. Двамата споделят това опасно и магично приключение заедно, ала в края му Скарлет все още няма представа кой е Джулиан.

Стефани Гарбър не дълбае много дълбоко в героите си. Задоволява се с това да изгради характерите им без пролуки. Те не са многопластови, нещо към което много автори се стремят и едва малцина постигат. За сметка на това обаче всяко едно действие е добре подкрепено от индивидуалността на всеки герой, което ги съживява ярки, от плът и кръв.
Стефани Гарбър компенсира това превръщайки Каравала в център на вселената. Историята е сложна, заплетена и многослойна. Връща ни назад във времето, за да ни разкаже началото на Каравала както и в някои от повратните точки в живота на Легендата. Тук авторката не е пестила усилия. Действието е динамично и интензивно. Каравалът дълбае толкова дъбоко в душите на своите участници, че ги оголва до кокал, за да влее в тях своята магия. Каравалът е игра. И въпреки всичко не е само игра. Каравалът е истината, която всеки от героите ще открие за себе си по време на шоуто. Ще победи единствено онзи, които е готов да приеме тази истина за себе си, единствено онзи, които е готов да се изгуби напълно, за да открие пътят обратно към себе си. 
Каравалът е магия, не я пропускайте.



понеделник, 16 октомври 2017 г.

"Балада за Георг Хених" ни връща обратно на пътя на обичта

След "Повелителят на мухите" имах нужда от четиво, което да ме издърпа от мрачните ми мисли и да ме накара отново да отменя смъртната присъда, която бях издала на това незаслужаващо обич и щастие човешко племе. 
Радвам се, че българските издатели отделят част от времето си, за да преиздадат някои прекрасни български шедьоври, които тънат в прах и забвение, наредили своите парцаливи дрипи по огънатите рафтове на старата библиотека, на която й липсва цвят и въздух, за да привлече окото на читателя. Щастлива съм, че периодично книги като тази се възраждат от пепелта, за да достигнат следващото поколение читатели. 

"Балада за Георг Хених" е от ония книги, за които може да се напишат много думи, литературни анализи, есета или просто да си излее човек душата на белия лист. Но нищо не може да се изрази чувството на наслада, което доставя тази книга  на читателя.
Това е една книга за битката между изкуството и делничното злободневие, между духовната извисеност на човека с ценности и нищетата на материалното, между любовта и парите. И макар изтъкана от конфликти и сблъсъци това е една истинска балада, написана с толкова нежност и любов, че разтапя душата.

Виктор е едно десетгодишно момче, което се е сблъсало с бедността, но типично по детски я разбира по свой собствен начин. Не разбира цялата палитра от чувства, които ражда тази нищета у родителите и съседите му. Не разбира честите скандали за бюфета вкъщи или по-точно за липсата му. Не разбира важността на бюфета. Не разбира къде е неговото място в тази къща, в този свят. 

Виктор мечтае и сънува съвсем не по детски. Сънува как печели купища пари от концерти, защото на тази крехка възраст единственото нещо, което умее да прави и от което знае, че може да спечели пари,  е да свири на цигулка. А преливащите от ръцете му пари бута в тези на своите родители, за да купят бюфет. И караниците най-накрая да спрат. В думите на Виктор няма обвинение, няма страх. Просто  чиста детска логика. Щом липсата на бюфет е това, което кара родителите му да си крещят, значи един бюфет ще рещи въпроса и ще настъпи мир и хармония. Спомням си, макар и малко мътно, собствените си детски години, когато всичко плуваше на повърхността, когато самата аз не разбирах значението зад думите на възрастните покрай мен. 
И Виктор вероятно щеше да се забуди в злободневието и жлъчта на този свят също като своите родители, ако не бе срещнал майстор Георг Хених.

Майстор Хених е чех по националност и изкусен лютиер. Поканен от свои близки преди много години в България, за да постави основите на школата по лютиерство, майсторът напуска родината си и остава тук, където изживява последните си дни в самота, нищета и забвение.
Георг Хених е олицетворение на любовта и добротата у човека, будната съвест, която почуква по закоравялата черупка в сърцата ни, за да ни пробуди и да ни напомни кои са истински важните неща, кои са нещата, които ни правят богати. 

Толкова топлина и обич са сбрани в действията му, че преливат право в мен, стояща от другата страна на тези страници и малко по-малко възвръщат вярата ми в хората.
А после виждам как същите тия хора, в които добродушният старец ме кара да вярвам бавно и жестоко го смазват с предразсъдъците, претенциите и амбициите си. И отново се разгневявам на света. И така лъкатуша в емоциите си до последните страници.
Боли ме да гледам как майстора си отива - сам, забравен от света, предал се на болестите си, но с достойство и любов в сърцето до сетния си дъх, прегърнал своията цигулка за Бога. 
Виктор прави своя избор и разказва тази история с цялата любов, на която е способен. Не позволява на озлоблението и сиромашията да го пречупят. Виктор се превръща в цар Виктор, точно както старецът му е казал.
Аз отдавна не съм дете. Понякога залитам по опасния наклон на злободневието и забравям колко е преходно всичко. Обичам тази книга, защото ме връща в реалността. Не онази реалност, за която говорят всички - сива, мрачна, разчетена до секунда и стотинка. Връща ме в онази реалност, която сами си ковем, в която обичта, уважението и сърцето са господарите. Онази, в която Дон Кихот не е луд, а истински рицар. Там където хората винаги намират пътя към вярата и надеждата. Реалността, в която искам да живея. 





петък, 13 октомври 2017 г.

"Повелителят на мухите" превръща невинността в жестокост

От години това заглавие попада в полезрението ми по една или друга причина. Най-често като база за сравнение в ревюта и статии за нови антиутопии. Така че през това време "Повелителят на мухите" се нареди до "1984" в представите ми, без да съм я чела. 
Когато миналото лято сестра ми я прочете, беше като болна като няколко дни. Мрачна и изощена, обикаляше в дома си като призрак. Думите й бяха "Толкова смазваща и реална е, че усещаш как те затиска под всичките си слоеве жестокост и не можеш да дишаш." Това малко ме уплаши и не побързах да я отворя веднага след като ми каза, че наистина е хубава книга, която си заслужава да се прочете. 

Но не можеш да отлагаш дълго някои книги. Те се заравят дълбоко в съзнанието ти и не спират да те зоват - тихо и смирено, докато не ги отвориш и не зачетеш. 
"Повелителят на мухите" е мрачна и жестока антиутопия в духа на Оруел. Група английски момчета претърпяват самолетна катастрофа и попадат на самотен остров.Незнайно как възрастни няма, а момчетата са здрави и невредими. 
Островът е райско кътче, забравено от света. Водата е лазурна, плажът се е ширнал пред тях, а гората е дълбока и крие приключения. Всичко е прекрасно.  
Макар и деца, момчетата познават света на възрастните. И знаят, че имат нужда от водач и правила. Демократичният вот е проведен и след кратък сблъсък с опонента си Джек, Ралф е избран за вожд. Рапанът се превръща в символ на свободата на словото. Който държи рапанът има право да говори без да бъде прекъсван, хулен или неглижиран по какъвто и да било начин. 

Планът е съставен. Правилата са на лице. Всеки получава задачата си. Всички единодушно се съгласяват, че огънят и най-важното нещо. Колко по-високо се издига димът, толкова по-голям е шансът да бъдат забелязани и спасени. А дотогава момчетата запретват ръкави, за да направят живота си на острова възможен. Трябва да се събира и носи вода за пиене, да се построят колиби и заслони, които да ги пазят от дъжд и вятър, да се събира храна и да се лови дивеч. И тогава истините от света на възрастните ги връхлитат с пълна сила. На никого не му се занимава с правене заслони, когато може да играе по цял ден на топлия пясък. На първия ден всички разпредели с тази задача се включват, на втория ден намалят, а на третия се налага две момчета да свърпат цялата работа. И цикълът се завърта. Същата съдба сполетява водата и огъня. И правилата бавно започват губят стойност и да се променят. ,

Когато Джек и групата му от ловци хващат първия си дивеч, зарязвайки огъня, който изгасва на хълма, Уилям Голдинг очертава ясно пътя, по който ще поемат героите му. Приоритетите се преподреждат и първичното излиза на преден план. 

Уилям Голдинг посява семейната на жестокостта още в първите страници на книгата, когато Прасчо се превръща в Прасчо. Дебелото момче, което е на практика сляпо без очилата си се опитва години наред да избяга от този прякор. Прякор, който му е донесъл не малко вербално и физическо насилие от другите деца. И сега когато животът го запраща на самотен остров с група деца, момчето вижда своя шанс за ново начало. Шанс, хората да научат името му. Шанс, да го наричат с кое и да е име, стига да не е този омразен прякор. Шанс, да се впише в новата среда, да открие приятели, да бъде сред свои. Но още в началото дебеланкото се превръща в Прасчо. Отново. И с този акт на жестокост Уилям Голдинг поставя очертанията на своята история, показва на читателя с какво се е захванал. 

Низ от събития превеждат момчетата през дълбоките води на личния избор. Сблъсъкът между Ралф и Джек поставя опорните точки на индивидуалния избор за всяко едно от момчетата. Те трябва да изберат между спасение и оцеляване, между разум и порив, между спотеност и страх. А смъртта е техен незименен спътник през цялото време. Всичко започва с изчезналото момче на плажа още в началото, за да мине през първичното групово убийство на Саймън и да стигне до умишленото и осъзнато убийство на Прасчо.

Всичко изглежда много по-ужасно когато деца проявяват жестокост, когато отнемат живот. Метаморфозата на момчетата от безгрижни деца в осъзнати убийци е силна и ужасяваща заради контраста в двете състояния - миналото и бъдещето. Сблъсъкът на невинния до вчера ум с окървавените днес ръце и тежестта от извършеното, която се стоварва върху плещите на крехкото телце с всичка сила. 
"Повелителят на мухите" обхваща толкова аспекти на човешкото поведение, че няма как да бъдат събрани в един текст. Това е книга, която ми се иска да бъде изучавана в училище. Книга, на която да се обърне внимание, защото очертава граници - поведенчески, психологически, морални, етични, емоциални, лични и групови. "Повелителят" дава теми за размисъл на ума, дава ситуации за преоценка, дава измерения на някои важни житейски стожери. 
"Повелителят" ни учи да мислим по един суров и категоричен начин.
Копнея да бъде преиздадена. 




сряда, 11 октомври 2017 г.

"Демон шосе" е мрачно, тайнствено и изпълнено с чудовища и откачалки

Когато чуя Дерек Ланди несъмнено първата ми асоциация е Скъдъгъри - шайка откачалки, които не спират да ме изумяват и радват. Една поредица, която започна като тийнеджърска и накрая работата стана толкова дебела, че чак не ти се вярва, как англичаните са решили да се изучава в училище.  Дерек Ланди сам си постави летвата толкова високо. И когато си купих "Демон шосе", просто не можах да се отърся от очакванията си.

Но Дерек Ланди не разочарова. Още с първите страници става ясно, че четеш негова книга. Няма как да объркаш този почерк. Няма как да не познаеш от чия глава извират тези идеи. Всичко започва съвсем нормално (или поне до края на втората страница)  - В директорския кабинет. Амбър и родителите й от една страна и директорката от другата, обсъждат заедно постъпката на Амбър и какво наказание заслужава тя. Но за разлика от обичайния начин, по който протичат тези срещи, тук нещата изведнъж рязко излизат извън контрол. И в крайна сметка Амбър получава извинение вместо наказание от директорката. И тук си казваш "Лелееее, де и нашите да бяха такива едно време", Но въпреки това си желание усещаш, че нещо не е наред. 

О, да. Оказва се, че твърде много неща не са наред. Родителите на Амбър никога не са се държали като другите родители. Никога не са се държали като обикновени хора. Защото не са. При раждането си Амбър се е сдобила с откачена двойка човеци, превърнали се в демони за родители. И тук в началото пак си казах, сигурно е много яко да имаш родители, които умеят да правят това и онова и да си показват рогата от време на време. ама наистина да ги показват. И би могло наистина да бъде готино, ако ситуацията беше малко по-различна. 

Цялата атмосфера на книгата още от самото начало те държи в готовност да очакваш какво ще се обърка. Всяка прочетена дума ти казва съвсем ясно, че нещата ще се объркат, при това много скоро.И те наистина се объркват. Когато момичето със странните родители ги чува да казват от долния етаж на приятелите си "само ще убием Амбър и проключваме". И така супер яките родители, изведнъж се превърнаха в крайно нежелани от мен роднини. 

Няколко страници по-късно Амбър се оказва на демон шосе - самотна, защото в един миг е изгубила семейството си, ужасеса, защото именно това семейство я преследва и иска смъртта й и шокирана, защото както излиза не може да си имаш родители демони и да не намажеш нещичко от силата им. Да, Амбър също е демон. И си има всичко демонско, което й трябва - червена кожа, красиво и съблазнително тяло, рогца, сила и могъщество. 

Дерек Ланди не се прави на оригинален по нито един параграф. Не излиза от общоприетата рамка за външния облик на демоните.И залага отново на печелишвия модел от поредицата за Скълдъгъри и Валкирия. Амбър се сдобива с гологлав (нямам спомен, дали наистина е гологлав, но трябва да е, иначе просто не си го представям) мрачен и неразгоорлив мъж за компания и бодигард - Майло. 
Майло си има своя история, която е не по-малко мрачна от тази, в която самата Амбър се е забъркала. И незибежно по-късно в книгата сенките от миналото на Майло ги застигат и внасят известен колорит в историята. 

Едва стъпили на демон шосе, Амбър се сдобива с още един спътник. Или е по-правилно да кажа лепка. Един младеж, който на свой ред е забъркал някаква демонична бъркотия и сега се лута като муха без глава.

Дерек ланди се е постарал да насити демон шосе с всякакви откачалки и чудовища, които са готови да убият нашите герои с или без уважителна причина. 
Амбър е малко дразнеща самосъжаляваща се тийнейджърка в началото, но за щастие после се взима в ръце и заявява присъствие. Лепката също си има своите добри моменти, доколкото може една Лепка да има добри моменти. Е, не мога да отрека че монолозите проведени между Лепката и Майло си имат своите очарование и смях, А Майло, както сами се досещате вече, ми е любимец. 

Не мога да отрека множеството прилики с поредицата за Скълдъгъри, но какво пък. Гоям работа. На историята й липсва оригиналност и нови идеи, но за сметка на това е класически Дерек Ланди, точно такъв каквъто го харесвам - шантав до мозъка на костите си. Надявам се и продължението да види бял свят в България.

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Неочаквани уроци през септември

BOPS липсвахте ми през миналия месец. :) Радвам се, че отново сте тук, за да ни изненадате приятно.
Искам официално да заявя, че това е  любимата ми кутия досега. Ever! Ще ви е много трудно да я надминете. Харесвам това, че всяко едно от нещата в кутията имат реално приложение и могат да бъдат част от ежедневието ми. Подходили сте наистина много стилно към темата за септември и съм искрено очарована. :)

Първото нещо, в което абсолютно се влюбих, е ето тази прекрасна тетрадка. Суперготина, стилна и oldschool. Иска ми се да имаше такива тетрадки, когато бях ученичка. Имам един проект, за който от доста време ми трябваше бележник, където да записвам някои неща, защото въображението и мислите ми са толкова разхвърляни, че накрая се губя в тях. И ето сега имам това бижу, в което да изливам хаоса от главата си. 

Следвашият артикул, който наистина радва окото е мешката с цитат от една от най-обичаните детски поредици - Хари Потър. Цветът е свеж и е много сладка. На мен ми мина времето за подобен род неща по простата причина, че вече не ми е практична. Иска ми се да я подаря на някое от децата около мен (но честно казано ми е малко трудно да се разделя с нея). Е надявам се здравият разум да надлее, защото е по-хубаво да я използва някой, отколкото да  събира прах в сандъка със съкровища. 

И накрая идва един много дребен артикул, който успя да предизвика една от онези огромни 100-каратови усмивки на лицето ми. Не ме разбирайте погрешно, имам вече доста бръчки по лицето си от смях и усмивки, но точно тази детска покажи-си-всичките-зъби усмвка вече рядко изплува върху физиономията ми. Но нека да ви кажа и какво я предизвика. Ето тези миниатюрни листчета. Аз съм от хората, които винаги носят по едно такова пакетче в книгата си, защото постоянно си отблеязвам някакви неща - пасажи, които харесвам, места, на които искам да се върна по-късно. Но сега ще бъде още по-яко с тези сладурски листчета. 

И ето че стигам и до най-важното нещо, в кутията. Книгата на септемврийския BOPS. Този път "Четат ли двата" са избрали "Жестокост" на Скот Бергщром, издадена под логото на Егмонт. 
Нищо не ми говори. Позволих си да прочета гърба на книгата и ми се струва, че е твърде криминална за моя вкус. така че вероятно ще преседи известно време в библиотеката преди да стигна до нея. И все пак има едно изречение (част от едно изречение), което внася щипка интерес "тя ще  трябва да стане също толкова жестока, колкото и хората, по чиито следи върви". Не знам какво да очаквам, но може би все пак историята излиза извън станадартните рамки на криминалния трилър. Ще разберем след време. 

Поздрави, BOPS, очаквам следващия месец с нетърпение :)








сряда, 13 септември 2017 г.

"Слънцето също е звезда"

От време на време имам нужда да прочета някое леко неангажиращо книжле. Най-често се случва, когато имам нужда да рестартирам след поредица от фентъзи или сериозни книги, преди да посегна отново към тях. Сякаш оплаквам устата си с вода между две ястия. Тези книжни са развлекателна литература и си вършат работата чудесно. Така прочетох "Дивергентите", поредицата за Саванти на Джос Стърлинг, а сега подкарвам и книгите на Никола Юн.

"Всичко, всичко" беше доста захаросана до края. До момента, в който не се разкри истинската причина главната герония да прекара целия си живот затворена между четири стени. Написана като една съвременна приказка за Рапунцел, Никола Юн завършва сюжетната линия подобаващо, с което осмисля вложеното време на читателя, излизайки малко от рамката на клишираната история за младежка любов. 

Именно тази развръзка беше и причината да посегна към "Слънцето също е звезда". Никола Юн разказва с лекота.  Историята се вие като пролетен венец с благоуханни горски цветчета. Низ от случайности или от знаци на съдбата предизвикват срещата на Наташа и Дейниъл. Двема толкова различни младежи на прага на съзряването. Но това не е книга за порастването. Наташа и Дейниъл са пораснали вече, всеки по своему. 

Наташа е ученичка последна година, чието семейство се е преместило от Ямайка в Щатите, когато е била на осем години, следвайки мечтата на баща й да стане актьор, да играе на голямата сцена и да вдъхновява хората със своето изкуство. Бщата на Наташа е мечтател, ала мечтите сами по себе си не са гаранция за успех. Годините минават и Самюел Кингсли постепенно се смачва и превръща в един отчаян мечтател, който гони вятъра и отказва да стъпи на земята и да се погрижи за семейството си. Трудно е, когато знаеш, че си предопределен за нещо, че имаш талант и когато осъзнаеш, че никога няма да осъществиш копнежите си. Трудно е да се върнеш в реалността и да поемеш юздите на живота си. Самюел не успява. И колкото повече той се заравя в мечтите си, толкова повече дъшеря му Наташа вкопава корените си в тази нова земя на "неограничените възможности". Наташа е практична и гледа на света с реализъм, който граничи с цинизъм. Не вярва в любовта, в мечтите, в надеждите. доверява се единствено на това, което може да докосне с ръка, да помирише, види и чуе със сетивата си. единствените реални неща на този свят са тези, за които можеш да докажеш емпирично, че съществуват. Физиката се превръща в нейната спасителна лодка, защото физиката може да й обясни света, може да й даде нещо солидно, за което да се хване. Особено когато загубиш почва под краката си. А Наташа я губи. След една глупава грешка от страна на баща й, емиграционните разбират, че те са удължили нелегално престоя си в страната и процедурата по депортиране за задвижва бързо. Никола Юн ни среща с Наташа в деня, в който престои да депортират семейството й. Това е най-кошмарния ден в нейния живот, докато не среща Дейниъл и всичките й принципи и виждания за света не се превръщат на пух и прах. 

Дейниъл е мечтател. Млад мечатател, какъвто е бил някога и баща й. Дейниъл е първо поколение американец, чийто корейски родители са дошли в Щатите преди да се родят децата им. И докато бащата на Наташа се опитва с всички сили да се влее в американските редици, господин Бе опазва корейската култура в семейството си жива. Старае се да даде всичко, от което имат нужда децата му, за да постигнат американската мечта и един ден да заживеят като равноправни на другите в тази чужда страна, но и ясно осъзнава, че човек не може да избяга от корените си. Собственик на магазин, който предлага богато разнообразие от продукти за грижата за черна коса, господин Бе е здраво стъпил на земята човек. Вече е изпратил по-големия си син Чарли в Харвард, което не се развива толкова добре, колкото очакват със съпругата му. И сега с още повече усилия се стремят да тласнат Дейниъл към медицинската специалност в Йеил. Защото да си лекар е нещо стабилно, което ще му помогне да построи здравa основа под краката си, да се развива, да разполага с финансови средства, които ще му подсигурят бъдещето. Като всеки човек, опознал бедността и нищетата, господин Бе цени високо парите. Ала това не е бъдешето, което Дейниъл иска за себе си. И все пак подтикван от властните си родители той се запътва към интервюто за Йеил, което ще реши бъдешето му именно в този съдбовен ден, в който среща Наташа.

Запознанството им и породилите се в последстиве чувства изглеждат нелепи и нереални. Mоже би аз също като Наташа виждам света доста цинично, но за мен е абсурдно да обикнеш човек в рамките на няколко часа. И въпреки това сюжетната линия се извива толкова леко и ме води така нежно за ръка, че аз изпитвам истинско удоволствие да следвам двамата млади, които за пръв път откриват трепетите на истинската любов. 

От време на време спирам да чета и се питам "Възможно ли е наистина да се случи така?" и после се улавям, че свивам рамене и си казвам "Че защо не!" И в един момент самата аз вярвам в тяхната обич. А Никола Юн не изневерява на стила си и завършва тази история подобаващо и повече от задоволително поне за мен, бягайки от захаросания финал (Е, все пак оставя и една вратичка за онези безвъзвратно влюбени в романтиката читатели).

Наред с младежките трепети на любовта и окрилящото чувство на младостта, авторката внася сред страниците и стабилна порция смях, което наистина разтоварва читателя. И залага няколко сериозни теми в сюжета - за различността, за аутсайдерството, за културния сблъсък и отдава специално място на темата за расизма. Макар и вложен едва в няколко сцени сякаш между другото, цялата книга е пропита от последствията на расовите ограничения. без да става тежка и обременяваща темата е поднесена елегантно и внимателно на по-младите читатели, оставяйки ги сами да осмислят случващото се.

Радвам се, че издателство Ибис поднесе на българските читатели тези книги и съдейки по успеха, който изглежда Никога Юн пожъна у нас, надявам се скоро да видим нещо ново облечено в бълрска корица от тях.