сряда, 28 декември 2016 г.

Борбата с митичните богове продължава в "Град на остриета"

Очаквах с огромно нетърпение да сложа ръчички върху продължението на "Град от стъкло" на Робърт Джаксън Бенет и това се случи много по-рано, отколкото предполагах. Така че представете си задоволството ми като почетно я подкарах на киндъла. 

Но четенето не се разви точно както очаквах. Книгата започна мудно. Някак историята хем продължава да разказва събитията случили се след Баликов, но в същото време поема по съвсем нова сюжетна линия. Този път в центъра на събиията като главно действащо лице се оказа прясно пенсионираната генерал Малагеш. "Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш" (много харесвам това определение) е изпратена в град Воортяштан да разследва изчезването на сейпурски агент и слуховете за наличието на Божествени сили в града. Едно пътешествие, което тя с удоволствие би пропуснала, но Шара все пак успява да опъне правилните струни, за да я подтикне да си стегне багажа и да отплава. 

Историята не се развива никак лошо. Съвсем в духа на първата книга се заплита около мистериозната поява на Божестото Воортя. Или поне съмненията за подобна поява. И също така в духа на първата книга Градът на остриета е маскиран някъде там между миналото и настоящето, между земното битие и отвъдното, между живота и смъртта. 

И въпреки всичко първите 100-20 страници бяха много тягостни. Явно очакванията ми надминаха реалността и честно казано останах малко разочарована в началото. Дори обмислях да я оставя, докато не се появи Зигруд, за да влее точната доза енергия и колоритност. Алелуя! Дуетът Шара-Зигруд наистина ми липсва, но най-вече Зигруд - този каменоподобен великан с тъмно минало и мрачен поглед. И макар да не бих казала, че заема точно главна роля в повествованието все пак присъствието му оказва благотворно влияние върху историята. 
В крайна сметка не съм особено впечатлена от продължението. Ако не беше присъствието на Зигруд и сюжетните линии, които се завъртат покрай него, вероятно нямаше да я дочета. Или най-малкото щеше да е едно много насилено дочитане. 


Очаквам с любопитство следващата част. Робърт Джаксън Бенет заложи някои доста интригуващи идеи в края на тази, така че ще се надявам да изплува отново след любимите ми истории.

сряда, 7 декември 2016 г.

Магията на Марина

Да държиш в ръце книга на Сафон е нещо специално. Тези, които са го чели, ме разбират. Тези, на които им предстои да опитат от сладката магия на думите му, вероятно ще се върнат към това изказване след време и тогава то ще придобие други измерения за тях. Да четеш Сафон е удоволствие, което всеки читател трябва да изпита сам. Колкото и другите да ти обясняват за книгите му, не можеш да го оцениш истински, докато сам не се потопиш в този топъл казан от думи, чувства и мистика. 

За втори път след Трилогията чета Сафон и пак казвам, това не е моят жанр. Знаех го първия път, знаех го и сега, когато отворих "Марина". Но когато една книга е написана толкова хубаво, жанра просто няма значение.
Не знам, дали едно ревю може да събере всички чувства и впечатления, които остави тази история в мен. 

Имаше моменти, в които сълзите ми непокорно капеха по бузите. Имаше моменти, в които усмивката ми не искаше да слезе от лицето. Имаше и моменти, в които се почувствах отново на 15, сама в тъмното, четейки " То" на Кинг, озъртайки се плашливо в тъмните ъгли на стаята и ако не беше двумесечната мишчица да спи кротко до мен, сигурно щях съвсем да се изгубя в тези призрачни страници и после пак дълго време да притичвам страхливо, като се събуждам нощем.

"Марина" е една книга, която те кара да си представяш неща. Четейки, картините оживяват в ума ми ужасно ярки и истински.
Представете си една тъмна, прогнила и влажна стара къща, която скърца зловещо при всяко ваше вдишване. Миризмата на гнилоч бавно се приближава и пропива във въздуха окова вас. Запалвате свещ и осъзнавате, че сте заобиколени от виснали заплашително нас вас осакатени кукли на конци, които започват да потракват призрачно и приглушено, докато протягат жестоките си, безмилостни като ножове ръце към вас. 

Сега си представете топлите летни лъчи, които галят бузите ви, докато сте се излегнали безгрижно на меката трева на любимата си поляна. Вятърът гали и подкача леко косата ви, а любимото момиче/момче се излежава небрежно до вас, без да подозира за чувствата ви - толкова близо и все пак ужасно далеч. Но въпреки всичко, тези първи трепети на любовта са толкова сладки и игриви, че просто няма как да оставят друго, освен глупашка усмивка на лицето ви. 
А сега знайте, че аз съм абсолютен лайк в писането и опитайте да си представите как Сафон би ви накарал да се почувствате, защото това е една много малка част от всичко, което поднася на читателя "Марина". 
Имам чувството, че и рецепта за боб да напише тоя човек, пак ще ми потекат лигите, докато я чета.


Не искам да ви спойлвам нищо. Оставете се да ви изненада и да ви докосне.Позволете си да усетите аромата и атмосферата на Барселона, такава каквато я вижда и рисува Сафон. Позволете си да изживеете тази история заедно с героите й, защото в нея има много обич, чиста и жигосваща. В нея има мистерия, история, има жажда за живот, толкова силна, че може да ви убие. В нея толкова много емоции и красота, че да изпълнят и ума, и сърцето ви.

неделя, 4 декември 2016 г.

Златен син се надига за революция

Пак кърваво проклятие. Много мразя като стане така. Все се заричам да не започвам поредици преди да са излезнали всичките книги и по една или друга причина все не се удържам. И ето ме пак в изходна позиция да чакам поредната следваща част. 

Пиърс Браун започна добре с "Червен изгрев" и продължи също така добре в "Златен син". Честно казано очаквах историята да стане леко блудкава, както обичайно се случва с трилогиите, тетралогиите и т.н. Някак действието се размива, разтяга протяжно. Сякаш авторът е осъзнал, че няма достатъчно материал в главата си за три книги и в следствие на това започва да слага един излишен емоционално драматичен пълнеж, който само подсилва историята, без да гради повествование, докато не заприлича на някоя от онези книги за самопомощ "Как да спечелим приятели". Започват едни пространни Щирлоцови обяснения кой как се чувствал, защо постъпил така, от какво се страхувал. А действието остава някъде на заден план, забравено от всички тези словоизлияния, по-скоро функция на всички прочувствени изблици.
Пиърс Браун успява да запази динамиката на историята. И макар книгата да не е лишена от емоционалност, тя не измества действието, а по-скоро се явява пряко последствие от него. Причинно-следствената връзка се запазва през цялото време и когато накрая затварям последната страница, оставам с усещането за една добре балансирана книга. 

Дароу започва да мисли самостоятелно. Вече не е марионетка на Синовете на Арес, а самостоятелна фигура на картата. След като спечелва жестоката игра в Института и се превръща в архиПрим на своя випуск, Жътваря сгъва коляно пред най-омразния си враг и приема да бъде негов меч. Пътят нагоре по етажите на властта е труден. А Дароу е скапан политик. Неговият път е пътят на войната. Но тази игра е не по-малко жестока. И колкото повече се изкачва в Обществото, и колкото повече се доближава до целта си, толкова по-голям и тежък става залога. А хората, на които може да разчита намалят с всяка следваща страница. Колко от златните са готови да го последват в тази неравна битка? Колко от тях биха му помогнали да разбие едно Общество, което облагодетелства тяхната собствена каста? Кой би се съгласил сам да счупи стола, на който седи? Всъщност ще останете изненадани от отговора. 

За моя огромна радост антуража от първата книга се запазва. Загубата на Севро би била непростима. Този малък гоблин е неповторим колорит, що се отнася до изграждането на характери. Приятелството, което се заражда още в Института между двамата мъже се оказва по-силно, отколкото безскрупулния свят на Златните би понесъл. Но и това си има своето обяснение, както всичко друго в тази история. А изненадите и обратите следват един след друг, всеки по-неочакван от предишния. Пиърс Браус е свършил страхотна работа.


Това една великолепна, примесена с перфектната доза фантастика, история за приятелство и човечност, за жажда за свобода, за бунт и обич - осъзната, топла, истинска. 

Чудатите деца тръгват по света, за да спасят своята имбрин в "Градът на гладните"

След като прочетох "Домът за чудати деца на Мис Перигрин" и разбрах, че има втора книга реших, да не я чета. Малко ми е трудно да определя точно защо, но нещо в книгата ми куцаше. А може би не е едно. 

Историята всъщност не е лоша. Дори напротив. Харесва ми идеята за хванати в примката на времето деца с необикновени способности. Помня, че книгата започна доста тайнствено и малко призрачно, но после историятя преля в друго.

Но въпреки всичко ми беше малко тегава за четене. Така и не успя да ме увлече истински. Дочетох я повече заради винтидж фотографиите, за да видя как ще се напаснат в историята. Което може би беше и основната причина да започна продължението - любопитството към прашните особняшки снимки. 

Сега с втората книга беше сходно положението. Само че този път се четеше по-леко, защото и нагласата ми беше различна. Нямах кой знае какви очаквания.
Излишно е да споменавам, че чудатите винтидж фотографии създават голяма част от мистериозната атмосфера на книгата и я отличават от всички други. Понякога ми се струва, че това всъщност е един албум, който сам разказва историята на обитателите си.


"Градът на гладните" подхваща историята там където първата книга я остави. Мис Перигрин е останала в птичата си форма и не може да се преобрази отново в човек.

Джейкъб и чудатите му приятели продължават приключението си извън рамките на времевата примка, в която беше затворено действието в първата книга. Те тръгват на едно опасно пътешествие, за да намерят друга имбрин, която да спаси тяхната Мис Перигрин.

По пътя си те попадат и в други примки и се срещат с нови чудати деца. А гладните и гадините ги следват по петите неуморно. Налага се Джейкъб доста бързо да свикне с новооткритата си дарба и да започне да я упражнява в реално време, за да спаси приятелите си. Няма време за уроци и грешни стъпки. Чудатите деца имат само един ход и трябва да го изиграят перфектно, за да оцелеят. 

А когато най-накрая стигат заветната цел, ги очаква нова неприятна изненада. И двете книги свършват с новозаплетен възел, който ще видим как се развръзва едва в следващата част. Но този път освен всичко това, имаше и още една изненада, този път приятна. В последните редове на книгата Джейкъб открива истинската си дарба. А тя е предпоставка за много интересно продължение. Така че учудващо и за мен самата, всъщност с радост ще изчакам следващата книга, за да видя как ще се развие новата дарба на Джейкъб и как това ще промени историята. 
Има и нещо друго. Този път има една трезва доза реализъм, която дръпва читателя рязко за ръката и го раздрусва. В тази история Рансъм Ригс засяга една доста болезнена тема. Когато дълго време си бил чудак, аутсайдер в този свят, когато твърде дълго обществото те е отхвърляло, не те ли превръща това в един малък озлобен човечец, който на свой ред започва да дискриминира същото това общество, когато сам се оказва в позицията на силната страна. 

Трудно е цял живот да бъдеш третиран като втора ръка човек и да запазиш емпатията си към другите "различни" от теб хора. Трудно е във вълчи времена да останеш човек.