събота, 17 септември 2016 г.

Битката с морето и с живота

Не знам защо толкова късно прочетох "Старецът и морето". А може би така е по-добре. Не съм сигурна, че бих била способна да оценя повестта подобаващо в тийнейджърските си години. Водещата нишка, която неизменно се заплита в страниците е надеждата. Онова чисто човешко изконно чисто желание да вярваме в нещо добро, да очакваме нещо по-добро. И понеже още съм на вълна Кинг, един ред от Шоушенк се е загнездил в ума ми - "Помни, че надеждата е хубаво нещо, може би най-хубавото, а хубавите неща никога не умират." И макар това да не е Кинг, именно този мотив кара стария Сантияго да влезе толкова навътре в морето, след като 84 дни не е хванал нищо. Колко надежда се иска, за да не се откажеш? Колко смелост и вяра се иска за такава надежда?

И пак надеждата е тази, която го кара да се пребори с акулите, да се върне обратно на брега, загубил улова си, но оцелял и отново изпълнен с надежда, отново вперил взор в безбрежния морски хоризонт. 


"Старецът и морето" е повест за един самотен човек, далеч в океана (в света), който търси своето място всред необятната му шир и е готов да се бори за него със зъби и нокти до сетния си дъх. 
Невъзможно е да се преразкаже тази повест. Грехота е. Мога да предам буквално целият сюжет в едно единствено изречение. И това ще бъде толкова грешно, защото отвъд историята стоят толкова много други неща. Тук е стаена жаждата за живот и борбата, която я съпровожда. Ако искаш да живееш, трябва сам да издрапаш до повърхността, трябва сам да си уловиш рибата. Може и да не ти иска да бъдеш сам, ако имаше избор, би си пожелал там да има някого с теб, но трябва да можеш да го направиш и сам, каквото и да ти струва, каквото и да ти отнеме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар