четвъртък, 29 септември 2016 г.

Колко силно желаем неизживените си спомени?

"Неизживени спомени" е моето завръщане в света на хорърите на Кинг. Мина доста време, откакто четох някоя от страхотиите му. Не мога дори да си спомня коя е била последната. 
Това е раздялата на автора с Касъл Рок. И когато завесата накрая пада тежко, аз съм готова да оставя жителите му на тяхната съвест и въпреки всичко някак си знам вътрешно, че ще бъдат добре. Научили са си урока, защото тази история беше точно това. Урок. Възпитание на чувства, на ценности, на човечност. 

Когато мистериозният господин Гонт отваря своя магазин в затворената верига на малкото градче, жителите му без да провяват прекалено явно и умишлено любопитството и приветливостта си, все пак се стичат привлечени като магнит от загадъчния магазин и още по-особеният му собственик. И търговията започва. В магазина има за всекиго по нещо. Господин Гонт с лекота намира по един неизживян спомен за всеки от жителите на градчето. Нима не носи всеки от нас тази сантименталност от миналото си. Любимата въдица, с която е ходил на риболов с баща си или специална фотография на Краля, която ни връща в младините ни, когато сме били още диви, ненаситни и безсмъртни.


Всеки носи своя незабравим спомен, своето безценно изживяване, което къта в сърцето си до живот. 
Тъкмо тези дълбоко стаени желания се оказват гибелни за жителите на Касъл Рок. Какво сме готови да пожертваме, за да сбъднем най-съкровените си мечти? Или поне тези, които смятаме, че са такива, защото не всичко е такова, каквото изглежда в света на Кинг. Готови ли сме да плюем на най-важното в живота ни, на ценностите си, на семейството си, на идеалите си, за да сбъднем най-жарките си желания? Каква цена бихме платили?
И макар Кинг безкомпромисно да изважда на сцената най-лошите черти на своите герои и да изобличава безмилостно делата им, той винаги посява и лъч надежда, за да разсее непрогледната чернота на злото. Там насред цялата безнравственост, жестокост и жлъч вирее едно стръкче чест и достойство, гъвкаво и издръжливо. И дори когато сланата успява да го попари, отново се намира, кой да протегне ръка и да го спаси.

С характерната за него прямота Кинг разравя с перото си до корените на човешката душа и гравира дълбоко в сърцата на героите си съкровени  чувства, страсти и мисли, каквито всеки от нас носи. Изкарва на яве най-силните ни желания и емоции, поставя ги на сцената в момента, в който вече стават неконтролируеми и стихията им не може да бъде спряна, а трябва да бъде изживяна, почувствана. И макар по същество на книгата да не й липсват фантастични елементи, нивото на което Кинг изгражда емоционалните връзки между героите си, съответства напълно на реалността. 

За пореден път се убеждавам колко добър познавач е Кинг на човешката душа и най-скритите й кътчета. А начинът, по който пише, въвлича читателя на сто процента в историята, постепенно завихря ураган около него и накрая го хвърля в окото на бурята, за да го остави задънах от напрежение и дълбоко удовлетворен.


четвъртък, 22 септември 2016 г.

На какво си готов, за да спасиш сина си?

"Клетка" започна като обичайната зомби апокалиптична история, като още на 5-та страница Кинг те хвърля сред разярените зомбита, които се нахвърлят върху невинни хора в закусваляната, където до преди броени секунди (редове) са си пиели спокойно кафето и са си хапвали палачинки с кленов сироп. И ей така изведнъж настава хаос, разни хора нараняват други хора, а някъде не толкова в далечината избухват експлозии с неясен произход. Главният герой Клей - художник, оставил почти разбитото си семейство за няколко дни, за да сключи сделка, която се надява да му помогне да си стъпи на краката и да се опита отново да построи това, което двамата с жена му са разрушили през годините. 

Но както винаги става при Кинг, нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед и книгата са зомбита се оказва нещо далеч отвъд класическата идея на тези истории. 

Едно от нещата, които правят книгите на Кинг толкова четаеми е именно искреният и топъл поглед, с който първо скицира, а после и дорисува героите си - без да хиперболизира, без да идеализира. Те са просто хора, които се борят със собствените си проблеми, докато се опитват да се преборят и с препятствието, което основната сюжетна линия е изсипала на пътя им. И някак си тази вътрешна борба се превръща в техният начин да се справят с останалия побъркан свят. 
Обичам начина, по който Кинг гледа на семейството. Дори когато неговото семейство се разпада, Клей не мрази жена си. Някъде в себе си продължава да я обича, да мисли топло за нея, да си спомня хубавите неща, но без да омаловажава лошите, без да си затваря очите за тръните, които са разкъсали семейното им щастие. Кинг успява да придаде на героите си нещо, което на нас самите доста често ни липсва, а толкова много искаме да имаме - способността да видим реално ситуацията, дори и да я пречупим през емоциите си, да погледнем монетата и от двете страни, без да оставаме слепи за хубавото и лошото, защото винаги вървят ръка за ръка и всеки от нас решава, как да ги приеме, как да гледа на тях и как да постъпи след това.


събота, 17 септември 2016 г.

Битката с морето и с живота

Не знам защо толкова късно прочетох "Старецът и морето". А може би така е по-добре. Не съм сигурна, че бих била способна да оценя повестта подобаващо в тийнейджърските си години. Водещата нишка, която неизменно се заплита в страниците е надеждата. Онова чисто човешко изконно чисто желание да вярваме в нещо добро, да очакваме нещо по-добро. И понеже още съм на вълна Кинг, един ред от Шоушенк се е загнездил в ума ми - "Помни, че надеждата е хубаво нещо, може би най-хубавото, а хубавите неща никога не умират." И макар това да не е Кинг, именно този мотив кара стария Сантияго да влезе толкова навътре в морето, след като 84 дни не е хванал нищо. Колко надежда се иска, за да не се откажеш? Колко смелост и вяра се иска за такава надежда?

И пак надеждата е тази, която го кара да се пребори с акулите, да се върне обратно на брега, загубил улова си, но оцелял и отново изпълнен с надежда, отново вперил взор в безбрежния морски хоризонт. 


"Старецът и морето" е повест за един самотен човек, далеч в океана (в света), който търси своето място всред необятната му шир и е готов да се бори за него със зъби и нокти до сетния си дъх. 
Невъзможно е да се преразкаже тази повест. Грехота е. Мога да предам буквално целият сюжет в едно единствено изречение. И това ще бъде толкова грешно, защото отвъд историята стоят толкова много други неща. Тук е стаена жаждата за живот и борбата, която я съпровожда. Ако искаш да живееш, трябва сам да издрапаш до повърхността, трябва сам да си уловиш рибата. Може и да не ти иска да бъдеш сам, ако имаше избор, би си пожелал там да има някого с теб, но трябва да можеш да го направиш и сам, каквото и да ти струва, каквото и да ти отнеме.

петък, 9 септември 2016 г.

Силата да оцелееш и Момичето, което обичаше Том Гордън

"Момичето, което обичаше Том Гордън" не е от най-емблематичните за Кинг книги като "То", "Куджо", "Зеленият път" и т.н., но определено си заслужава да бъде прочетена. Толкова много жажда за живот и искрена борба за оцеляване е събрана в тия няма и 200 страници, че те карат да се замислиш, дали ще имаш сила да се бориш така ожесточено за живота си, както невръстната Триша. Чак е плашещо. Кинг забива думите си като вретено в ума на читателя, превеждайки го през този ад, заедно с деветгодишното момиче, превръща го в пряк наблюдател, в симпатизант, в рефер, почти в участник в борбата за оцеляване. 

Разгръщам страниците жадно, настървена да науча какво очаква Триша след завоя, когато се обърне, за да проследи посоката, когато се събуди, когато заспи и се върне в спомените си. Кинг, верен на себе си, отново използва за основа на новелата си простичките човешки емоции - онова, което ни прави човеци, което кара кръвта ни да циркулира, което ни кара да дишаме, да се надяваме, да живеем. Изтъкава нишка по нишка пътят към спасението на малкото момиченце като вплита всяко едно мъничко потрепване, всяко ожулване, всяко пропадане и изправяне - превръща ги в спасително въже. Но спасителното въже само по себе си е просто въже. Докато не протегнеш ръце и не се издърпаш със собствените си сили по него, си остава едно най-обикновено безполезно въже. 

Когато чета книга на Кинг, сякаш чета редовете в човешката душа - без орнаменти, украшения и завъртулки, с простичък и толкова естествен почерк, лесен за разчитане и като нагорещено желязо, готов да се отпечата в собствената ти душа.

Тъмната дарба на ума

След редица пулицъри и какви ли не други награди дойде ред отново на малко по- несериозната и развлекателна литература. Така започвам "Тъмна дарба" на Александра Бракен с ясното съзнание, че ме очаква някоя дивергентноподобна истотия. Сюжетът е стандартен за жанра, без някакви големи отклонения от рамката.

Историята е приятна и увлекателна. Сюжетната линия е една и следва своето развитие без особени разклонения.ми Плъзва болест сред малките деца, която убива покосените. Стотици хиляди умират, а тези, които все пак оживяват се сдобиват с най-различни и опасни свръхестествени способности. 

Правителството решава, че новоизлюпените таланти са особено опасни и трябва да бъдат затворени у контролирани.

Не особено оригинално е взаимствана идеята за концентрационните лагери от Втората световна война, за да разкаже неволите на невръстните деца. Но в крайна сметка, човекът е толкова изобретателно и жестоко същество, че не е лесно да се измисли нов начин за мъчение, който вече не е бил прилаган в миналото. 

Има някои неща, които ме смущават в историята. Например, откъде се взе тая мистериозна болест, как се предава, защо засяга именно малките деца, защо десетгодишните са най-застрашени? Изобщо началото на книгата е малко като спуснато с парашут - въздушно. А това пречи за създаването на стабилна основа. Не е изключено разбира се, тези неща да се изяснят в края на предполагам трилогията. Но начинът, по който тези въпроси и техните отговори бяха подминати, ме кара да се съмнявам в тази вероятност. Как така никой не се запита поне веднъж защо се случва това? (Разгеле, във втората част се обърна внимание на тази тема. Дори може да се каже, че историята се завърта именно около тази нишка. Но Александра Бракен все още упорито не разкрива нищо. Явно ще остави тази развръзка за следващата книга) 

Както и да е. Да оставим края за накрая и да се върнем в началото, където сме. Тук започва приключението на Руби и продължава след като успява да избяга от лагера с помощта на Детската лига - друга организация, която пък иска да изполва способностите й толкова, колкото правителството иска да ги заличи. 

Книгата проследява бягството на Руби и нейните спътници, но няма да пускам повече спойлери, защото интересното те първа предстои. Бягство към и от... Всеки преследва своята цел и се бори със собствените си демони. Но в крайна сметка всички искат едно и също нещо - да са обградени от хора, които ги обичат, да споделят с някого радостите и трудните моменти, да се опрат на някого в момент на нужда и да се чувстват нужни, да се грижат едни за други. Изобщо все неща, които всеки от нас търси и желае. 
Първата книга от поредицата беше наистина приятна за четене. Александра Бракен увлича в своя художествен свят следвайки простичките правила на живота. Сега започвам втората, нетърпелива да видя накъде ще поеме историята


От няколки дни се каня да го постна това и докато се каня, прочетох и втората книга от поредицата.
Отново драма и екшън не й липсват. Образът на Руби претърпява приятна промяна. Постоянно самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче се е превърнало, под вещата тренировка на Детската лига, в дръзка и добре обучена машина за убиване и съответно в по-малко самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче. Но не може всичко да е идеално. 
Цялата любовна история между Руби и Лиъм, макар и увлекателна за четене, продължава да ми е малко като изпльоскана ей така в средата на сценария от нищото. 

Във вторта част се появават нови персонажи, които се оказаха наистина свежо попълнение - вечно сърдитата Вида и навния добродушен гуру на електричеството Джуд, по прякор измислен от Вида- Джудид. 


Динамичните и забавно заядливите диалози между героите се запазват и във втората част като я превръщат в леко и разтоварващо четиво. 

четвъртък, 8 септември 2016 г.

Едно пътуване във времето до 22 11 63

Преди 10-ина дни започнах "Доброжелателните" на Лител, но засега ще я оставя на изчакване. И макар че буквално погълнах първите 150 страници просто не хармонира с настроението и атмосферата, с които искам да се обградя в последния месец от бременността си. Всяко нещо с времето си. Ще дочитам по-късно, когато мога да се настроя правилно за нея. 

И ето че отново посегнах към тежката артилерия. Отдавна не бях хващала Кинг в ръка. Когато четях хорърите и фентъзитата му беше някак по-лесно, но когато довърша някоя от ония дълбоко човешки книги, ми трябва време. Просто не мога да подхвана следващия Кинг, защото нищо не ми се струва толкова добро, колкото това, което току що съм дочела. Преди две години прочетох "Дългата разходка". След това застанах пред Кинг рафта и започнах да вадя и прибирам книги. Тази..не-е-е. Може би тази? Не. В крайна сметка ми се наложи да посегна към дълбоките запаси. Към ония книги, които кътаме за черни дни.Всъщност не знам за вас, аз така правя. Винаги оставям по едно любимо четиво на чакащия рафт, за да има какво да ме спаси от тези книжни дупки. Миналата година направих същото с "Бягащият човек". 

И ето ме тази година с „22 ноември 63“. Не е в топ 3 на Кинг класацията ми. Там все още са "Дългата раззходка", "Мъртвата зона" и "Бягащият човек", но определено ме накара да преподредя списъка надолу. Винаги е така. След всяка негова книга се започва едно разместване на заглавия в ума ми. Ужасно е нетипично за мен, но с Кинг просто не мога другояче. 
Предполагам повечето от вас вече са чели книгата, затова няма да задълбавам в сюжета. Учителят по литература Джейк Епинг се връща назад в миналото, за да предотврати убийството на Кенеди. И макар това да е главната сюжетна линия, Стивън Кинг предоставя много повече храна за ума и емоциите с малките лични истории, които наслоява една след друга в романа. Историята се завърта около дребните детайли. На преден план са изнесени взаимоотношенията на Джейк с останалите герои от миналото и връзките, които той вкоренява с намесата си. Като опъната струна, която трепти под пръстите му.

Не знам как го постига тоя човек, обаче когато го чета поглъщам жадно дори детайлните описания на пътя. Нещо, което в много книги инстинктивно и несъзнателно минавам по диагонал. При него описанията не са просто пълнеж или структурен елемент, изграждащ материални свят около героите в историята. Тук описанията са атмосфера, напрежение, топлина, емоция. Те са като живи, ярки пастелни бои, които насищат света в книгите му.
Кралят поставя на кантар и сякаш ни оставя да измерим и съпоставим сами важността на една лична семейна трагедия, разиграла се в дома на Хари Данинг и едно събитие от световна величина, убийството на Кенеди. Толкова много разклонения назряват в романа. Джейк е постоянно изправен пред въпрос, "Какво ще се случи, ако се намеся? Колко силен ще е ефектът на пеперудата? Накъде ще наклони везната?" Истината е, че везната спазва третия принцип на механиката. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Миналото и бъдещето постоянно търсят баланс, а Джейк като един изкусен въжеиграч се опитва да намери правилната честота, на която да накара миналото да затрепти така че бъдещето да изплува над хоризонта. 


Но може ли някой да каже до какво ще доведат постъпките ни. Не си ли задаваме затова постоянно въпросът "Ами ако...?" Ако бях направил това, а не онова? Ако бях подранил с две минути? Колко голямо въздействие могат да окажат две минути? Ами две секунди? Много. Ужасно много. Един цял живот, дори един цял свят.