неделя, 21 август 2016 г.

Пътешествието на "Щиглецът"

Вече за ...не знам кой път започвам да пиша това и го изтривам. Как се пише за такава книга, мътните го взели? Не знам и какво да мисля. Толкова много неща мисля за нея, че ми е трудно да ги канализирам в нещо структурирано. 

Ще започна от това, че прочетох анотацията на книгата едва след като минах стотина страници. Ако бях прочела първо задната корица, сигурно нямаше да я започна изобщо, защото това просто не е история, която бих седнала да чета. Поне не сега, може би преди години, може и след години. Но не и сега. И въпреки това не можах да я оставя. Просто отгърнах първата страница и не мирясах, докато днес не затворих последната. Вече вчера.


Спомням си едно есе на Богомил Райнов за писането, в което казваше, че има значение как ще подхванеш една история, за да задържиш вниманието на читателя дотолкова, че да продължи да чете. "Един слънчев неделен следобед...", кой го интересува, че следобедът бил слънчев или неделен или изобщо, че е следобед. Но виж, ако хванеш своя герой и го хвърлиш в един бар, където се развихря бой и той гневно натръшква половината посетители на заведението. Това вече е друга работа. Тук започват да изплуват въпроси - Откъде се взе тоя здравеняк? Защо е така ядосан? Тези в бара с какво го подразниха? Прекрасна основа, върху която да започнеш своето пътешествие. 


Е, не мога да кажа, че имаше голяма изненада в началото на историята. Книгата започва точно както вече бих очаквала от Дона Тарт след като прочетох "Тайната история"- мистериозно, с лек криминален привкус и много въпроси. Неназован герой, захвърлен в Амстердам, сам и уплашен, изпаднал в параноичен пристъп. 


След тази заставка Дона Тарт въвежда Тио - обикновен, посредствен, истински. Едно момче от плът и кръв, чийто страхове, мечти и мисли изпълват страниците на книгата. Макар че не съм много сигурна, че тук можем да говорим за мечти. Тио живее живот, който сякаш е приключил още в детските му години, след онази експлозия, която отнема майка му. И все пак...

Павел Вежинов написа в "Нощем с белите коне" така: "Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума копнеж“. Обичам този цитат. Вярвам в него. Докато човек копнее за нещо, сърцето му не е просто мускул, който изпомпва кръвта равномерно. А Тио копнее. Тио обича. Желае. Макар и банални, неосъществените любовни трепети на младежкото сърце към Пипа са едната страна на монетата. Другата, разбира се, е неговата картина. Сякаш това са единствените мигове в книгата, когато Тио живее истински, когато сърцето му прескача удар, когато в него се усеща жажда за живот, за слънце, за светлина. През останалото време съществуването му е празно и мъртво. Загубил дом и посока, Тио се лашка безцелно между наркотиците, алкохола.

Изумително е как тези близо 1000 страници са изпълнени с думи, които вълнуват и грабват вниманието на читателя, макар действието да не е от най-динамичните. Истинска симфония от думи и дълбока плетеница от метафори. Убедена съм, че всеки който чете книгата, намира своя интерпретация за ролята на картината. За едни тя е онази същата верига, която приковава като крачето на птичето и душите на Пипа и Тио към един отминал кошмар, от който и двамата няма да се отърсят никога. Тя е онази точка, която винаги ще ги заковава на дъното, колкото и да се борят да издрапат. За други картината е порив за живот, прилив на енергия. Или едно малко красиво бижу в един грозен и жесток свят. Картината е жажда за любов. Тя е спасител и инквизитор, грях и чистота, устремление и котва. 



Може би затова и тази книга достига до сърцето. Всеки от нас таи там различни демони и копнежи, а тя докосва всеки един от тях. 

неделя, 14 август 2016 г.

Свободата и корените в "Щъркелите и планината"

Мирослав Пенков ми дойде много тематичен там горе в Балкана, където започнах да го чета. Поглъщах думите му като тежък цигарен дим. Четох книгата бавно, на порции поради ограниченото време, но го нямаше онова препиращо усещане, да хвана час по-скоро пак книгата. Въпреки това историята не спря да тлее в тези почивки, като топли въглени, чакащи да се подпалят. 

Истинско удоволствие е да четеш тази книга, да се наслаждаваш на богатството на езика, с който си служи авторът. 
"Щъркелите и планината" ни отнася в Странджа, едно място, изпълнено с магия. Пенков я взима тая Странджа планина и изгражда свой свят в нея, свят на мистика и легенди. Историите вървят паралелно - тази за нестинарите и калушарите от преди години, когато в село Клисура българската махала още не е обезлюдена и тази за американчето, разорено, затънало в студентски дългове, изгубило корените си, прибрало се на село при дядо си земя да продава. 
И отвъд легендите и приказките, които Мирослав Пенков разказва, това е една история за простичките и важни неща в живота - прошката, обичта, жаждата за живот, за свобода, за порива на вятъра, който ни носи като на щъркелови криле. Една книга, написана като за чужденци, която вдига завесата, за да разкрие богатството и красотата на българските нрави и обичаи, на българския дух, принадлежност и характер и в същото време оставя един блед воал, пред погледа на читателя, позволявайки му да се потопи в магията, която извира от тези страници и да намери за себе си точно това, което търси. 

Наистина харесах "Щъркелите и планината". Не заради историята, която разказва и не просто заради начинът, по който е написана. Харесвам я, заради малките неща, които изпълват страниците. Те не намират място в подобен род ревюта, словоизлияния, наречете ги, както искате, защото изкарани от контекста на историята губят тежестта си, губят въздействието си. Но докато ги четеш, изпълват сърцето ти с топлина. Обичам тази история, заради простичките житейски сцени в нея и начинът, по който героите се справят с тях. 
И не мога да пропусна красивата корица, която си свърши работата, като сграбчи ума ми и не ме остави на мира, докато не я купих. Наистина много се радвам, че Сиела взеха решение да пуснат и едно хубаво тежко издание с дебели корици, което ми пълни душата.