петък, 15 юли 2016 г.

Една любов насред кървавия ужас на войната в "Аз още броя дните"

Тежка е тая книга. Лесно се чете, трудно се преглъща. Като буца на гърлото ми седи всяка дума. 
Чела съм доста книги за Втората световна война, за концлагерите, за гоненията, мъченията, униженията, за бягствата, за празните надежди, за мъртвите надежди. "Нощ" на Визел, "Човекът в търсене на смисъл" на Франкл, "Кошмари и усмивки" от Мери Натан... Не казвам, че те са лесни за смилане. Но нищо не е така жестоко като книгите за войните, които се водят на Балканите. Ние тук не се избиваме по заповед, ние го правим със злоба в сърцата, опиянени от властта над живота. Грабим с пълни шепи от живота на другите, сякаш е наш. Тъпчем го сякаш е наш. Нищо не жалим - деца, жени, бременни, безпомощни. Сякаш изтръгват и последното зрънце човечност от душите ни и оставаме зверове – груби и безмилостни. Може би защото сме шепа хора, не знам, но се избиваме като кучета и не ни мигва окото.

Няма нищо героично във войната - кръв, жестокост, бруталност, извращения и унижения. Хора които до вчера са си пили кафето заедно в кварталното заведение днес се избиват едни други. Защото има само две роли във войната - на убиеца и на жертвата. Всеки решава какво да бъде. А понякога сърцето решава вместо разума. Когато отнемат най-близкото, най-милото ти, границата с лудостта от прозрачна се изпарява напълно. 

Обикновено съм скептична към книги спечелили български конкурси или каквито и да било формати, заради личен опит. Просто не оправдават очакванията ми. Но книгата на Георги Бърдаров просто ме помете като прашинка. В тия 180 страници е събран такъв ураган от чувства, че направо смазва сърцето със силата си. 

За пръв път чета и ми се налага да спирам, да оставям книгата на страна за часове, за ден, докато смеля и преглътна вече прочетенето, докато се успокоя, докато събера смелост да продължа да отгръщам страници, да се гмурна в това море от нещастие отново. 

Избягвам да казвам, че дадена книга ме е разтърсила, колкото и силно да ми е въздействала, защото това е едно наистина много наситено понятие поне в моите очи. Хората започнаха много лековерно да използват и преекспонират думите, докато ги обезцениха. За всяка драма и любовна история казват, че ги е разтърсила, но след половин час вече не помнят сюжета, камо ли чувството. А на мен пак ми се насълзяват очите, докато пиша това. Направих грешката да взема книгата с мен в метрото. След две спирки се чувствах адски неудобно, когато не можех да скрия сълзите си. Сякаш съм позволила нещо толкова съкровено като четенето на тази история да се превърне в нещо публично, сякаш го обезценявам. 

Всяка дума, всеки епизод, интервю, всяка история е като опъната струна, която жално вие и се къса, грубо прерязана. С всяка следваща страница хватката се затяга всепо-силно. Много мъка има сред тия страници. Мъка, която не трябва да забравяме. Много хора още броят дните и ще продължават да ги броят. Не знам колко живот им е останал, не знам това живот ли е, да живееш с такива спомени, да си лягаш с тия кошмари, да не можеш да се удавиш в алкохол и въпреки всичко да ставаш всяка сутрин и да продължаващ така до сетния си дъх. 

Сигурно изреченията, които пиша са хаотични и объркани, но не знам какво да ви разказвам за тази книга - за секслагерите, ли за мъченията, за бруталните убийства, за лудостта на хората. Не искам да ви разказвам за нея. Прочетете я. Ще ме разберете. После няма да ви се говори.