вторник, 28 юни 2016 г.

Той пак е тук и не може да повярва какво се е случило с неговата Германия

Много дълго време фигурата на Адолф Хитлер беше официално или неофициално забранена тема в публичното пространство. Или както сами се описват иначе толкова "свободомислещите" и "крайно директни" немци всъщност имат един доста сериозен набор от теми, на които не могат да се шегуват и стават крайно раздразнителни, ако изобщо бъдат засегнати. Втората световна война и фюрерът са едно от тях. И това донякъде е разбираемо, но като си заровиш главата в пясъка просто избягваш проблема, не се справяш с него. Така че наличието на тази книга на немския пазар и пространното хвалене, че е на челни позиции на същия този пазар, бяха приятно разчупване на статуквото. 

Хитлер отново отваря очи и се събужда на някаква случайна поляна в Берлин. И тук започва неговото приключение. Колкото сблъсъкът на Фюрера със съвременна Германия е комичен, толкова и сериозни въпроси повдига. Къде се оказахме днес 70 години след Втората световна война. Какво постигнахме? Какво се подобри? Какво се скапа? какво изгубихме? Какво спечелихме? Какво е качеството ни на живот сравнено с преди? 

Срещата на Хитлер със съвременния свят и начинът по който интерпретира промените е поетапно комична. А самият Фюрер е не по-малко изумен. Всички тези невероятни открития на технологията и човешкия ум разгръщат капацитета си пред него. Телевизорът, това невероятно ефективно средство за пропаганда се прахосва по такъв нелеп начин - за излъчване на готварски предавания и самозвани измамница. Навсякъде в страната се разхождат разхайтени обекти със съмнителен етнически статут. И още по-съмнително заемат постове, които крайно не им подхождат. Производството и търговията са толкова автоматизирани, че освобождават безчетна работна сила, която необяснимо защо не е впрегната в военното дело. Въобще парадоксите се сипят един след друг. 

Абсолютен културен шок, както за Германия, така и за самия Хитлер. 
След кратка интеракция с вестникопродавеца, който го намира и вдига на крака още в първите страници на книгата, Фюрерът се впуска в своята нова телевизионна кариера. И докато всички смятат, че той е просто комик, който ще вдигне рейтинга на предаването, бившият канцлер строи наново своята империя.

Много добра игра на думи от Вермеш. Фюрерът е винаги сериозен, директен и открит в своите намерения, но всички тълкуват държанието му като изключително талантлива комедия - с остър като бръснач език и краен сарказъм. 

Образът на Фюрера, създаден от Тимур Вермеш е откровен лакмус на съвремието ни. Цялата политическа и икономическа карта на света е разнищена сантиметър по сантиметър. Много интригуващо написана сатира, която не прощава никому, при все пикантната и крайно опасна линия, която авторът си е избрал да следва. 

Една наистина много интригуваща книга, която е трудно да се чете без да бъде пречупена през личните ни разбирания и предразсъдъци, породени от едно от най-тежките събития в историята на континента. Вероятно няма да допадне да всички. Темата за Хитлер обикновено поражда сериозни спорове и сблъсък в убежденията на читателите и често дискусиите се превръщат в грандиозни спорове. Неизбежно е. Въпреки това тази тема не бива да се превръща отново в табу. Хората трябва да се научат да приемат историята си - да я помнят и да се поучават от нея

понеделник, 27 юни 2016 г.

В денонощната книжарница на мистър Пенумбра се случват мистериозни неща

"Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" се оказа странна смесица между "Градът на сънуващите книги" със своето настървено търсене към познанието, към чистия талант и изкуство, неопетнени от издателски бизнес, техника и фалш и трилогията на Карлос Руис Сафон "Сянката на вятъра" с потайните членове на мистичната б

иблиотека, до която само избраните биват допуснати. 

Но тук има и още нещо, освен тази мистика и прахоляк.
Това е една книга, която обединява двете страни на един ожесточен спор - хартия или техника. Откакто електронните четци и издания станаха достатъчно масово разпространени и лесно достъпни, читателите не спират да се препират кое е по-добро - лекотата на цял рафт книги в джоба ти или тежестта на страниците в ръката ти, докато четеш вечер в леглото. Не ми излиза от ума онзи комикс с таблета и книгата, в който таблета обяснява на хартията, колко е остаряла и как едно драсване на кибрита и Пуф! нея я няма, и тогава най-дебилно книгата натиска копчето за изключване на машинката и приключва спора. И всеки път като се сетя, злорадствам тайничко. Но това не е моментът за задълбавам в личните си пристрастия. 

Не и с тази книга. Тя съчетава технологичния прогрес в литературата и старомодната визия на книжарниците/библиотеките със своите високи до тавана рафтове и прашни дебели томове. Но без да е излишно претруфена, помпозна и романтична. Както казва господин Пенумбра, заговорим ли за мирисът на книгите, значи сме изгубили посоката. Историята е едно доста стройно и целенасочено приключение, което започва мистериозно в една денонощна книжарница, която не е точно книжарница, защото хората по-често заемат книги от нея, отколкото купуват и постепенно се заплита, разкривайки детайл по детайл пред очите ни търсенето на едно изгубено познание. Търсене, на което мнозина са посветили живота си. А отговорът в края на историята се оказва съвсем простичък. Голямата мистерия е разбулена и героите разбират, че понякога пътуването се оказва по-важно от целта. 

Без претенциите за нещо грандиозно "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" е едно леко и приятно четиво,което потапя читателя в магията на два различни свята и изплита от нея едно чудесно приключение.

четвъртък, 23 юни 2016 г.

Добре дошли в Дворът на Нощта

Честно казано бях малко разочарована от първата част. Най-вече от героите, а може би и заради повествованието, защото именно историята определя и характерите в книгата. Фейра беше странно мудна и наивна за главна героиня на Сара Дж. Маас. Тамлин...беше класика - силен, красив, безсмъртен, потаен, войнствен, загадъчен и някак безхарактерен. Блудкава работа. Всъщност останалия антураж спаси положението - сприхавата икономка, подозрителния и лоялен Люсиен и Рисанд, той определено се открои още тук като обещаващ образ. Но когато главните герои са ти смотльовци, трудно е да очакваш продължението с нетърпение.


Но по една или друга причина, доста бързо излезе и втората книга от печат, за да отмие блудавината на предшественицата си.
Крайно време беше Фейра да се вземе в ръце и да отстоява някаква позиция, а не само като лениво коте да се умилква наляво-надясно и да мяука недоволно. Сега докато четох "Двор от мъгла и ярост" се питам, дали с нея Сара Дж. Маас се яви на поправителен след първата или е било планирано от самото начало. Още ми е трудно да преглътна началото на историята, толкова е далеч от стила й.

Нищо. Продължението отми срама и изгради една чудесна основа за бъдещото развитие. Рисанд се разгърна като много колосален образ. Поне това обещание от края на първата книга се изпълни. Новите персонажи, които влезнаха в историята като негови сподвижници и семейство също подсилиха ефекта - ярки и дейни образи.

Дворът на Нощта със своите обитатели се превърна в лакмус за останалите герои в книгата и във фитил на действието. Приятна изненада беше вътрешното разделение на владенията на Рисанд. Дворът на Мечтите - тайният дом на Великият господар, защитено от света място, запазено и изградено да се превърне в един малък рай. И Дворът на Кошмарите - тъмен, зловонен, изпълнен с насилие и жестокост - необходимата тежест, която да уравновеси везната.
Действието този път беше балансирано, а ритъмът толкова постоянен, че позволява на читателя да очаква любимите си моменти с нетърпение. Закачките между Рис и Фейра, които се вплитат като лиана в ствола на историята пък олекотяват сюжета и уравновесяват жестокостта, пред която авторката поставя своите герои.

След такава втора част, определено ще очаквам продължението. Особено заради интригата, която те първа се заплита в последната глава.

сряда, 22 юни 2016 г.

Винаги има още нещо освен този живот, за което си струва да живеем

Мина известно време, откакто довърших "Освен този живот" и за разлика от много други книги, спомена и усещането за тази история още са кристални в главата ми. Нещо, което е крайно нехарактерно за мен, тъй като имам два дефекта
- краткосрочната ми памет е крайно краткосрочна;
- а нещата, които все пак успяват да се прехвърлят в дългосрочната са почти ..никакви;
Но Патрик Нес ми е слабост, още с "Часът на чудовището", а после това се затвърди с трилогията "Живият хаос" и продължи с всяка следваща книга. И сега макар и от разстоянието на времето, аз не мога да се отърва от усещането за тази история.

И този път Нес не ме разочарова. Изумително е колко малко се случва в книгата, а колко много казва. Подобно на "Ние, останалите, просто живеем тук" Нес взима едно най-обикновено семейство - двама родители, две деца, без каквито и да е специални заложби и способности, и го разнищва до последното влакно. 

Не ги осъжда, не ги обвинява, не ги наказва, Патрик Нес просто обича характерите, на които вдъхва живот и без значение каква е ролята им в историята, винаги заравя по нещо добро в тях, което да разцъфне сред страниците. Без значение колко тъжно се развива историята на моменти, накрая винаги оставя чувство за вяра, за надежда, за светлина и топлина. 
Не искам да разказвам какво се случва в книгата, това е история, която трябва да се прочете и да се пречупи през призмата на отделния човек, а не да се преразказва като поучителна притча. Макар поука да не липсва.

Патрик Нес отново поставя в центъра на историята любовта - такава, каквато всеки от нас иска да присъства в живота му. Любовта като онази неразрушима опора, която може да задържи живота ти от срутване, като здраво въже, което може да те измъкне от всяко блато. Любов, която се впива в костите ни, за да ги укрепне, която се влива в кръвта, за да стопли сърцето. Любовта като единственото средство, което може да победи самотата и смъртта. 
Историята на Сет е обикновена, дори малко банална, но истинска, сякаш напук на цялата сюжетна линия, която се развива в един тих, изоставен от хората, постапокалиптичен свят. История за едно момче, което живее в самота, въпреки семейството, което го обгражда. История за едно момче, което намира любовта и единственото нещо, което успява да го сломи е загубената вяра в нея, в хората, които обича. Историята на едно момче, което продължава да търси нещо, освен този живот, нещо повече, нещо което да му даде сила да продължи да живее и да се бори. 
А нещо освен този живот, нещо повече винаги има, само трябва да го видим и да повярваме в него.

И накрая просто не мога да пропусна дизайна на книгата. Страхотното решение на Студио Арт Лайн да направят вратата физическа я превръща в един истинско бижу

събота, 11 юни 2016 г.

Приказките от крайните квартали стоплят сърцето

Признавам си, че съотношението книга - цена ми беше малко трудно за преглъщане. Сигурно звучи много меркантилно, но това е истината. И го казвам от позицията на човек, който харчи доста пари за книги. 
Както и да е. Щом съм взела решението да я купя, значи съм преценила ситуацията и съм щастлива да кажа, че не останах разочарована. 


Обичам този сборник с разкази. Кратките истории на Шон Тан ми влезнаха под кожата. 
Толкова са красиви и някак сюрреалистични. Разказите са кратки и толкова емоционално наситени, толкова изразителни в своята простота, че сякаш протягат ръка и погалват сърцето ти, погъделичкват ума ти, заиграват се с емоциите ти, както малко неща умеят. Някои от тях носят слънцето със себе си, други топлината на обичта, а някой ме оставят с питанка накрая. 
Шон Тан омагьосва ежедневния свят и го превръща в истинско приключение за въображението. Искам да говоря за тази книга с дете, чието въображение още препуска необуздано в прерията. Искам да чуя какво ще ми каже то за чуждестранния ученик, който живееше в долапа на семейството или за скритите дворове щастие, за ракетите, за клечовците, за цялото това множество от цветове, които изпъстрят страниците сред текст и картини. Искам да видя какъв приятел ще си измайстори, следвайки инструкциите на автора. 

Прекрасни са. Като малки късчета цвят в ръцете ми. 
И не мога да не спомена красивото издание, с което се сдобих – с твърди корици, дебели страници, които стоят плътни между пръстите ми и оригиналните илюстрации, които допълват и подсилват усещането, четейки разказите. 

сряда, 8 юни 2016 г.

Ще се измъкне ли Кронос от наркотиците?

Кронос. Тоя нещастник!
Ми много е добра. За пръв път чета книга на Юлка. Още една от придобивките ми на Пролетния панаир заедно с "Макс. Всичко на макс". И като ги прочетох на един дъх ме доядя, че не съм взела и предишните две от поредицата. Нищо. Скоро ще я поправя тази грешка.

Юлия Спиридонова е написала една адски откровена книга, което може би е и ключовата съставка, за да се получи накрая толкова добро книжно блюдо. Кронос е доста интригуващ образ сам по себе си - самоироничен, откровен до болка, депресиран и очевидно съвсем наясно с текущата ситуация. Истината е, че никога съм нямала приятел наркоман, така че не бих могла да знам, доколко нишката с осъзнаването е реалистична. Но именно това е нещото, което най-много харесах в цялата история - вътрешната борба на Кронос с чудовището. Ясното съзнание, докъде води пътя, по който е тръгнал, разбирането и осъзнаването на фактите такива каквито са - нещастията, които причинява на майка си, сивотата на задънената улица, в която се намира, тъгата и потисничеството на неизпълнените обещания, които дава всеки път и неспособността му да се измъкне от тази дупка. Въобще "пълен нещастник". Но без значение какво мисли за себе си и какво мисли, че мислят другите за него, Кронос е заобиколен от хора, които искат да го подкрепят и да застанат до него в тази борба.
И въпреки цялата тази грозна картинка, Юлия Спиридонова разказва една дълбока, но много лека за четене история. С хумор, който те кара действително да се смееш на моменти, а през останалото време усмивката почти не слиза от лицето ти.
Страхотна е - динамична, младежка, кипяща от енергия. Препоръчвам цялата поредица. Аз ги започнах малко наопаки, но скоро ще наваксам с Батори и Тина.

неделя, 5 юни 2016 г.

Езикът на умирането

Когато си купих "Езикът на умирането" от щанда на Студио Арт Лайн на Пролетния панаир в НДК, бях със смесени чувства. Оформлението на корицата, загатването на заглавието, дизайна на книгата постоянно ми напомняха за "Часът на чудовището". 

Още когато я взех бях със ясното съзнание, че колкото и да е хубава, няма да успее да се пребори с Патрик Нес, но въпреки това ми се искаше да я опитам. 

Това тънко книжле се чете малко по-тежко, отколкото очаквах. Сюжетът представлява своеобразен монолог на една жена, в предсмъртните дни на баща й, един разказан и изстрадан отново на ум живот, една споделена емоция, прошепната в нощта. 

Макар да не е съвсем сурова, книгата е лишена от обичайната сладникавост на фамилните истории, които обикновено се разиграват на смъртния одър на главата на семейството. 
Една банална семейна история - пет деца, разпилени на хиляди километри едно от друго физически и емоционално, една майка, която присъства само като сянка на отминалите дни, като свободен дух, който никога не е могъл да се задържи на едно място. които никога не е бил част от това семейство и един баща, който бавно гасне в преустроената си стая. 

Сара Пинбъра почти прекрачва границата в стремежа си да се закотви за реалността. Сякаш нищо в това семейство никога не е функционирало, нито някога ще започне да функционира. Алкохола и наркотиците са смазали отдавна малките близнаци. Вятърничавостта на големият брат го е принизила до нивото на долен измамник, който постоянно трябва да се укрива. "Идеалната" по-голяма сестра, вечно жизнерадостната, вечно организирана, единствената, която сякаш има перфектен живот и успешно семейство е всъщност една тънка и празна маска. А дъщерята, която излива душата си в този монолог е отдавна повредена, заради неуспешния брак, който започва като приказка и приключва като осакатено куче в някоя мръсна задна алея. А горчилката, която се е събрала с годините е толкова гъста, че е невъзможно да бъде измита. 


Фантастичната линия за митичното създание, която Сара Пинбъра е вплела в книгата, отново ме препраща към "Часът на чудовището". Още една загубена битка. Колкото и да се опитвам не мога да избягам от аналогиите с любимата книга. Може би затова и не успях да оценя по достойнство "Езикът на умирането". Може би ако не бях чела Нес преди това, щях да погледна на този монолог по различен начин.