сряда, 30 март 2016 г.

Кръв и хумор продължават да се леят в Преди да увиснат на въжето

Абъркромби групира в края на интро книгата своите герои и после ги рапръсна по всички краища на повествованието. Инквизитор Глокта бе изпратен да поеме командването над  град Дагоска, за да подготви града за предстоящия сбълсък с императора. Кауза обречена на провал още преди да е заминал. И така сакатият инквизитор се оказва в поредната патова ситуация без изход за бягство.

Авторът успява да разгърне образа на поковник Уест, потавяйки го в няколко ключови сблъсъка с разглезения принц Ладисла, а по-късно и с групата на Логън - Три дървета, Кучето, Хардинг Мрачния и Дау Черния, която също претърпява известна трансформация до края на книгата.

Шарената тълпа, която е събрал Биаз да го придружава в похода към края на света, далеч не е същата, каквато я оставихме в края на първата книга или поне в качествено отношение. Джизал загуби малко от аристократичната си арогантност, но за сметка на това се сдоби с грозен и мъжествен белег разцепващ устата му. Логън и Феро откриха друга своя животинска черта, поддавайки се на нагонът, който преследва и двамата самотни бойци, но не е като да са се задомили или нещо подобно. Макар че Феро приема доста добре нещата струва ми се - през деня се отвращава от порива, който я обзема вечер, когато посяга на недодялания си спътник.

И така нишките се оплитат, възлите се затягат. А Глокта не спира да ме иненадва. Изглежда все пак някаква добрина и чест са останали в изтерзаното и осакатено тяло, а защо не и душа, на инквизитора. Той взима под крилото си по-малката сестра на полковник Уест, комуто обещава да се грижи за нея. Макар че ми се видя малко повърхностна реакцията му на думите на отдавнашният му приятел, с които успя да го убеди. За човек минал през ада, ми се стори, че го изманипулираха твърде лесно. Но в името на идеята, нека бъде така.
И покрай цялата тази паяжина не липсват и солидно количество битки, вътрешности, мъчения и белези, достатъчно зрелищни, за да задоволят любопитството и очакванията ни.


вторник, 29 март 2016 г.

Духът на зимата се влюбва в Тифани

** spoiler alert ** "Зимковецът" е история за онзи прекрасен преход между детстото и юношеството. Тифани пораства, а с нея и приключенията й се променят. Този път Тери е решил да ни покаже как опърничавото и любопитно момиче се превръща в упорита млада дама.
Тифани продължава обучението си при Miss Treason (Не съм сигурна как е името на старата вещица в българския превод) - ужасно стара, сляпа, зловеща и респектираща. И точно както миналия път никой не изгаря от желание да се навърта наоколо. Освен Тифани. Тя няма нищо против и макар някои от навиците на възрастната вещица да са леко смущаващи, скоро голямата заблуда около нейната настояща наставница бива разбулена. И Тифани за пореден път се убеждава, колко хитри всъщност са вещиците.

И така, нова книга, нова наставница, нова бъркотия. Разбира се, Тифани сама си е виновна за кашата, в която се забърква, но като не може да си седи на трибуквието, това е положението. Всеки си сърба попарата. Този път обаче историята поема по малко по-различна пътека и среща младата вещица с първите трепети на любовта, макар и не точно по онзи тривиален тийнейджърски начин, по който сме свикнали. Не, това би било твърде обикновено за някой немирен като нея. Омаяният ухажор на Тифани е не кой и да е, ами самият Зимен дух. Онова митично явление, което потапя земята в студ и я опакова в снежна белота всяка зима.
Чета, разгръщам страница след страница и не мога да се начудя на Тифани, как успя пак да се забърка в тая бъркотия. От една страна са Леля Ог и Баба Вихронрав, които са й виснали на главата и са си набутали носовете в кашата чак до бузите. От другата страна Анаграма, която след като наследи колибата на Miss Treason, е толкова отчаяна, разбира се по нейния си нахален и високомерен начин, че не спира да ходи при Тифани за помощ. И накрая за капак Зимният дух се е влюбил в нея, мислейки си , че тя е Дамата на лятото и не спира да превръща снежинки и айсберги в умалени и уголемени скулптури на самата Тифани.


Въобще откачен работа както винаги. А, да. И да не забравим, че Мак Фийгълите също не пропускат да се запишат в приключението, като отидат до библиотеката и вземат на Тифани любовен роман, както изглежда от най-розовите, за да й помогнат да разбере и да се справи с новосъздалата се ситуация в личен план. Защото какъв по-добър начин има, да се научим как да живее, от четенето на книги? Е, и с някои други дребни задачи, възложени им от вещиците, но такива са си фийгълите, винаги готови се забъркат в неприятности.

сряда, 16 март 2016 г.

Черен хумор и кървави зрелища се нижат в Гласът на острието

Това е най-дългият увод, което съм чела през живота си. 480 страници въведение в история, в която те първа ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубият плат, който тъче стана в дъното на стаята. 

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 
Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от Мечът на истината - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му. 

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне. 

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри...става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен. 

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия. 
Подхващам втората и очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига.

понеделник, 14 март 2016 г.

Тайните. които крием

От много време се каня да дам шанс на Дона Тарт, но резюметата по задните корици на книгите й все ме карат да се отдръпна, когато за пореден път хвана някоя от нейните произведения в ръка. Не защото звучат скучно, а защото някак са далеч от темите и жанровете, които ме вълнуват напоследък. И ето ме пак в библиотеката. Всички книги, които съм си набелязала са заети, а не мога да си тръгна с празни ръце.


"Тайната история" се оказа едно много интригуващо пътуване от древна Гърция до един забутан американски колеж в Хампдън. Мястото където главният герой попада несъмнено носи влагата и миризмата на мухъл напомнящи на мрачен лондонски следобед. 

720 страници и история, която мога да преразкажа с 10-ина изречения и все пак не мога да кажа, че имаше момент, в който книгата да ми доскучае, да искам да прескоча нещо или да стигна по-бързо до развръзката. Всеки един на пръв поглед излишен детайл, който изглежда е вмъкнат единствено с цел да подсили историята, в крайна сметка се оказва с преднамерено начертана роля в развръзката на самата история. 


Повечето от вас вероятно вече са чели историята и познават сюжета. Дона Тарт разказва историята на две убийства. Едното - непредумишлено, по-скоро инцидент, който обаче белязва пътя на онази специална група от шестима студенти, записали се в курса по древногръцки. Второто - добре обмислено и хладнокръвно планирано убийство. Убийство на другар. През цялото време докато чета, се превръщам в съучастник на Ричард, Хенри, Камила и Чарлз. Ясно осъзнавам разрива с ценностната ми система и общоприетата морална рамка. В ума ми не спира да изскачат въпросите: Кога едно убийство е оправдано? Кога наистина човек може да прекрачи границата и да отнеме човешки живот? Достатъчен мотиватор ли е инстинктът за самосъхранение за извършването на убийство?

И макар че не се осмелявам да дам отговор на собствените си въпроси, четейки книгата, просто не мога да застана на другия бряг на реката, да посоча четиримата младежи с пръст и да ги обвиня, да ги осъдя. Без сама да осъзнавам, ставам съпричастна с историята и действията им. Не бих казала, че ги оправдавам, но някак ги разбирам и приемам мотивите им. 


Дона Тарт разгръща наистина много добре психологическата страна на това убийство, както и физическите и ментални последствията от него. Интригуващо начало и не по-малко интригуващ край, "Тайната история" определено е една от онези книги, които не позволяват на читателя да спре, които те карат да драпаш, докато не стигнеш до дъното, докато не разплетеш интригата, но и без да оставят любопитството ти незадоволено.

неделя, 6 март 2016 г.

Кървави, кървави разкази

Знаете ли, минаха години, откакто за последно четох такава литература. Голяма грешка. Но тя понякога така тежи. Като буца в гърлото, като камъни в стомаха.
Никога не съм обичала разказите, но това не са разкази, това са груби, сурови истини. От ония бодливите, дето издират кожата, режат костите и се забиват право в сърцето, в дробовете, в мозъка. От тия разкази боли, но това не означава, че имам право да им обърна гръб. Не може. Тия разкази трябва да се четат.

Чета, преглъщам горчилка и не мога да ги оставя.
Толкова буйни, немирни, толкова трънливи, кървави, толкова наситени, та чак не можеш да ги смелиш. Но трябва да се четат. Трябва и да се помни. Макар историите да не настояват за историческа достоверност, този сборник разказва за ония тъмни, бурни времена, когато всички се опитват да разкъсат Македония - грубо, брутално и безмилостно, да я откраднат като булка, да я обезчестят и присвоят. Разкази, излети като изповеди, изтичат от страниците на това книжле - толкова малко, толкова тънко, а тежи като канара в ръцете и ума.

С последния разказ съм опустошена, разпиляна на парчета, точно както Петър Делчев обещава на корицата. Другите някак успях като че ли да ги преглътна. Но образът на Балканската мадона, която никой не нарисува, не мога да забравя - бременна, с пистолет във всяка ръка и нож в устата, изправила се пред турците, погната от клетвата на своите съселяни, децата им от кръвния данък да освободи. Писъкът, ревът пронизал небето на същата тая жена, спасила децата на цяло село, оставена на произвола да роди първата си рожба пред безжизнените погледи на мъртвите турци, орисана да целуне мъртвото чело на детето си...такъв рев отеква през вековете и остава в душите.

Липсваше ми тая литература. Сега се отприщва нова вълна. В библиотеката оттатък чакат "Калуня-Каля" и "Караджата". Но преди тях, мисля да продължа с "Трънски разкази". Всяко нещо по реда си.