Магията на Тифани

Тери пак удря право в десетката. Тифани е точно онова, за което сме мечтали като малки. Едно най-обикновено момиченце - кестенява коса, кафяви очи, опърпана рокля, стари и износени ботуши - което работи във фермата на родителите си, която не е точно тяхна, а всъщност на Барона, и което обича да прави сирене. Едно най-обикновено момиченце, каквито сме били всички като малки  (или поне аз бях), на което обаче му се случват необикновени неща. Тифани има един основен недостатък или качество, не е много сигурно - любознателна е. Попива като гъба всяка информация, до която се добере. А паметта й е наследник на не едно и две магически дела, сътворени от баба й, защото в крайна сметка, ако можеш да го направиш, значи е магия.
Магията не е самият акт на извършване, а знанието как да го извършиш, затова и нескончаемото любопитство на Тифани я набутва в едно триизмерно приключение, запраща я в различни светове, водена от ...или по-скоро предвождаща онези малки сини разбойници, чиято естествена форма е шумна и пияна, пренася я на места където нито  First sight, нито Second thoughts (Мисля, че в официалния превод на български са Първо зрение и втори акъл), всъщност даже и третият, четвъртият, та чак до двадесетия и нагоре акъл, се лутат и не могат да решат сън ли е, реалност ли е.

По препоръка на една моя позната, която вече си купи книгите от поредицата в оригинал и ми ги набута очарована в ръцете, реших да не посягам към българското издание. В началото диалектът на Нак мак Фийгълите ми създаде известни затруднения, но някъде към средата ти става като роден и не го забелязваш. Така че не съжалявам и на йота, че я почнах на английски. Дори мисля, че се зарибих да препрочета и поредицата за смъртта на английски.

Тери си е Тери.
Обожавам начина, по който издига около мен магическия си свят, докато чета. Как наслагва детайл по детайл и изгражда герои и събития, които ме въвличат в своите приключения неусетно.

Напълно осъзнавам, че първата книга от поредицата за Тифани е насочена към по-детска аудитория, но това явно не ми попречи да потъна до уши и да се насладя на историята. Още по-малко пък ще ми попречи да продължа и с другите, които по думите на човекът, който ме насочи към тях, стават още по-интересни.