петък, 15 януари 2016 г.

Ние, останалите, просто живеем тук



"Ние, останалите, просто живеем тук" не е това, което очаквах. И както обикновено в случая с Патрик Нес е глътка свеж въздух всред другите ми четива. Взех си ги заедно с "Освен този живот" по едно и също време, но реших да започна с тази, защото очакванията ми от „Освен този живот“ са доста големи.

Чета краткото послание на задната корица на книгата още докато се прибирам след панаира на книгата и се чудя какво да очаквам. Върти ми се в главата нещо като "Живият хаос", но Нес отново ме изненадва.

Да, в книгата става въпрос за всички онези неща, за които се споменава на там - зомбита, безсмъртни, вампири, душеядци и неизменната линия на избраните деца, които трябва да се борят с тях. Но те се случват някак на заден план, като кратко съобщение в началото на всяка глава,  като фон на същинската история, която ме поглъща.

Нес отправя взора си към няколко от неизбраните деца - онези останалите, които обикновено в другите книги служат за статисти, докато четем за подвизите на героите. Показва ни какво се случва по време на катаклизъм с онези, които не са отговорни да водят битката за спасяването на света, на живота на земята. Как се справят те с бремето, което другите носят, чакайки безпомощно да разберат, дали светът ще свърши и ще могат да продължат живота си някак. И сякаш въпросът как ще продължат с живота си, когато всичко приключи ги плаши повече, отколкото това дали светът изобщо ще просъществува.

Ако не искате спойлери за характерите в историята, ви препоръчвам да не четете между линиите.

--------------------------
Нес ме приобщава към една група от четири деца, която ми става особено близка. Майк, разказвачът, тревожна натура преследвана от компулсивно-обсесивно разстройство, което го кара да брои шишета с кетчуп и телефонни стълбове до безкрай, да мие ръцете си, докато не изтрие мазнината от кожата, докато не закървят и не се напукат и после да продължи отново да ги мие, защото не може да се отърве от чувството, че ако престане, нещо много лошо ще се случи. Майк, който се чувства зависим, слаб и нежелан в компанията си. Майк, който умира от страх, дали ще може да се справи със самостоятелния си живот, който му предстои да започне (ако избраните деца успеят да спасят света, разбира се). Майк, който е брат на Мел и който е влюбен в Хена - момичето, което се учи как да преглътне избора, който родителите й са направили вместо нея. Да замине като доброволец на място, където върлува война, болести и лудост, от която няма спасение. Хена, която се опитва да свикне с мисълта, че трябва да захвърли младостта си, такава каквато ще бъде за приятелите й, за съучениците й, такава каквато самата тя си я представя.
Мел е момичето, което на косъм не умира преди известно време. Всъщност, за да бъдем точни умира, но лекарите някак си успяват да я върнат към живота. Мел, която се бори с анорексията, защото не може да се отърве от усещането, че е непълноценна, че не е достатъчно привлекателна за обекта на желанието си. Мел, която е безкрайно стресирана от амбициозна кампания на майка й в политиката. Мел, която толкова много отчаяно иска да оцелее, да се храни, да живее, докато не се научи да живее истински.
И Джаред - момчето, което изглежда като най-силната и неподатлива натура в компанията. Красив, атлетичен, добродушен, винаги готов да се притече на помощ, на моменти единствения пристан, в който Майк намира спасение от компулсивното си разстройство. И гей.  И полубог на котките. Джаред, който ми се струва, че ще изиграе много по-сериозна роля за развръзката, отколкото изглежда преди историята да е написала "Край". (Оказах се права)
-----------------------------

И докато всеки от четворката се бори със своето минало, настояще и бъдеще, докато всеки се опитва да преодолее собствените си демони в града започват да се случват странни неща - избраните деца биват избивани, поредица от нещастни и необясними случаи сполетяват останалите, които просто живеят там. И всяка една нишка подхранва демоните на неразделната четворка.

Напоследък избягвам да чета книги на социална тематика, книги за деца с проблеми, за нещастни съдби и безизходица, защото ме натоварват, защото ми пречат да се отърся от работния ден, от собственото ми ежедневие. Обожавам историите им, но ме карат да се чувствам мрачна.

И ето сега чета точно такива истории, сблъсквам се с личната трагедия на героите и се чувствам добре, обнадеждена, изпълнена с някакво странно положително чувство, което не ми позволява да се скапя. И това е обичта и подкрепата, която тези счупени деца си дават един на друг.

неделя, 10 януари 2016 г.

Магията на Тифани

Тери пак удря право в десетката. Тифани е точно онова, за което сме мечтали като малки. Едно най-обикновено момиченце - кестенява коса, кафяви очи, опърпана рокля, стари и износени ботуши - което работи във фермата на родителите си, която не е точно тяхна, а всъщност на Барона, и което обича да прави сирене. Едно най-обикновено момиченце, каквито сме били всички като малки  (или поне аз бях), на което обаче му се случват необикновени неща. Тифани има един основен недостатък или качество, не е много сигурно - любознателна е. Попива като гъба всяка информация, до която се добере. А паметта й е наследник на не едно и две магически дела, сътворени от баба й, защото в крайна сметка, ако можеш да го направиш, значи е магия.
Магията не е самият акт на извършване, а знанието как да го извършиш, затова и нескончаемото любопитство на Тифани я набутва в едно триизмерно приключение, запраща я в различни светове, водена от ...или по-скоро предвождаща онези малки сини разбойници, чиято естествена форма е шумна и пияна, пренася я на места където нито  First sight, нито Second thoughts (Мисля, че в официалния превод на български са Първо зрение и втори акъл), всъщност даже и третият, четвъртият, та чак до двадесетия и нагоре акъл, се лутат и не могат да решат сън ли е, реалност ли е.

По препоръка на една моя позната, която вече си купи книгите от поредицата в оригинал и ми ги набута очарована в ръцете, реших да не посягам към българското издание. В началото диалектът на Нак мак Фийгълите ми създаде известни затруднения, но някъде към средата ти става като роден и не го забелязваш. Така че не съжалявам и на йота, че я почнах на английски. Дори мисля, че се зарибих да препрочета и поредицата за смъртта на английски.

Тери си е Тери.
Обожавам начина, по който издига около мен магическия си свят, докато чета. Как наслагва детайл по детайл и изгражда герои и събития, които ме въвличат в своите приключения неусетно.

Напълно осъзнавам, че първата книга от поредицата за Тифани е насочена към по-детска аудитория, но това явно не ми попречи да потъна до уши и да се насладя на историята. Още по-малко пък ще ми попречи да продължа и с другите, които по думите на човекът, който ме насочи към тях, стават още по-интересни.

сряда, 6 януари 2016 г.

Легендата на Мари Лу

В последно време литературните ми предпочитания започнаха да правят един рязък за мен завой, към който не съм очаквала да поема.
 Всичко започна с фентъзито преди няколко години, за да поставя отскоро ръка дори на поредици като "Дивергенти" от Вероника Рот и "Легендата" от Мари Лу. Все още не мога да се прежаля да посегна към "Игрите на глада", но кой знае.

Със сигурност обаче в листата ми влиза "The Maze Runner".

Когато четох "Дивергенти" не останах крайно впечатлена, макар да не мога да отрека, че книгите вървяха много леко.

Поредицата на Мари Лу обаче ме спечели. И тя не е лишена от известни повърхностни моменти, които не се вписват съвсем в повествованието и изглеждат сякаш изтърсени по средата на нищото, но цялостното ми впечатление е много положително.


И макар все още да нямам много опит в този жанр, поредицата определено води личната ми класация за тийн антиутопии.


Мари Лу като че ли успява да излезе от стандартизираната рамка на жанра, без да пропуска нито един от задължителните елементи. 


Обичайният за тези книги конфликт между главния герой и главната героиня за мое огромно щастие не се ограничава само до трънливия им характер и опозицията им в любовта. Писателката успява да противопостави Дей и Джун като принципи, устои, минало, битие, ежедневие, поведение, подход и в същото време да ги задържи заедно от единия край на реката и да изправи насреща им останалия свят. Свят, който иска да ги използва, изцеди и захвърли. Нещо друго, което ме грабна в историята е, че Мари Лу не омаловажава това противопоставяне в името на любовта, а успява с негова помощ да изгради силните им характери и още по-здрава връзка помежду им. Не им позволява да загърбят принципите си, да пренебрегнат себе си, собствения си мироглед и миналото си. Напротив, всяка промяна в отношението и възприятията на героите й към събитията е продиктувана от вътрешни им мотиви. А в крайна сметка те вървят към една и съща цел, макар на моменти да следват различни пътеки, защото дълбоко в себе си изповядват едни и същи ценности. 


Определено харесвам това, че Мари Лу е отделила необходимото внимание на бойните детайли, разгръща действието на войната, която се завихря.Захвърля героите си смело насред ужаса, но и както ми се струва държи достатъчно на тях, за да ги измъкне от лапите й почти невредими.
Не се сдържах и започнах да пиша за книгите още вчера в началото на последната част от трилогията. И днес поскатах малко от работа и го довърших. Не мога да кажа, че краят на трилогията беше неочакван, но донякъде беше по-разчупен, като все пак оставя у читателя илюзията, че когато силно желание нещо, то ще се сбъдне по един или друг начин.