сряда, 28 декември 2016 г.

Борбата с митичните богове продължава в "Град на остриета"

Очаквах с огромно нетърпение да сложа ръчички върху продължението на "Град от стъкло" на Робърт Джаксън Бенет и това се случи много по-рано, отколкото предполагах. Така че представете си задоволството ми като почетно я подкарах на киндъла. 

Но четенето не се разви точно както очаквах. Книгата започна мудно. Някак историята хем продължава да разказва събитията случили се след Баликов, но в същото време поема по съвсем нова сюжетна линия. Този път в центъра на събиията като главно действащо лице се оказа прясно пенсионираната генерал Малагеш. "Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш" (много харесвам това определение) е изпратена в град Воортяштан да разследва изчезването на сейпурски агент и слуховете за наличието на Божествени сили в града. Едно пътешествие, което тя с удоволствие би пропуснала, но Шара все пак успява да опъне правилните струни, за да я подтикне да си стегне багажа и да отплава. 

Историята не се развива никак лошо. Съвсем в духа на първата книга се заплита около мистериозната поява на Божестото Воортя. Или поне съмненията за подобна поява. И също така в духа на първата книга Градът на остриета е маскиран някъде там между миналото и настоящето, между земното битие и отвъдното, между живота и смъртта. 

И въпреки всичко първите 100-20 страници бяха много тягостни. Явно очакванията ми надминаха реалността и честно казано останах малко разочарована в началото. Дори обмислях да я оставя, докато не се появи Зигруд, за да влее точната доза енергия и колоритност. Алелуя! Дуетът Шара-Зигруд наистина ми липсва, но най-вече Зигруд - този каменоподобен великан с тъмно минало и мрачен поглед. И макар да не бих казала, че заема точно главна роля в повествованието все пак присъствието му оказва благотворно влияние върху историята. 
В крайна сметка не съм особено впечатлена от продължението. Ако не беше присъствието на Зигруд и сюжетните линии, които се завъртат покрай него, вероятно нямаше да я дочета. Или най-малкото щеше да е едно много насилено дочитане. 


Очаквам с любопитство следващата част. Робърт Джаксън Бенет заложи някои доста интригуващи идеи в края на тази, така че ще се надявам да изплува отново след любимите ми истории.

сряда, 7 декември 2016 г.

Магията на Марина

Да държиш в ръце книга на Сафон е нещо специално. Тези, които са го чели, ме разбират. Тези, на които им предстои да опитат от сладката магия на думите му, вероятно ще се върнат към това изказване след време и тогава то ще придобие други измерения за тях. Да четеш Сафон е удоволствие, което всеки читател трябва да изпита сам. Колкото и другите да ти обясняват за книгите му, не можеш да го оцениш истински, докато сам не се потопиш в този топъл казан от думи, чувства и мистика. 

За втори път след Трилогията чета Сафон и пак казвам, това не е моят жанр. Знаех го първия път, знаех го и сега, когато отворих "Марина". Но когато една книга е написана толкова хубаво, жанра просто няма значение.
Не знам, дали едно ревю може да събере всички чувства и впечатления, които остави тази история в мен. 

Имаше моменти, в които сълзите ми непокорно капеха по бузите. Имаше моменти, в които усмивката ми не искаше да слезе от лицето. Имаше и моменти, в които се почувствах отново на 15, сама в тъмното, четейки " То" на Кинг, озъртайки се плашливо в тъмните ъгли на стаята и ако не беше двумесечната мишчица да спи кротко до мен, сигурно щях съвсем да се изгубя в тези призрачни страници и после пак дълго време да притичвам страхливо, като се събуждам нощем.

"Марина" е една книга, която те кара да си представяш неща. Четейки, картините оживяват в ума ми ужасно ярки и истински.
Представете си една тъмна, прогнила и влажна стара къща, която скърца зловещо при всяко ваше вдишване. Миризмата на гнилоч бавно се приближава и пропива във въздуха окова вас. Запалвате свещ и осъзнавате, че сте заобиколени от виснали заплашително нас вас осакатени кукли на конци, които започват да потракват призрачно и приглушено, докато протягат жестоките си, безмилостни като ножове ръце към вас. 

Сега си представете топлите летни лъчи, които галят бузите ви, докато сте се излегнали безгрижно на меката трева на любимата си поляна. Вятърът гали и подкача леко косата ви, а любимото момиче/момче се излежава небрежно до вас, без да подозира за чувствата ви - толкова близо и все пак ужасно далеч. Но въпреки всичко, тези първи трепети на любовта са толкова сладки и игриви, че просто няма как да оставят друго, освен глупашка усмивка на лицето ви. 
А сега знайте, че аз съм абсолютен лайк в писането и опитайте да си представите как Сафон би ви накарал да се почувствате, защото това е една много малка част от всичко, което поднася на читателя "Марина". 
Имам чувството, че и рецепта за боб да напише тоя човек, пак ще ми потекат лигите, докато я чета.


Не искам да ви спойлвам нищо. Оставете се да ви изненада и да ви докосне.Позволете си да усетите аромата и атмосферата на Барселона, такава каквато я вижда и рисува Сафон. Позволете си да изживеете тази история заедно с героите й, защото в нея има много обич, чиста и жигосваща. В нея има мистерия, история, има жажда за живот, толкова силна, че може да ви убие. В нея толкова много емоции и красота, че да изпълнят и ума, и сърцето ви.

неделя, 4 декември 2016 г.

Златен син се надига за революция

Пак кърваво проклятие. Много мразя като стане така. Все се заричам да не започвам поредици преди да са излезнали всичките книги и по една или друга причина все не се удържам. И ето ме пак в изходна позиция да чакам поредната следваща част. 

Пиърс Браун започна добре с "Червен изгрев" и продължи също така добре в "Златен син". Честно казано очаквах историята да стане леко блудкава, както обичайно се случва с трилогиите, тетралогиите и т.н. Някак действието се размива, разтяга протяжно. Сякаш авторът е осъзнал, че няма достатъчно материал в главата си за три книги и в следствие на това започва да слага един излишен емоционално драматичен пълнеж, който само подсилва историята, без да гради повествование, докато не заприлича на някоя от онези книги за самопомощ "Как да спечелим приятели". Започват едни пространни Щирлоцови обяснения кой как се чувствал, защо постъпил така, от какво се страхувал. А действието остава някъде на заден план, забравено от всички тези словоизлияния, по-скоро функция на всички прочувствени изблици.
Пиърс Браун успява да запази динамиката на историята. И макар книгата да не е лишена от емоционалност, тя не измества действието, а по-скоро се явява пряко последствие от него. Причинно-следствената връзка се запазва през цялото време и когато накрая затварям последната страница, оставам с усещането за една добре балансирана книга. 

Дароу започва да мисли самостоятелно. Вече не е марионетка на Синовете на Арес, а самостоятелна фигура на картата. След като спечелва жестоката игра в Института и се превръща в архиПрим на своя випуск, Жътваря сгъва коляно пред най-омразния си враг и приема да бъде негов меч. Пътят нагоре по етажите на властта е труден. А Дароу е скапан политик. Неговият път е пътят на войната. Но тази игра е не по-малко жестока. И колкото повече се изкачва в Обществото, и колкото повече се доближава до целта си, толкова по-голям и тежък става залога. А хората, на които може да разчита намалят с всяка следваща страница. Колко от златните са готови да го последват в тази неравна битка? Колко от тях биха му помогнали да разбие едно Общество, което облагодетелства тяхната собствена каста? Кой би се съгласил сам да счупи стола, на който седи? Всъщност ще останете изненадани от отговора. 

За моя огромна радост антуража от първата книга се запазва. Загубата на Севро би била непростима. Този малък гоблин е неповторим колорит, що се отнася до изграждането на характери. Приятелството, което се заражда още в Института между двамата мъже се оказва по-силно, отколкото безскрупулния свят на Златните би понесъл. Но и това си има своето обяснение, както всичко друго в тази история. А изненадите и обратите следват един след друг, всеки по-неочакван от предишния. Пиърс Браус е свършил страхотна работа.


Това една великолепна, примесена с перфектната доза фантастика, история за приятелство и човечност, за жажда за свобода, за бунт и обич - осъзната, топла, истинска. 

Чудатите деца тръгват по света, за да спасят своята имбрин в "Градът на гладните"

След като прочетох "Домът за чудати деца на Мис Перигрин" и разбрах, че има втора книга реших, да не я чета. Малко ми е трудно да определя точно защо, но нещо в книгата ми куцаше. А може би не е едно. 

Историята всъщност не е лоша. Дори напротив. Харесва ми идеята за хванати в примката на времето деца с необикновени способности. Помня, че книгата започна доста тайнствено и малко призрачно, но после историятя преля в друго.

Но въпреки всичко ми беше малко тегава за четене. Така и не успя да ме увлече истински. Дочетох я повече заради винтидж фотографиите, за да видя как ще се напаснат в историята. Което може би беше и основната причина да започна продължението - любопитството към прашните особняшки снимки. 

Сега с втората книга беше сходно положението. Само че този път се четеше по-леко, защото и нагласата ми беше различна. Нямах кой знае какви очаквания.
Излишно е да споменавам, че чудатите винтидж фотографии създават голяма част от мистериозната атмосфера на книгата и я отличават от всички други. Понякога ми се струва, че това всъщност е един албум, който сам разказва историята на обитателите си.


"Градът на гладните" подхваща историята там където първата книга я остави. Мис Перигрин е останала в птичата си форма и не може да се преобрази отново в човек.

Джейкъб и чудатите му приятели продължават приключението си извън рамките на времевата примка, в която беше затворено действието в първата книга. Те тръгват на едно опасно пътешествие, за да намерят друга имбрин, която да спаси тяхната Мис Перигрин.

По пътя си те попадат и в други примки и се срещат с нови чудати деца. А гладните и гадините ги следват по петите неуморно. Налага се Джейкъб доста бързо да свикне с новооткритата си дарба и да започне да я упражнява в реално време, за да спаси приятелите си. Няма време за уроци и грешни стъпки. Чудатите деца имат само един ход и трябва да го изиграят перфектно, за да оцелеят. 

А когато най-накрая стигат заветната цел, ги очаква нова неприятна изненада. И двете книги свършват с новозаплетен възел, който ще видим как се развръзва едва в следващата част. Но този път освен всичко това, имаше и още една изненада, този път приятна. В последните редове на книгата Джейкъб открива истинската си дарба. А тя е предпоставка за много интересно продължение. Така че учудващо и за мен самата, всъщност с радост ще изчакам следващата книга, за да видя как ще се развие новата дарба на Джейкъб и как това ще промени историята. 
Има и нещо друго. Този път има една трезва доза реализъм, която дръпва читателя рязко за ръката и го раздрусва. В тази история Рансъм Ригс засяга една доста болезнена тема. Когато дълго време си бил чудак, аутсайдер в този свят, когато твърде дълго обществото те е отхвърляло, не те ли превръща това в един малък озлобен човечец, който на свой ред започва да дискриминира същото това общество, когато сам се оказва в позицията на силната страна. 

Трудно е цял живот да бъдеш третиран като втора ръка човек и да запазиш емпатията си към другите "различни" от теб хора. Трудно е във вълчи времена да останеш човек.

събота, 26 ноември 2016 г.

Червен изгрев озарява хоризонта

Кърваво проклятие! "Червен изгрев" беше началото на една страхотна история. Тази книга ще ме накара да преосмисля жанровите си предпочитания.

В началото започна като класическа тийн антиутопия, без да дава заявки за кой знае колко интересно развитие - кастово разпределение по цветове, поробени хора, на които единствено им е позволено да работят в мините и да добиват ресурс, вярвайки че така помагат за светлото бъдеще на цялото човечество. А именно заселването на Марс.

И точно когато моментната развръзка се изпльосква насред тази действителност, се разгръща истинския мащаб на книгата. Марс е отдавна заселен. Всъщност се оказва, че цялата слънчева система е колонизирана. И докато златната каста се бори за власт, чевените се борят за оцеляване в изключително суровите условия на мините. Разделението между кастите е доста крайно. Пиърс Браун е касифицирал членовете на отделните касти както по външни белези, умения, социален статус, психология и поведение. Докато златните са сияйно красиви, руси, изваяни и силни, червените са слаби, дребни и много по-несъвършени. Но авторът не е спрял до тук. Положението в мините много напомня за "Жерминал" на Зола. Червените са онова, което се случва с хората, когато бъдат потиснати, когато социалните прослойки се изострят до крайност. Тогава в дъното на йерархията остават необразовани хора, които могат да упражняват само физически и често опасен труд. Те рядко доживяват зряла възраст, затова и се налага рано да узреят сексуално и рано да създадат семейство и поколение. Ето защо главният герой Дароу, макар да е едва на 16 години, е вече женен, когато се запознаваме с него. Също толкова млад е и когато загубва жена си. И това е камъчето, което сякаш преобръща каруцата. Момчето се разделя с робската си 

примиренческа психика, счупва оковите на статуквото и се превръща в невъзможното. Превръща се в златен, промъква се сред управляващата каста, за да я разбие и промени отвътре. Но играта на златните ще му предложи сериозни предизвикателства, които ще тестват волята, уменията и познанията му за хората.

Пиърс Браун пренася повествованието на нова и много по мащабна сцена. Открива се гледка към цялата слънчева система и нейното устройство в света на книгата.
Оттук ритмиката на романа тръгва по съвсем различен начин. Страница след страница историята е стремглаво изкачване нагоре. С всеки ред Дароу набира сили, не забавя ход и не позволява да бъде отклонен от целта си дори и за миг. 




Историята е изключително динамична и увлекателна. Дори не може да се направи паралел между нея и повечето тийн антиутопии. Харесвам много идеята на същинската част на книгата, която изследва поведенческите модели и еволюцията на индивида и групата в племенните общества по един наистина интересен начин, противопоставяйки индивиди и групи в борба за надмощие и власт. Груба игра на война, в която Дароу се хвърля стремглаво. Няма да ви пускам повече спойлъри, но ви препоръчвам ви сами да прочетете как се справя той в безмилистния и суров свят на златните.
 

сряда, 26 октомври 2016 г.

Мъгли и мистерии заливат мрачния Амстердам

XVII век. Водата заплашва да залее мрачния Амстердам. Влагата и мухълът пропълзяват навсякъде. Достигат до хорските души и обгръщат сърцата им с ръжда. 
Джеси Бъртън разказва една мрачна и мистериозна история за посредствеността на чувствата, за религиозния фалш и привидния морал на еснафа. 

Няма да задълбавам сюжетно, защото книгата беше толкова нашумяла преди години, че вероятно малцина не са я чели.
Все така изоставам от всеобщата вълна. Честно казано тази я избягвах, защото в момента не ми пасва много жанрово, но също като трилогията на Сафон се оказа приятна изненада. Противно на очакванията ми страниците се извъртяха неусетно в ръцете ми. 

Джеси Бъртън ни въвежда умело в живота и порядките през XVII в Европа. Четеш и се благодариш, че живееш три века по-късно, особено, ако си жена, макар че и както разказва историята и за мъжете не е съвсем безопасно. Ужасно е, когато обществото позволи на предразсъдъците да го ръководят. "Миниатюаристът" е много повече от мистерия и исторически роман. Тя е сблъсък на свободната воля със закостенялото статукво. Когато преполових книгата, в мен се загнезди едно нахално усещане, което не ме остави до края. Една протегната ръка към светлия край на тунела. И с всяко изречение усещам как се доближавам до слънцето, усещам как топлината гали кожата ми, но края на тунела ми изглежда все така далечен. Докато изведнъж меката топлина не залива цялото ми същество в края на романа и аз осъзнавам, че тунелът може да бъде също толкова уютен. Човек може да свикне с всичко и може да превърне всяка къща в дом. Осъзнавам, че истинската топлина извира от самите нас.

Може би затова харесах тази книга. Заради малките истини, които управляват сюжета и живота ни. 
Всеки от героите носи бремето си и плаща цената за греховете си. Никой не се измъква от псевдо правосъдието на амстердамското пуританското общество. Свят, в който свободата да бъдеш себе си се заплаща с живот. В тази мрачна атмосфера Джеси Бъртън рисува своите герои, без излишни украси - грешници изпълнени с надежда.


А миниатюристът майстори своите съвършени миниатюри и заплита възела на съдбите на своите съграждани - насочва ги, предпазва ги, преследва ги. Миниатюристът е винаги там в сенките и дори когато авторката го изкарва от сцената, присъствието му продължава да се усеща осезаемо.
Обаятелна история за красивите и грозните кътчета на човешката душа. На тези, които все още на са я чели, я препоръчвам, дори и да не изглежда вашия тип книга, дайте й шанс. Може пък да ви грабне.

четвъртък, 29 септември 2016 г.

Колко силно желаем неизживените си спомени?

"Неизживени спомени" е моето завръщане в света на хорърите на Кинг. Мина доста време, откакто четох някоя от страхотиите му. Не мога дори да си спомня коя е била последната. 
Това е раздялата на автора с Касъл Рок. И когато завесата накрая пада тежко, аз съм готова да оставя жителите му на тяхната съвест и въпреки всичко някак си знам вътрешно, че ще бъдат добре. Научили са си урока, защото тази история беше точно това. Урок. Възпитание на чувства, на ценности, на човечност. 

Когато мистериозният господин Гонт отваря своя магазин в затворената верига на малкото градче, жителите му без да провяват прекалено явно и умишлено любопитството и приветливостта си, все пак се стичат привлечени като магнит от загадъчния магазин и още по-особеният му собственик. И търговията започва. В магазина има за всекиго по нещо. Господин Гонт с лекота намира по един неизживян спомен за всеки от жителите на градчето. Нима не носи всеки от нас тази сантименталност от миналото си. Любимата въдица, с която е ходил на риболов с баща си или специална фотография на Краля, която ни връща в младините ни, когато сме били още диви, ненаситни и безсмъртни.


Всеки носи своя незабравим спомен, своето безценно изживяване, което къта в сърцето си до живот. 
Тъкмо тези дълбоко стаени желания се оказват гибелни за жителите на Касъл Рок. Какво сме готови да пожертваме, за да сбъднем най-съкровените си мечти? Или поне тези, които смятаме, че са такива, защото не всичко е такова, каквото изглежда в света на Кинг. Готови ли сме да плюем на най-важното в живота ни, на ценностите си, на семейството си, на идеалите си, за да сбъднем най-жарките си желания? Каква цена бихме платили?
И макар Кинг безкомпромисно да изважда на сцената най-лошите черти на своите герои и да изобличава безмилостно делата им, той винаги посява и лъч надежда, за да разсее непрогледната чернота на злото. Там насред цялата безнравственост, жестокост и жлъч вирее едно стръкче чест и достойство, гъвкаво и издръжливо. И дори когато сланата успява да го попари, отново се намира, кой да протегне ръка и да го спаси.

С характерната за него прямота Кинг разравя с перото си до корените на човешката душа и гравира дълбоко в сърцата на героите си съкровени  чувства, страсти и мисли, каквито всеки от нас носи. Изкарва на яве най-силните ни желания и емоции, поставя ги на сцената в момента, в който вече стават неконтролируеми и стихията им не може да бъде спряна, а трябва да бъде изживяна, почувствана. И макар по същество на книгата да не й липсват фантастични елементи, нивото на което Кинг изгражда емоционалните връзки между героите си, съответства напълно на реалността. 

За пореден път се убеждавам колко добър познавач е Кинг на човешката душа и най-скритите й кътчета. А начинът, по който пише, въвлича читателя на сто процента в историята, постепенно завихря ураган около него и накрая го хвърля в окото на бурята, за да го остави задънах от напрежение и дълбоко удовлетворен.


четвъртък, 22 септември 2016 г.

На какво си готов, за да спасиш сина си?

"Клетка" започна като обичайната зомби апокалиптична история, като още на 5-та страница Кинг те хвърля сред разярените зомбита, които се нахвърлят върху невинни хора в закусваляната, където до преди броени секунди (редове) са си пиели спокойно кафето и са си хапвали палачинки с кленов сироп. И ей така изведнъж настава хаос, разни хора нараняват други хора, а някъде не толкова в далечината избухват експлозии с неясен произход. Главният герой Клей - художник, оставил почти разбитото си семейство за няколко дни, за да сключи сделка, която се надява да му помогне да си стъпи на краката и да се опита отново да построи това, което двамата с жена му са разрушили през годините. 

Но както винаги става при Кинг, нищо не е такова каквото изглежда на пръв поглед и книгата са зомбита се оказва нещо далеч отвъд класическата идея на тези истории. 

Едно от нещата, които правят книгите на Кинг толкова четаеми е именно искреният и топъл поглед, с който първо скицира, а после и дорисува героите си - без да хиперболизира, без да идеализира. Те са просто хора, които се борят със собствените си проблеми, докато се опитват да се преборят и с препятствието, което основната сюжетна линия е изсипала на пътя им. И някак си тази вътрешна борба се превръща в техният начин да се справят с останалия побъркан свят. 
Обичам начина, по който Кинг гледа на семейството. Дори когато неговото семейство се разпада, Клей не мрази жена си. Някъде в себе си продължава да я обича, да мисли топло за нея, да си спомня хубавите неща, но без да омаловажава лошите, без да си затваря очите за тръните, които са разкъсали семейното им щастие. Кинг успява да придаде на героите си нещо, което на нас самите доста често ни липсва, а толкова много искаме да имаме - способността да видим реално ситуацията, дори и да я пречупим през емоциите си, да погледнем монетата и от двете страни, без да оставаме слепи за хубавото и лошото, защото винаги вървят ръка за ръка и всеки от нас решава, как да ги приеме, как да гледа на тях и как да постъпи след това.


събота, 17 септември 2016 г.

Битката с морето и с живота

Не знам защо толкова късно прочетох "Старецът и морето". А може би така е по-добре. Не съм сигурна, че бих била способна да оценя повестта подобаващо в тийнейджърските си години. Водещата нишка, която неизменно се заплита в страниците е надеждата. Онова чисто човешко изконно чисто желание да вярваме в нещо добро, да очакваме нещо по-добро. И понеже още съм на вълна Кинг, един ред от Шоушенк се е загнездил в ума ми - "Помни, че надеждата е хубаво нещо, може би най-хубавото, а хубавите неща никога не умират." И макар това да не е Кинг, именно този мотив кара стария Сантияго да влезе толкова навътре в морето, след като 84 дни не е хванал нищо. Колко надежда се иска, за да не се откажеш? Колко смелост и вяра се иска за такава надежда?

И пак надеждата е тази, която го кара да се пребори с акулите, да се върне обратно на брега, загубил улова си, но оцелял и отново изпълнен с надежда, отново вперил взор в безбрежния морски хоризонт. 


"Старецът и морето" е повест за един самотен човек, далеч в океана (в света), който търси своето място всред необятната му шир и е готов да се бори за него със зъби и нокти до сетния си дъх. 
Невъзможно е да се преразкаже тази повест. Грехота е. Мога да предам буквално целият сюжет в едно единствено изречение. И това ще бъде толкова грешно, защото отвъд историята стоят толкова много други неща. Тук е стаена жаждата за живот и борбата, която я съпровожда. Ако искаш да живееш, трябва сам да издрапаш до повърхността, трябва сам да си уловиш рибата. Може и да не ти иска да бъдеш сам, ако имаше избор, би си пожелал там да има някого с теб, но трябва да можеш да го направиш и сам, каквото и да ти струва, каквото и да ти отнеме.

петък, 9 септември 2016 г.

Силата да оцелееш и Момичето, което обичаше Том Гордън

"Момичето, което обичаше Том Гордън" не е от най-емблематичните за Кинг книги като "То", "Куджо", "Зеленият път" и т.н., но определено си заслужава да бъде прочетена. Толкова много жажда за живот и искрена борба за оцеляване е събрана в тия няма и 200 страници, че те карат да се замислиш, дали ще имаш сила да се бориш така ожесточено за живота си, както невръстната Триша. Чак е плашещо. Кинг забива думите си като вретено в ума на читателя, превеждайки го през този ад, заедно с деветгодишното момиче, превръща го в пряк наблюдател, в симпатизант, в рефер, почти в участник в борбата за оцеляване. 

Разгръщам страниците жадно, настървена да науча какво очаква Триша след завоя, когато се обърне, за да проследи посоката, когато се събуди, когато заспи и се върне в спомените си. Кинг, верен на себе си, отново използва за основа на новелата си простичките човешки емоции - онова, което ни прави човеци, което кара кръвта ни да циркулира, което ни кара да дишаме, да се надяваме, да живеем. Изтъкава нишка по нишка пътят към спасението на малкото момиченце като вплита всяко едно мъничко потрепване, всяко ожулване, всяко пропадане и изправяне - превръща ги в спасително въже. Но спасителното въже само по себе си е просто въже. Докато не протегнеш ръце и не се издърпаш със собствените си сили по него, си остава едно най-обикновено безполезно въже. 

Когато чета книга на Кинг, сякаш чета редовете в човешката душа - без орнаменти, украшения и завъртулки, с простичък и толкова естествен почерк, лесен за разчитане и като нагорещено желязо, готов да се отпечата в собствената ти душа.

Тъмната дарба на ума

След редица пулицъри и какви ли не други награди дойде ред отново на малко по- несериозната и развлекателна литература. Така започвам "Тъмна дарба" на Александра Бракен с ясното съзнание, че ме очаква някоя дивергентноподобна истотия. Сюжетът е стандартен за жанра, без някакви големи отклонения от рамката.

Историята е приятна и увлекателна. Сюжетната линия е една и следва своето развитие без особени разклонения.ми Плъзва болест сред малките деца, която убива покосените. Стотици хиляди умират, а тези, които все пак оживяват се сдобиват с най-различни и опасни свръхестествени способности. 

Правителството решава, че новоизлюпените таланти са особено опасни и трябва да бъдат затворени у контролирани.

Не особено оригинално е взаимствана идеята за концентрационните лагери от Втората световна война, за да разкаже неволите на невръстните деца. Но в крайна сметка, човекът е толкова изобретателно и жестоко същество, че не е лесно да се измисли нов начин за мъчение, който вече не е бил прилаган в миналото. 

Има някои неща, които ме смущават в историята. Например, откъде се взе тая мистериозна болест, как се предава, защо засяга именно малките деца, защо десетгодишните са най-застрашени? Изобщо началото на книгата е малко като спуснато с парашут - въздушно. А това пречи за създаването на стабилна основа. Не е изключено разбира се, тези неща да се изяснят в края на предполагам трилогията. Но начинът, по който тези въпроси и техните отговори бяха подминати, ме кара да се съмнявам в тази вероятност. Как така никой не се запита поне веднъж защо се случва това? (Разгеле, във втората част се обърна внимание на тази тема. Дори може да се каже, че историята се завърта именно около тази нишка. Но Александра Бракен все още упорито не разкрива нищо. Явно ще остави тази развръзка за следващата книга) 

Както и да е. Да оставим края за накрая и да се върнем в началото, където сме. Тук започва приключението на Руби и продължава след като успява да избяга от лагера с помощта на Детската лига - друга организация, която пък иска да изполва способностите й толкова, колкото правителството иска да ги заличи. 

Книгата проследява бягството на Руби и нейните спътници, но няма да пускам повече спойлери, защото интересното те първа предстои. Бягство към и от... Всеки преследва своята цел и се бори със собствените си демони. Но в крайна сметка всички искат едно и също нещо - да са обградени от хора, които ги обичат, да споделят с някого радостите и трудните моменти, да се опрат на някого в момент на нужда и да се чувстват нужни, да се грижат едни за други. Изобщо все неща, които всеки от нас търси и желае. 
Първата книга от поредицата беше наистина приятна за четене. Александра Бракен увлича в своя художествен свят следвайки простичките правила на живота. Сега започвам втората, нетърпелива да видя накъде ще поеме историята


От няколки дни се каня да го постна това и докато се каня, прочетох и втората книга от поредицата.
Отново драма и екшън не й липсват. Образът на Руби претърпява приятна промяна. Постоянно самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче се е превърнало, под вещата тренировка на Детската лига, в дръзка и добре обучена машина за убиване и съответно в по-малко самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче. Но не може всичко да е идеално. 
Цялата любовна история между Руби и Лиъм, макар и увлекателна за четене, продължава да ми е малко като изпльоскана ей така в средата на сценария от нищото. 

Във вторта част се появават нови персонажи, които се оказаха наистина свежо попълнение - вечно сърдитата Вида и навния добродушен гуру на електричеството Джуд, по прякор измислен от Вида- Джудид. 


Динамичните и забавно заядливите диалози между героите се запазват и във втората част като я превръщат в леко и разтоварващо четиво. 

четвъртък, 8 септември 2016 г.

Едно пътуване във времето до 22 11 63

Преди 10-ина дни започнах "Доброжелателните" на Лител, но засега ще я оставя на изчакване. И макар че буквално погълнах първите 150 страници просто не хармонира с настроението и атмосферата, с които искам да се обградя в последния месец от бременността си. Всяко нещо с времето си. Ще дочитам по-късно, когато мога да се настроя правилно за нея. 

И ето че отново посегнах към тежката артилерия. Отдавна не бях хващала Кинг в ръка. Когато четях хорърите и фентъзитата му беше някак по-лесно, но когато довърша някоя от ония дълбоко човешки книги, ми трябва време. Просто не мога да подхвана следващия Кинг, защото нищо не ми се струва толкова добро, колкото това, което току що съм дочела. Преди две години прочетох "Дългата разходка". След това застанах пред Кинг рафта и започнах да вадя и прибирам книги. Тази..не-е-е. Може би тази? Не. В крайна сметка ми се наложи да посегна към дълбоките запаси. Към ония книги, които кътаме за черни дни.Всъщност не знам за вас, аз така правя. Винаги оставям по едно любимо четиво на чакащия рафт, за да има какво да ме спаси от тези книжни дупки. Миналата година направих същото с "Бягащият човек". 

И ето ме тази година с „22 ноември 63“. Не е в топ 3 на Кинг класацията ми. Там все още са "Дългата раззходка", "Мъртвата зона" и "Бягащият човек", но определено ме накара да преподредя списъка надолу. Винаги е така. След всяка негова книга се започва едно разместване на заглавия в ума ми. Ужасно е нетипично за мен, но с Кинг просто не мога другояче. 
Предполагам повечето от вас вече са чели книгата, затова няма да задълбавам в сюжета. Учителят по литература Джейк Епинг се връща назад в миналото, за да предотврати убийството на Кенеди. И макар това да е главната сюжетна линия, Стивън Кинг предоставя много повече храна за ума и емоциите с малките лични истории, които наслоява една след друга в романа. Историята се завърта около дребните детайли. На преден план са изнесени взаимоотношенията на Джейк с останалите герои от миналото и връзките, които той вкоренява с намесата си. Като опъната струна, която трепти под пръстите му.

Не знам как го постига тоя човек, обаче когато го чета поглъщам жадно дори детайлните описания на пътя. Нещо, което в много книги инстинктивно и несъзнателно минавам по диагонал. При него описанията не са просто пълнеж или структурен елемент, изграждащ материални свят около героите в историята. Тук описанията са атмосфера, напрежение, топлина, емоция. Те са като живи, ярки пастелни бои, които насищат света в книгите му.
Кралят поставя на кантар и сякаш ни оставя да измерим и съпоставим сами важността на една лична семейна трагедия, разиграла се в дома на Хари Данинг и едно събитие от световна величина, убийството на Кенеди. Толкова много разклонения назряват в романа. Джейк е постоянно изправен пред въпрос, "Какво ще се случи, ако се намеся? Колко силен ще е ефектът на пеперудата? Накъде ще наклони везната?" Истината е, че везната спазва третия принцип на механиката. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Миналото и бъдещето постоянно търсят баланс, а Джейк като един изкусен въжеиграч се опитва да намери правилната честота, на която да накара миналото да затрепти така че бъдещето да изплува над хоризонта. 


Но може ли някой да каже до какво ще доведат постъпките ни. Не си ли задаваме затова постоянно въпросът "Ами ако...?" Ако бях направил това, а не онова? Ако бях подранил с две минути? Колко голямо въздействие могат да окажат две минути? Ами две секунди? Много. Ужасно много. Един цял живот, дори един цял свят. 

неделя, 21 август 2016 г.

Пътешествието на "Щиглецът"

Вече за ...не знам кой път започвам да пиша това и го изтривам. Как се пише за такава книга, мътните го взели? Не знам и какво да мисля. Толкова много неща мисля за нея, че ми е трудно да ги канализирам в нещо структурирано. 

Ще започна от това, че прочетох анотацията на книгата едва след като минах стотина страници. Ако бях прочела първо задната корица, сигурно нямаше да я започна изобщо, защото това просто не е история, която бих седнала да чета. Поне не сега, може би преди години, може и след години. Но не и сега. И въпреки това не можах да я оставя. Просто отгърнах първата страница и не мирясах, докато днес не затворих последната. Вече вчера.


Спомням си едно есе на Богомил Райнов за писането, в което казваше, че има значение как ще подхванеш една история, за да задържиш вниманието на читателя дотолкова, че да продължи да чете. "Един слънчев неделен следобед...", кой го интересува, че следобедът бил слънчев или неделен или изобщо, че е следобед. Но виж, ако хванеш своя герой и го хвърлиш в един бар, където се развихря бой и той гневно натръшква половината посетители на заведението. Това вече е друга работа. Тук започват да изплуват въпроси - Откъде се взе тоя здравеняк? Защо е така ядосан? Тези в бара с какво го подразниха? Прекрасна основа, върху която да започнеш своето пътешествие. 


Е, не мога да кажа, че имаше голяма изненада в началото на историята. Книгата започва точно както вече бих очаквала от Дона Тарт след като прочетох "Тайната история"- мистериозно, с лек криминален привкус и много въпроси. Неназован герой, захвърлен в Амстердам, сам и уплашен, изпаднал в параноичен пристъп. 


След тази заставка Дона Тарт въвежда Тио - обикновен, посредствен, истински. Едно момче от плът и кръв, чийто страхове, мечти и мисли изпълват страниците на книгата. Макар че не съм много сигурна, че тук можем да говорим за мечти. Тио живее живот, който сякаш е приключил още в детските му години, след онази експлозия, която отнема майка му. И все пак...

Павел Вежинов написа в "Нощем с белите коне" така: "Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума копнеж“. Обичам този цитат. Вярвам в него. Докато човек копнее за нещо, сърцето му не е просто мускул, който изпомпва кръвта равномерно. А Тио копнее. Тио обича. Желае. Макар и банални, неосъществените любовни трепети на младежкото сърце към Пипа са едната страна на монетата. Другата, разбира се, е неговата картина. Сякаш това са единствените мигове в книгата, когато Тио живее истински, когато сърцето му прескача удар, когато в него се усеща жажда за живот, за слънце, за светлина. През останалото време съществуването му е празно и мъртво. Загубил дом и посока, Тио се лашка безцелно между наркотиците, алкохола.

Изумително е как тези близо 1000 страници са изпълнени с думи, които вълнуват и грабват вниманието на читателя, макар действието да не е от най-динамичните. Истинска симфония от думи и дълбока плетеница от метафори. Убедена съм, че всеки който чете книгата, намира своя интерпретация за ролята на картината. За едни тя е онази същата верига, която приковава като крачето на птичето и душите на Пипа и Тио към един отминал кошмар, от който и двамата няма да се отърсят никога. Тя е онази точка, която винаги ще ги заковава на дъното, колкото и да се борят да издрапат. За други картината е порив за живот, прилив на енергия. Или едно малко красиво бижу в един грозен и жесток свят. Картината е жажда за любов. Тя е спасител и инквизитор, грях и чистота, устремление и котва. 



Може би затова и тази книга достига до сърцето. Всеки от нас таи там различни демони и копнежи, а тя докосва всеки един от тях. 

неделя, 14 август 2016 г.

Свободата и корените в "Щъркелите и планината"

Мирослав Пенков ми дойде много тематичен там горе в Балкана, където започнах да го чета. Поглъщах думите му като тежък цигарен дим. Четох книгата бавно, на порции поради ограниченото време, но го нямаше онова препиращо усещане, да хвана час по-скоро пак книгата. Въпреки това историята не спря да тлее в тези почивки, като топли въглени, чакащи да се подпалят. 

Истинско удоволствие е да четеш тази книга, да се наслаждаваш на богатството на езика, с който си служи авторът. 
"Щъркелите и планината" ни отнася в Странджа, едно място, изпълнено с магия. Пенков я взима тая Странджа планина и изгражда свой свят в нея, свят на мистика и легенди. Историите вървят паралелно - тази за нестинарите и калушарите от преди години, когато в село Клисура българската махала още не е обезлюдена и тази за американчето, разорено, затънало в студентски дългове, изгубило корените си, прибрало се на село при дядо си земя да продава. 
И отвъд легендите и приказките, които Мирослав Пенков разказва, това е една история за простичките и важни неща в живота - прошката, обичта, жаждата за живот, за свобода, за порива на вятъра, който ни носи като на щъркелови криле. Една книга, написана като за чужденци, която вдига завесата, за да разкрие богатството и красотата на българските нрави и обичаи, на българския дух, принадлежност и характер и в същото време оставя един блед воал, пред погледа на читателя, позволявайки му да се потопи в магията, която извира от тези страници и да намери за себе си точно това, което търси. 

Наистина харесах "Щъркелите и планината". Не заради историята, която разказва и не просто заради начинът, по който е написана. Харесвам я, заради малките неща, които изпълват страниците. Те не намират място в подобен род ревюта, словоизлияния, наречете ги, както искате, защото изкарани от контекста на историята губят тежестта си, губят въздействието си. Но докато ги четеш, изпълват сърцето ти с топлина. Обичам тази история, заради простичките житейски сцени в нея и начинът, по който героите се справят с тях. 
И не мога да пропусна красивата корица, която си свърши работата, като сграбчи ума ми и не ме остави на мира, докато не я купих. Наистина много се радвам, че Сиела взеха решение да пуснат и едно хубаво тежко издание с дебели корици, което ми пълни душата. 

петък, 15 юли 2016 г.

Една любов насред кървавия ужас на войната в "Аз още броя дните"

Тежка е тая книга. Лесно се чете, трудно се преглъща. Като буца на гърлото ми седи всяка дума. 
Чела съм доста книги за Втората световна война, за концлагерите, за гоненията, мъченията, униженията, за бягствата, за празните надежди, за мъртвите надежди. "Нощ" на Визел, "Човекът в търсене на смисъл" на Франкл, "Кошмари и усмивки" от Мери Натан... Не казвам, че те са лесни за смилане. Но нищо не е така жестоко като книгите за войните, които се водят на Балканите. Ние тук не се избиваме по заповед, ние го правим със злоба в сърцата, опиянени от властта над живота. Грабим с пълни шепи от живота на другите, сякаш е наш. Тъпчем го сякаш е наш. Нищо не жалим - деца, жени, бременни, безпомощни. Сякаш изтръгват и последното зрънце човечност от душите ни и оставаме зверове – груби и безмилостни. Може би защото сме шепа хора, не знам, но се избиваме като кучета и не ни мигва окото.

Няма нищо героично във войната - кръв, жестокост, бруталност, извращения и унижения. Хора които до вчера са си пили кафето заедно в кварталното заведение днес се избиват едни други. Защото има само две роли във войната - на убиеца и на жертвата. Всеки решава какво да бъде. А понякога сърцето решава вместо разума. Когато отнемат най-близкото, най-милото ти, границата с лудостта от прозрачна се изпарява напълно. 

Обикновено съм скептична към книги спечелили български конкурси или каквито и да било формати, заради личен опит. Просто не оправдават очакванията ми. Но книгата на Георги Бърдаров просто ме помете като прашинка. В тия 180 страници е събран такъв ураган от чувства, че направо смазва сърцето със силата си. 

За пръв път чета и ми се налага да спирам, да оставям книгата на страна за часове, за ден, докато смеля и преглътна вече прочетенето, докато се успокоя, докато събера смелост да продължа да отгръщам страници, да се гмурна в това море от нещастие отново. 

Избягвам да казвам, че дадена книга ме е разтърсила, колкото и силно да ми е въздействала, защото това е едно наистина много наситено понятие поне в моите очи. Хората започнаха много лековерно да използват и преекспонират думите, докато ги обезцениха. За всяка драма и любовна история казват, че ги е разтърсила, но след половин час вече не помнят сюжета, камо ли чувството. А на мен пак ми се насълзяват очите, докато пиша това. Направих грешката да взема книгата с мен в метрото. След две спирки се чувствах адски неудобно, когато не можех да скрия сълзите си. Сякаш съм позволила нещо толкова съкровено като четенето на тази история да се превърне в нещо публично, сякаш го обезценявам. 

Всяка дума, всеки епизод, интервю, всяка история е като опъната струна, която жално вие и се къса, грубо прерязана. С всяка следваща страница хватката се затяга всепо-силно. Много мъка има сред тия страници. Мъка, която не трябва да забравяме. Много хора още броят дните и ще продължават да ги броят. Не знам колко живот им е останал, не знам това живот ли е, да живееш с такива спомени, да си лягаш с тия кошмари, да не можеш да се удавиш в алкохол и въпреки всичко да ставаш всяка сутрин и да продължаващ така до сетния си дъх. 

Сигурно изреченията, които пиша са хаотични и объркани, но не знам какво да ви разказвам за тази книга - за секслагерите, ли за мъченията, за бруталните убийства, за лудостта на хората. Не искам да ви разказвам за нея. Прочетете я. Ще ме разберете. После няма да ви се говори.

вторник, 28 юни 2016 г.

Той пак е тук и не може да повярва какво се е случило с неговата Германия

Много дълго време фигурата на Адолф Хитлер беше официално или неофициално забранена тема в публичното пространство. Или както сами се описват иначе толкова "свободомислещите" и "крайно директни" немци всъщност имат един доста сериозен набор от теми, на които не могат да се шегуват и стават крайно раздразнителни, ако изобщо бъдат засегнати. Втората световна война и фюрерът са едно от тях. И това донякъде е разбираемо, но като си заровиш главата в пясъка просто избягваш проблема, не се справяш с него. Така че наличието на тази книга на немския пазар и пространното хвалене, че е на челни позиции на същия този пазар, бяха приятно разчупване на статуквото. 

Хитлер отново отваря очи и се събужда на някаква случайна поляна в Берлин. И тук започва неговото приключение. Колкото сблъсъкът на Фюрера със съвременна Германия е комичен, толкова и сериозни въпроси повдига. Къде се оказахме днес 70 години след Втората световна война. Какво постигнахме? Какво се подобри? Какво се скапа? какво изгубихме? Какво спечелихме? Какво е качеството ни на живот сравнено с преди? 

Срещата на Хитлер със съвременния свят и начинът по който интерпретира промените е поетапно комична. А самият Фюрер е не по-малко изумен. Всички тези невероятни открития на технологията и човешкия ум разгръщат капацитета си пред него. Телевизорът, това невероятно ефективно средство за пропаганда се прахосва по такъв нелеп начин - за излъчване на готварски предавания и самозвани измамница. Навсякъде в страната се разхождат разхайтени обекти със съмнителен етнически статут. И още по-съмнително заемат постове, които крайно не им подхождат. Производството и търговията са толкова автоматизирани, че освобождават безчетна работна сила, която необяснимо защо не е впрегната в военното дело. Въобще парадоксите се сипят един след друг. 

Абсолютен културен шок, както за Германия, така и за самия Хитлер. 
След кратка интеракция с вестникопродавеца, който го намира и вдига на крака още в първите страници на книгата, Фюрерът се впуска в своята нова телевизионна кариера. И докато всички смятат, че той е просто комик, който ще вдигне рейтинга на предаването, бившият канцлер строи наново своята империя.

Много добра игра на думи от Вермеш. Фюрерът е винаги сериозен, директен и открит в своите намерения, но всички тълкуват държанието му като изключително талантлива комедия - с остър като бръснач език и краен сарказъм. 

Образът на Фюрера, създаден от Тимур Вермеш е откровен лакмус на съвремието ни. Цялата политическа и икономическа карта на света е разнищена сантиметър по сантиметър. Много интригуващо написана сатира, която не прощава никому, при все пикантната и крайно опасна линия, която авторът си е избрал да следва. 

Една наистина много интригуваща книга, която е трудно да се чете без да бъде пречупена през личните ни разбирания и предразсъдъци, породени от едно от най-тежките събития в историята на континента. Вероятно няма да допадне да всички. Темата за Хитлер обикновено поражда сериозни спорове и сблъсък в убежденията на читателите и често дискусиите се превръщат в грандиозни спорове. Неизбежно е. Въпреки това тази тема не бива да се превръща отново в табу. Хората трябва да се научат да приемат историята си - да я помнят и да се поучават от нея

понеделник, 27 юни 2016 г.

В денонощната книжарница на мистър Пенумбра се случват мистериозни неща

"Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" се оказа странна смесица между "Градът на сънуващите книги" със своето настървено търсене към познанието, към чистия талант и изкуство, неопетнени от издателски бизнес, техника и фалш и трилогията на Карлос Руис Сафон "Сянката на вятъра" с потайните членове на мистичната б

иблиотека, до която само избраните биват допуснати. 

Но тук има и още нещо, освен тази мистика и прахоляк.
Това е една книга, която обединява двете страни на един ожесточен спор - хартия или техника. Откакто електронните четци и издания станаха достатъчно масово разпространени и лесно достъпни, читателите не спират да се препират кое е по-добро - лекотата на цял рафт книги в джоба ти или тежестта на страниците в ръката ти, докато четеш вечер в леглото. Не ми излиза от ума онзи комикс с таблета и книгата, в който таблета обяснява на хартията, колко е остаряла и как едно драсване на кибрита и Пуф! нея я няма, и тогава най-дебилно книгата натиска копчето за изключване на машинката и приключва спора. И всеки път като се сетя, злорадствам тайничко. Но това не е моментът за задълбавам в личните си пристрастия. 

Не и с тази книга. Тя съчетава технологичния прогрес в литературата и старомодната визия на книжарниците/библиотеките със своите високи до тавана рафтове и прашни дебели томове. Но без да е излишно претруфена, помпозна и романтична. Както казва господин Пенумбра, заговорим ли за мирисът на книгите, значи сме изгубили посоката. Историята е едно доста стройно и целенасочено приключение, което започва мистериозно в една денонощна книжарница, която не е точно книжарница, защото хората по-често заемат книги от нея, отколкото купуват и постепенно се заплита, разкривайки детайл по детайл пред очите ни търсенето на едно изгубено познание. Търсене, на което мнозина са посветили живота си. А отговорът в края на историята се оказва съвсем простичък. Голямата мистерия е разбулена и героите разбират, че понякога пътуването се оказва по-важно от целта. 

Без претенциите за нещо грандиозно "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра" е едно леко и приятно четиво,което потапя читателя в магията на два различни свята и изплита от нея едно чудесно приключение.

четвъртък, 23 юни 2016 г.

Добре дошли в Дворът на Нощта

Честно казано бях малко разочарована от първата част. Най-вече от героите, а може би и заради повествованието, защото именно историята определя и характерите в книгата. Фейра беше странно мудна и наивна за главна героиня на Сара Дж. Маас. Тамлин...беше класика - силен, красив, безсмъртен, потаен, войнствен, загадъчен и някак безхарактерен. Блудкава работа. Всъщност останалия антураж спаси положението - сприхавата икономка, подозрителния и лоялен Люсиен и Рисанд, той определено се открои още тук като обещаващ образ. Но когато главните герои са ти смотльовци, трудно е да очакваш продължението с нетърпение.


Но по една или друга причина, доста бързо излезе и втората книга от печат, за да отмие блудавината на предшественицата си.
Крайно време беше Фейра да се вземе в ръце и да отстоява някаква позиция, а не само като лениво коте да се умилква наляво-надясно и да мяука недоволно. Сега докато четох "Двор от мъгла и ярост" се питам, дали с нея Сара Дж. Маас се яви на поправителен след първата или е било планирано от самото начало. Още ми е трудно да преглътна началото на историята, толкова е далеч от стила й.

Нищо. Продължението отми срама и изгради една чудесна основа за бъдещото развитие. Рисанд се разгърна като много колосален образ. Поне това обещание от края на първата книга се изпълни. Новите персонажи, които влезнаха в историята като негови сподвижници и семейство също подсилиха ефекта - ярки и дейни образи.

Дворът на Нощта със своите обитатели се превърна в лакмус за останалите герои в книгата и във фитил на действието. Приятна изненада беше вътрешното разделение на владенията на Рисанд. Дворът на Мечтите - тайният дом на Великият господар, защитено от света място, запазено и изградено да се превърне в един малък рай. И Дворът на Кошмарите - тъмен, зловонен, изпълнен с насилие и жестокост - необходимата тежест, която да уравновеси везната.
Действието този път беше балансирано, а ритъмът толкова постоянен, че позволява на читателя да очаква любимите си моменти с нетърпение. Закачките между Рис и Фейра, които се вплитат като лиана в ствола на историята пък олекотяват сюжета и уравновесяват жестокостта, пред която авторката поставя своите герои.

След такава втора част, определено ще очаквам продължението. Особено заради интригата, която те първа се заплита в последната глава.

сряда, 22 юни 2016 г.

Винаги има още нещо освен този живот, за което си струва да живеем

Мина известно време, откакто довърших "Освен този живот" и за разлика от много други книги, спомена и усещането за тази история още са кристални в главата ми. Нещо, което е крайно нехарактерно за мен, тъй като имам два дефекта
- краткосрочната ми памет е крайно краткосрочна;
- а нещата, които все пак успяват да се прехвърлят в дългосрочната са почти ..никакви;
Но Патрик Нес ми е слабост, още с "Часът на чудовището", а после това се затвърди с трилогията "Живият хаос" и продължи с всяка следваща книга. И сега макар и от разстоянието на времето, аз не мога да се отърва от усещането за тази история.

И този път Нес не ме разочарова. Изумително е колко малко се случва в книгата, а колко много казва. Подобно на "Ние, останалите, просто живеем тук" Нес взима едно най-обикновено семейство - двама родители, две деца, без каквито и да е специални заложби и способности, и го разнищва до последното влакно. 

Не ги осъжда, не ги обвинява, не ги наказва, Патрик Нес просто обича характерите, на които вдъхва живот и без значение каква е ролята им в историята, винаги заравя по нещо добро в тях, което да разцъфне сред страниците. Без значение колко тъжно се развива историята на моменти, накрая винаги оставя чувство за вяра, за надежда, за светлина и топлина. 
Не искам да разказвам какво се случва в книгата, това е история, която трябва да се прочете и да се пречупи през призмата на отделния човек, а не да се преразказва като поучителна притча. Макар поука да не липсва.

Патрик Нес отново поставя в центъра на историята любовта - такава, каквато всеки от нас иска да присъства в живота му. Любовта като онази неразрушима опора, която може да задържи живота ти от срутване, като здраво въже, което може да те измъкне от всяко блато. Любов, която се впива в костите ни, за да ги укрепне, която се влива в кръвта, за да стопли сърцето. Любовта като единственото средство, което може да победи самотата и смъртта. 
Историята на Сет е обикновена, дори малко банална, но истинска, сякаш напук на цялата сюжетна линия, която се развива в един тих, изоставен от хората, постапокалиптичен свят. История за едно момче, което живее в самота, въпреки семейството, което го обгражда. История за едно момче, което намира любовта и единственото нещо, което успява да го сломи е загубената вяра в нея, в хората, които обича. Историята на едно момче, което продължава да търси нещо, освен този живот, нещо повече, нещо което да му даде сила да продължи да живее и да се бори. 
А нещо освен този живот, нещо повече винаги има, само трябва да го видим и да повярваме в него.

И накрая просто не мога да пропусна дизайна на книгата. Страхотното решение на Студио Арт Лайн да направят вратата физическа я превръща в един истинско бижу

събота, 11 юни 2016 г.

Приказките от крайните квартали стоплят сърцето

Признавам си, че съотношението книга - цена ми беше малко трудно за преглъщане. Сигурно звучи много меркантилно, но това е истината. И го казвам от позицията на човек, който харчи доста пари за книги. 
Както и да е. Щом съм взела решението да я купя, значи съм преценила ситуацията и съм щастлива да кажа, че не останах разочарована. 


Обичам този сборник с разкази. Кратките истории на Шон Тан ми влезнаха под кожата. 
Толкова са красиви и някак сюрреалистични. Разказите са кратки и толкова емоционално наситени, толкова изразителни в своята простота, че сякаш протягат ръка и погалват сърцето ти, погъделичкват ума ти, заиграват се с емоциите ти, както малко неща умеят. Някои от тях носят слънцето със себе си, други топлината на обичта, а някой ме оставят с питанка накрая. 
Шон Тан омагьосва ежедневния свят и го превръща в истинско приключение за въображението. Искам да говоря за тази книга с дете, чието въображение още препуска необуздано в прерията. Искам да чуя какво ще ми каже то за чуждестранния ученик, който живееше в долапа на семейството или за скритите дворове щастие, за ракетите, за клечовците, за цялото това множество от цветове, които изпъстрят страниците сред текст и картини. Искам да видя какъв приятел ще си измайстори, следвайки инструкциите на автора. 

Прекрасни са. Като малки късчета цвят в ръцете ми. 
И не мога да не спомена красивото издание, с което се сдобих – с твърди корици, дебели страници, които стоят плътни между пръстите ми и оригиналните илюстрации, които допълват и подсилват усещането, четейки разказите.