Ужасно силно и адски близо

“What about little microphones? What if everyone swallowed them, and they played the sounds of our hearts through little speakers, which could be in the pouches of our overalls? When you skateboarded down the street at night you could hear everyone's heartbeat, and they could hear yours, sort of like sonar. One weird thing is, I wonder if everyone's hearts would start to beat at the same time, like how women who live together have their menstrual periods at the same time, which I know about, but don't really want to know about. That would be so weird, except that the place in the hospital where babies are born would sound like a crystal chandelier in a houseboat, because the babies wouldn't have had time to match up their heartbeats yet. And at the finish line at the end of the New York City Marathon it would sound like war.”

Тази книга беше една дълга борба. Може би защото често, да не кажа винаги имах под ръка нещо леко и забавно за четене. Може би, защото я четох само в метрото. Не знам, но ми отне около месец и нещо. И въпреки че на моменти се чувствах толкова заситена с емоции, не можех да спра да чета. 

Трудно е да се направи резюме на тази книга. Това, което прочетох на задната корица беше крайно незадоволително. И ако не бе този цитат от книгата, на който попаднах, вероятно изобщо нямаше да я подхвана. Не можах и да устоя на порива да си я купя в оригинал.

Основната сюжетна линия принадлежи на Оскар, момче, което изгубва баща си при атентата в САЩ 2011 година. И приема отсъствието му изключително тежко. По-правилно ще е да кажа, че не го приема изобщо. И когато намира един ключ, потънал във забвение в синята ваза в стаята на баща си, Оскар се хваща за тази следа като удавник на сламка. Сякаш в края на това пътуване ще открие баща си, ще го върне у дома, ще го доближи до себе си или най-малкото ще си спечели прошката му. Прошка, която сам не може да си даде. И точно в духа на игрите, които са играли заедно с него, той се впуска в едно доста объркано приключение. 

Но Оскар и търсенето на ключалката, е само едната страна на монетата. На заден план (макар на моменти да ми се струваше, че е по-скоро на преден) се разкрива като пъзел парче по парче историята на бабата и дядото на Оскар, две объркани и счупени души, които се опитват за живеят - заедно, по отделно, в реалността, в нищото - просто да живеят.

И както често се случва сюжетът, не е основното действие. Сюжетът и действията на героите в книгата са просто средства. Средствата, които използва Фоер, а да ни покаже нещо по-дълбоко, по-истинско, на моменти разкъсващо и въпреки всичко някак топло и уютно - техните емоции.