сряда, 30 декември 2015 г.

Присмехълникът се завръща

Трудно се пишат впечатления за тези книги, без да бъдат омаловажени, без да прозвучат плоско и ограничено. 
В началото на тази година прочетох "Да убиеш присмехулник" по препоръка на сестра ми, която вече рядко намира време за книги, но пък за сметка на това разви някакъв особен нюх, който компенсира тази липса с абсолютна успеваемост. Всяка една от книгите, които е прочела последните години са шедьоври, поне в моите очи. Така започнах "Да убиеш присмехулник" с известно недоверие, като всяка друга препоръчана книга със страх да не напълня кошницата толкова, че да остана разочарована.

Все още някои от думите на Атикус не ми излизат от ума, за да се връщам отново към тях докато чета и продължението.
"Дръж високо главата си и ниско юмруците си."
Всеки от нас трябва да избере битките, които си струва да води в живота си, да се научи кога усилията не си заслужават, кога борбата и стремежът към надмощие ще го закопаят. Трябва да се научим кога да се борим с цялата си сила и средства и кога да останем над нещата.

И двете книги разказват историята през очите на Скаут, по паспорт Джин-Луиза - дива, щура, горда, игрива и безкомпромисна. Отгледана заедно с брат си Джем от самотния си баща и чернокожата икономка Калпурния, Скаут бива възпитана от Атикус да не дели хората по цвета на кожата и външния вид, да вярва в справедливостта и закона, да вярва в ценностите си и да не пренебрегва никога принципите си, да се бори за всичко, в което силно вярва.
Скаут израства в годините на новоизлюпената свобода на чернокожите в Юга. В тези размирни и крехки години от историята на местните, Скаут, необременена от вековното статукво и техните предразсъдъци, се оказва по средата на едно от най-важните дела в кариерата на баща си. Младо бяло момиче подвига обвинение срещу чернокож в изнасилване. Историята проследява делата, емоциите и реакциите на целия град през различните етапи от процеса. А Скаут неистово вярва в твърдостта и силата на волята на баща си.
Тази книга ме кара да чувствам, че твърдостта на убежденията, вярата в себе си, в справедливостта на собствените ми принципи могат да преборят света. Кара ме да отхвърля ограниченията на ума, на парите, на статуса, на расите, ограниченията изобщо и да знам, че светът, който ме докосва може да бъде моделиран по начина, който искам. Защото всяко действие в природата има еднакво по сила и обратно по посока противодействие. И ако светът действа на мен по даден начин, то аз мога да му противодействам еквивалентно силно и да го променям.

Години по-късно, когато Джин-Луиза се връща отново в родния си град трябва да се пребори отново с демона на расизма. И този път врагът се е сгушил уютно в Атикус, нейния герой, пиедестал, нейния непобедим стожер, онзи който винаги и бил там, за да й вдъхне вяра, кураж, за да я направи толкова свободомислеща, колкото малцина биха я приели.
Рядко ми се случва да чета такива книги. Книги, в които героите наистина са многопластови, а характерите им носят заразителна сила и остри бодили - истински, каквито сме и ние.
И точно както копнее сърцето ми Джин-Луиза не плюе на ценностите и принципите, които е възпитал в нея Атикус и се впуска в яростна борба с него. Непримирима тя се изправя пред него и захвърля целия си гняв в лицето му. Най-важната битка в живота й е на път да я съсипе, поставяйки от едната страна на барикадата свободомислието й, неограничеността, принципите, човечността, чувството й за справедливост и цялото й същество, а човекът, който е посял и отгледал всичките тези неща у нея от другата.

Тази битка е обществена, лична, илюзорна и душевна. Джин-Луиза трябва да свали баща си от пиедестала, на който го е поставила, да види човека отвъд героя, когото е свикнала да обича и да го приеме - истински, какъвто е. Да се научи да го обича отново.


Накрая искам да благодаря на издателство Бард, задето издадоха книгата и в това прекрасно издание с дебели кожени корици, красива гравюра и добра стилистика. Между страниците има пространство и широта, която ти позволява да изпълниш дробовете си с въздуха, от който имаш нужда, докато я четеш. А хубавата плътна хартия натежава приятно в ръката.

вторник, 22 декември 2015 г.

Човекът в търсене на смисъл

Лунатици : Как Европа прекрачи прага на Първата световна война (https://www.goodreads.com/book/show/26728360…) - 584 странци;
Империята на Хитлер (https://www.goodreads.com/…/17564952-hitlers-imperium-europ…) - 666 страници;
История на Втората световна война (https://www.goodreads.com/book/show/18051030…) - 752 страници;
Нощ - Ели Визел (https://www.goodreads.com/book/show/1617.Night…) - 115 стр. едър шрифт;
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл (https://www.goodreads.com/book/show/17402022…) - 224 стр. джобен формат.

Няма начин да не ви е правило впечатление. Историческите книги обикновено са огромни тежки тухли. За разлика от тях разказите на очевидците от концлагерите се побират едва в стотина страници едър шрифт. Трудно е да пишеш за това, което си видял и преживял там вътре. Трудно е и да четеш за живота на лагерниците. Всичкият този ужас, смърт, страх, унижения, животински глад, обезчовечаване ми присядат докато чета. И подобно на "Нощ" на Ели Визел се налага да чета книгата на Франкъл на части.

Книгата е разделена на две части - същинската, която описва ужаса и брутализма на лагерите на смъртта, разкрива ни едно тежко и смъртно уморително пътешествие, през което авторът ни повежда и наред с разказите за смъртта, се опитва да намери смисъла на живота, да намери онази пристанищна котва, която ще ни задържи на брега, далеч от океана на лудостта.
Втората част на книгата авторът посвещава на логотерапията - школа в психологията, която е посветена на намирането на смисъла на живота. Тази част ми бе не по-малко трудна за четене, защото се оказа доста тясно специализирана и в крайна сметка на места доста противоречива. Но не искам да задълбавам в полемики на тема психология.

Но има нещо друго крайно смущаващо за мен в тази книга. През цялото време, докато я чета не мога да се отърва от усещането, че разгръщам наръчник за оцеляване в концлагер. Сякаш Дранкъл ни оставя завещанието си. И мисълта, че може да дойде момент, в който да си припомня неговите указания, ме карат да потръпвам.

Макар че ако излезем от границите на войната, неговите анализи и съвети са стопроцентово приложими и в ежедневието.
Казах го, когато писах за "Нощ" и го твърдя пак - тези книги трябва да бъдат четени, преиздавани, четени. Не трябва да си затваряме очите пред този аспект на историята. Не знам, дали е лесно да се пише историческа книга, със сигурност обаче е обемисто и тогава всички имат какво да кажат. Но когато нещата опрат до ужасите на войната всички замлъкват и малцина са склонни да чуят спомените им. И не бива да забравяме на какво е посветена тази книга - способността да открием човещината в себе си дори и във времена на нечовешки зверства.

понеделник, 21 декември 2015 г.

Ужасно силно и адски близо

“What about little microphones? What if everyone swallowed them, and they played the sounds of our hearts through little speakers, which could be in the pouches of our overalls? When you skateboarded down the street at night you could hear everyone's heartbeat, and they could hear yours, sort of like sonar. One weird thing is, I wonder if everyone's hearts would start to beat at the same time, like how women who live together have their menstrual periods at the same time, which I know about, but don't really want to know about. That would be so weird, except that the place in the hospital where babies are born would sound like a crystal chandelier in a houseboat, because the babies wouldn't have had time to match up their heartbeats yet. And at the finish line at the end of the New York City Marathon it would sound like war.”

Тази книга беше една дълга борба. Може би защото често, да не кажа винаги имах под ръка нещо леко и забавно за четене. Може би, защото я четох само в метрото. Не знам, но ми отне около месец и нещо. И въпреки че на моменти се чувствах толкова заситена с емоции, не можех да спра да чета. 

Трудно е да се направи резюме на тази книга. Това, което прочетох на задната корица беше крайно незадоволително. И ако не бе този цитат от книгата, на който попаднах, вероятно изобщо нямаше да я подхвана. Не можах и да устоя на порива да си я купя в оригинал.

Основната сюжетна линия принадлежи на Оскар, момче, което изгубва баща си при атентата в САЩ 2011 година. И приема отсъствието му изключително тежко. По-правилно ще е да кажа, че не го приема изобщо. И когато намира един ключ, потънал във забвение в синята ваза в стаята на баща си, Оскар се хваща за тази следа като удавник на сламка. Сякаш в края на това пътуване ще открие баща си, ще го върне у дома, ще го доближи до себе си или най-малкото ще си спечели прошката му. Прошка, която сам не може да си даде. И точно в духа на игрите, които са играли заедно с него, той се впуска в едно доста объркано приключение. 

Но Оскар и търсенето на ключалката, е само едната страна на монетата. На заден план (макар на моменти да ми се струваше, че е по-скоро на преден) се разкрива като пъзел парче по парче историята на бабата и дядото на Оскар, две объркани и счупени души, които се опитват за живеят - заедно, по отделно, в реалността, в нищото - просто да живеят.

И както често се случва сюжетът, не е основното действие. Сюжетът и действията на героите в книгата са просто средства. Средствата, които използва Фоер, а да ни покаже нещо по-дълбоко, по-истинско, на моменти разкъсващо и въпреки всичко някак топло и уютно - техните емоции.

четвъртък, 17 декември 2015 г.

Детективът скелет магьосник

По странен начин се променя светът, когато наближат коледните празници. В currently read листата ми се мъдрят няколко заглавия от известно време насам, но единственото, което помръдва е Скълдъгъри Плезънт. Сериозните ми четива забавят все повече своя ход и ми се струва, че накрая ще ги изоставя за началото на другата година.


Скълдъгъри Плезънт от друга страна се оказва точно това, от което имам нужда - динамична, забавна, неочаквана, нестандартна и наистина сладка. И върви идеално с почивните дни вкъщи през печката. Преди все я заобикалях, смятайки я за една от ония ужасни детски мании за вампирски или зомби тийн глупости. Е, оказа се детска, но какво пък, тоилкова детски книги прочетох в последно време (и ми харесаха), че какво пък! Ще си я чета. Харесвам светът, в който ме въвлича Дерек, харесвам приключенията, които споделям със Стефани и Скълдъгъри, харесвам хуморът, с който е написана книгата. Наистина разтоварващо и с много настроение.
Не виждам особен смисъл да разказвам повествованието, защото както обикновено повечето вече са я чели много преди мен, но ми се искаше да споделя впечатления и да припомня за съществуването й сега в почивните дни. Може би и с други ще си правим компания в очарователния свят на Дерек.


Определено планирам поредицата да се превърне в коледното ми четиво.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

Любовен елексир в писма

Фина, елегантна размяна на писма между Адам и Луиз. Една двойка, превърнала се в две единици. Или може би не съвсем. Писмата им разнищват въпросите за същността на любовта - нейните измерения, поприще, проявления, дори и някои алхимични свойства. Думите на Ерик-Еманюел Шмит се леят леки и плавни като перце, разкривайки пред читателя двете половини на самата любов. Диалогът носи настроението на игра на топка, която децата си подхвърлят един на друг. Някъде всред страниците спрях да внимавам как са подписани писмата. Позициите на бившите любовници се променят толкова бързо и с такава лекота, че някак без да се усетя излизам от рамките на половите и поведенческите стереотипи и тяхната принадлежност. Новелата позволява дори да разгледаме любовта като химично съединение, като експеримент, като емпирични данни, но и като мъгляво магьосническо заклинание.

Наистина леко и приятно изживяване. А нищожният обем, едрият шрифт, идеята и наистина майсторския диалог, който изгражда Шмит, я правят чудесно вечерно четиво.