И въпреки призрачната атмосфера, която Сафон разгръща пред читателя, тази книга се чете дори по-леко и от първата, до голяма степен благодарение на свежия сблъсък между Мартин и неговата помощничка Изабела. Техните диалози ме караха да се смея с глас и разведриха обстановката в мистериозния мрак на повествованието.
Както обикновено Сафон не остава безразличен и към някоя сериозни, други злободневни и трети доста екзистенциални теми, като писателския занаят, книгоиздаването, калните пътеки на журналистиката, природа на критиците, семейните ценности, житейските ценности, вторите шансове, любовта към литературата, приятелството и любовта, онази изгаряща, стихийна, дълбока любов, която не ни напуска до края на дните ни.
И макар романтичната нишка да се вплита в повествованието от първата до последната страница, не тя е лайтмотива на книгата. Сафон майсторски използва думите, за да ни направи участници в разкриването на една загадка. И колкото и да се опитвам да остана просто читател, не мога да спра емпатията си към героите му, изградени толкова реални, че сякаш мога да ги докосна през страниците.
И в крайна сметка и този роман, също както "Сянката на вятъра" носи едно изключително важно послание - желанието да оставим следа, мисълта, че съществуваме, докато някой ни помни и завършва със същата молба, която Нурия отправи към Даниел:
"Исках да Ви пиша, защото ми се щеше да си спомняте за мен и ако някой ден си имате някого, както аз имам моя малък Даниел, бих искала да му говорите за мен и чрез Вашите думи да направите така, че да живея вечно."
Няма коментари:
Публикуване на коментар