четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Играта на Ангела продължава

Противно на очакванията ми "Играта на ангела" ми хареса дори повече от "Сянката на вятъра". Сафон разказва с майсторство и замах историята на младия писател Давид Мартин, около когото завърта мистериозния сюжет. Мартин се впуска в едно разследване, което по нищо не отстъпва на първия роман от поредицата и се забърква дори в още по-страховита каша, защото този път не е по петите на голямата загадка. Този път голяма загадка така се е намъкнала и вплела в живота му, че ако иска да живее, трябва да я разплете.

И въпреки призрачната атмосфера, която Сафон разгръща пред читателя, тази книга се чете дори по-леко и от първата, до голяма степен благодарение на свежия сблъсък между Мартин и неговата помощничка Изабела. Техните диалози ме караха да се смея с глас и разведриха обстановката в мистериозния мрак на повествованието.


Както обикновено Сафон не остава безразличен и към някоя сериозни, други злободневни и трети доста екзистенциални теми, като писателския занаят, книгоиздаването, калните пътеки на журналистиката, природа на критиците, семейните ценности, житейските ценности, вторите шансове, любовта към литературата, приятелството и любовта, онази изгаряща, стихийна, дълбока любов, която не ни напуска до края на дните ни.


И макар романтичната нишка да се вплита в повествованието от първата до последната страница, не тя е лайтмотива на книгата. Сафон майсторски използва думите, за да ни направи участници в разкриването на една загадка. И колкото и да се опитвам да остана просто читател, не мога да спра емпатията си към героите му, изградени толкова реални, че сякаш мога да ги докосна през страниците.


И в крайна сметка и този роман, също както "Сянката на вятъра" носи едно изключително важно послание - желанието да оставим следа, мисълта, че съществуваме, докато някой ни помни и завършва със същата молба, която Нурия отправи към Даниел:
"Исках да Ви пиша, защото ми се щеше да си спомняте за мен и ако някой ден си имате някого, както аз имам моя малък Даниел, бих искала да му говорите за мен и чрез Вашите думи да направите така, че да живея вечно."

вторник, 24 ноември 2015 г.

Нощта се спуска над концентрационния лагер



"Никога няма да забравя тази нощ, първата нощ в лагера, която превърна целият ми живот в една дълга нощ, заключена със седем катинара.
Никога няма да забравя този пушек.
Никога няма да забравя личицата на децата, чиито тела видях да се изпаряват на кълбета към едно безмълвно небе.
Никога няма да забравя тези пламъци ,в които завинаги изгоря вярата ми.
Никога няма да забравя тази нощна тишина, която навеки ми отне желанието да живея.
Никога няма да забравя тези мигове, които убиха моя Бог в душата ми, и мечтите ми, които се превърнаха в пустиня.
Никога няма да забравя това, дори и да съм осъден да живея толкова дълго, колкото самия Бог. Никога"
Хората се страхуват от различни неща - смърт, болка, самота. Един от най-големите оправдани страхове на човечеството е страхът от забравата. Книги като "Дневникът на Ане Франк", "Кошмари и усмивки" на Мари Натан, трилогията на Ели Визел "Night", "Dawn", "Day" съществуват, за да помним. Лесно е да затвориш една страница, когато не си бил част от нея. Лесно да избуташ мрачните мисли и тежестта в сърцето, когато не си свидетел на историята.
Все по-рядко чета книги, които ме натоварват, защото имам нужда от друго, когато потъна всред ситно изписаните страници. И книги като "Нощта" са единствените, които не подминавам, защото трябва да помним.

петък, 20 ноември 2015 г.

Мистериозната сянка на вятъра отвежда до гробището на забравените книги

"В продължение на близо половин час се разхождах сред тайните на онзи лабиринт, който миришеше на стара хартия, на прах и вълшебство. Плъзгах ръка по дългите редици с изложени книги, като се мъчех да направя своя избор. Внимателно проследявах сред поизтритите от времето заглавия думи на езици, които ми бяха познати, както и десетки други, които не бях в състояние да определя. Извървях цели коридори и спираловидни галерии, населени със стотици, хиляди томове, които сякаш знаеха повече неща за мен, отколкото аз за тях."
Потапям се в магията на тази книга. Едва в средата на първа глава съм и се чувствам замаяна, омагьосана. Отдавна не съм се вълнувала така за книга.
Започнах я в Читанка, докато търсех какво да чета в офиса, но не.. Тогава още не знаех с какво се захващам. Престъпление е тази книга да бъде четена на екран. Още днес ще поправя тази грешка.
Ако разделях вкъщи книгите според жанра им, нямаше да знам, къде да сложа тази. Искрено объркана съм, за пръв път виждам такова многообразие, което не превръща книгата в жалък опит за оригиналност. Романът на Карлос Руис Сафон е драма, мистерия, трилър, криминале, приключенски, романтичен, а не му липсват и някои исторически препратки. Още по-невероятното е, че този жанров каламбур е една добре подредена, смислена, логически обвързана сюжетна линия. И то каква!
Признавам си, заради елементите на мистерия и трилър имаше моменти, когато си казвах, че това по принцип не е моята книга, но можех ли да спра да чета? Не. Изобщо не. Поглъщах думите на Сафон като така необходимият ми кислород, неспособна да си легна. Ако я бях прочела преди 6-7 години, когато бях на вълна мистерии, вероятно нямаше да искам да видя друга книга след нея.
Прекланям се пред такъв талант. Думите се изливат като мека копринена и като груба вълна - галят нежно сетивата или стържат право в душата на читателя.
Всяка дума в тази история е на мястото си, всяко определение, всяка метафора, всяко сравнение, всяка сюжетна линия. Сафон завърта вихрушка от думи, които се леят плавно и систематично и нареждат пъзела парче по парче, държат ни в напрежение, в страх, в омайно очакване и трепет, нетърпеливи да разкрием загадката.
И напук на вълшебството, което изгражда, Сафон не се задоволява само с това. Той засяга и някои сериозни теми, които успява да вплете много чисто и с ясно заявена позиция в текста - за книгоиздаването, за домашното насилие, за неспособността на родителите да реагират правилно в трудните ситуации, пред които ги поставят децата им, за неграмотността на чувствата и за онзи аспект на религията, които кара понякога хората да загърбят семейните ценности, любовта, топлината на дома си и да го осквернят с окаяните си опити да останат "праведни". Сис сигурност изпускам още теми, но наситеността на текста и пъстрия спектър от мисли зад думите не ми позволяват да предам всичко.
Довечера съм в библиотеката, за да взема останалите части. И макар че ще съм ги прочела до зимния панаир на книгата, със сигурност те влизат в списъка ми с покупки. Това са книги, които искам да имам в библиотеката си.

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Ръководство на загубеняка за Спасяване на Кралството

"Ръководство на героя за Спасяване на Кралството" е една доста забавна, лека, дори бих казала лековата и свежа история, без да има претенции за особена оригиналност и абсолютно никаква задълбоченост.
Книжка с картинки. Картинки, които по съдържателност и стил не се различват много от текста. Приятни за окото, не дотам оригинални рисунки в стил Рапунцел на Дисни. Но пък, рисунките са си рисунки, внасят широта в страниците.
Поздравления за оформлението на самата книга - достатъчното пространство между редовете и големите маргинали в четирите края на страницата позволяват на текста да диша. Хубаво голямо заглавие на всяка глава, започващо на нова страница. Приятна за окото корица - изпълнена с цвят и игра, подсказваща точно в какво се забърква човек,когато посяга да я отгърне.
Както вече и сами сте се досетили от описанието на задната корица, повествованието се завърта около принц Дънкан, принц Лиам, принц Фредерик и принц Густав или казано иначе принц Прекрасен - това е за бардовете и за тези, които не се интересуват от подробности. Но какво са принцовете без онези претенциозни създания техните любими принцеси, а понякога и не толкова любими.
Кристофър Хийли взима четири класически приказки за основа и изгражда върху тях една симфония на издънките, абсурдността, смеха, късметът и героичните пориви на принц Прекрасен, който постоянно се опитва да спаси своята принцеса, без тя всъщност да има каквато и да било нужда от спасяване. Но като един верен магнит, техните пътища постоянно се пресичат, за да може принцесата да измъкне Прекрасен от някоя и друга каша. 
Забавно и леко четиво, към което няма да посегна втори път, но което пък ме накара да се усмихна не веднъж и дваж.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Мракът в края на пътя

От доста време заглеждам книги на Нийл Геймън, но все не посягам към тях. До последното ми посещение в библиотеката, когато се прибрах с ето тази. И както рядко се случва, книгата се оказа точно това, което очаквах. 

Напрегнат и изпълнен с чудовища, вълшебни сили, създания от един друг свят, древно зло и доста черни краски роман. Имаше някои моменти, които се открояват в целостта на историята, благодарение на които Геймън излиза от клишето на жанра. За кратко дори мислех, че съм объркала и историята ще поеме в съвсем различна насока, акцентирайки върху някои не толкова митологизирани теми. Но за мое облекчение сюжетът не пое по тази крива.

Една тъмна приказка от Нийл Геймън, която увлича, но без да има претенциите на шедьовър.

сряда, 11 ноември 2015 г.

Белжар

Приятно четиво с интересен обрат в стила на "Ние, лъжците". Книгата се чете леко и неусетно, въпреки сериозните теми засегнати в нея. Мег Уолицър ни разказва историята на няколко деца, претърпели сериозна травма в крехките си тийнейдръжски години. (Мисля, че успях да набутам в едно изречение всички думи, които героите на книгата ненавиждат, когато биват адресирани към тях. Това е, дори и в резюметата си съм безкрайно нетактична.) 


Всеки от учениците, избрани да посещават часовете по Специални теми, е преживял някъде в миналото свой собствен катаклизъм, превръщайки тези деца в интровертни, затворени, депресирани младежи, които не могат да изплуват от миналото си. 

Книгата засяга доста сериозни и важни социални теми. И въпреки това не обременява читателя, не тежи, не натъжава. А лекия магически привкус на онова изключително преживяване, което спохожда учениците от класа по Специални теми, омекотява допълнително строгостта на тематиката, прави я лека и приятна за преглъщане, без да я изпразва от съдържание. 


И както често става при мен, тази книга като че ме подтикна да прочета една друга, която дълго време отбягвам - "Стъкленият похлупак" на Плат. Но нея ще я оставя още известно време върху езика си, без да я купувам, без да я започвам. Ще я опитвам на вкус, ще преобръщам думите от заглавието, ще ги претеглям и ще набирам кураж. Трябва ми още малко време като че ли...

вторник, 10 ноември 2015 г.

Светът на издателите в градът на сънуващите книги

Сега започвам това. Пак купено отдавна и спотаено на рафта с непрочетените книги, оставено да чака своя час. Сигурно мина година откакто я извадих от торбичката на Orgon след Панаира на книгата и го подредих там. 
Започна перфектно. Първите два абзаца категорично ме накараха да зарежа работа, без да му мисля за последиците. Признавам че имаше 20-30 страници в началото, когато след този ефектен старт, ми се сториха някак бавни, мудни, толкова извън очакванията ми. Бях на косъм да си кажа, че явно съм се объркала нещо, но все пак стиснах зъби, излязох да изпуша една цигара с книгата в знак на помирение и добра воля и може би малко като подкуп. И като че този подход сработи. Историята бързо започна да изглажда разногласията си с мен и постепенно да заплита обещания възел от първите два абзаца.
И за втори пореден ден мисля да парясам работата и да си чета...



Не знам, не знам откъде да започна. Ако не знаех, че има толкова много почитатели, щях да реша, че в мен има някакъв проблем. Имам чувството, че като си позволя да спомена едно или друго, ще бъде незаслужена обида към всички останали идеи в книгата, които няма да съм споменала. А да успея да спомена всичко, което ми е направило впечатление в този книжен рай, е като да ви прочета цялата книга.
Чета и потъвам в света на Валтер Мьорс. Потъвам. Потъвам. Потъвам дълбоко в думите, в ръкописите, в катакомбите. Потъвам в Неговището, потъвам в примамливия свят на Книгосъзданията. Потъвам там, където въздухът е толкова разреден, че ми се налага да изпълня дробовете си с книги и подобно на обителите на тези страници да започна да се изхранвам с книги. Потъвам и не искам да изплувам. И тъкмо когато изглежда сме стигнали оптималната дълбочина на приключението си, тъкмо когато вярвам, че сме загубили и последното си убежище в този суров, чудодеен катакомбен свят, ставам крайно напрегната и нетърпелива, защото Змей Митоблудни най-накрая се изправя пред Хомунколос, или както ония жалки създания на повърхността са го кръстили - Кралят на Сенките. И пред очите ми най-накрая се разплита възелът, който авторът така старателно стегна в началото на книгата.
Не ми трябват рисунки, за да си представя величието на Хомунколос, нито да чуя смехът му, за да знам точно как звучи - шумолящо, книжно, като потрепната, намачкана или дори скъсана стара, дебела хартия. И дори в минутите, когато присъствието му заплашва да убие безмилостно моят спътник, аз не мога да се насиля, да не бъда запленена от него. Оставям се думите му, да разкажат историята си. И продължавам да потъвам - този път в душата на този отдавна изгубил живота и светлината си творец.

Не съм от онези хора, които могат да четат бавно. Не спя нощем, после ходя болна на работа и нямам търпение да се прибера, за да забия нос в книгата. Чета по няколко книги наведнъж. Но .. с тази беше различно. Трябваше ми невероятен самоконтрол, за да не я изгълтам за две нощи. А не бива. Някак си не беше правилно да изгълтам така ненаситно това пътешествие. На моменти се ненавиждах заради това решение - особено вечер, когато оставях книгата настрана и гасях лампата. Разбира се, поврътвах се известно време в леглото, овладявайки импулса да посегна към книгата и лампата. Но ми се стори правилно.
Тази книга е много повече от една прекрасна фентъзи история, която впечатлява с препратките и особеността си. Тя е като жива карикатура на издателския бизнес - на писателите, редакторите, печатарите, книжарите, авантюристите. Това е история, която се присмива и същевременно плаче за тях. Прекрасна изработка!

понеделник, 9 ноември 2015 г.

Поздрави от баба

Наложих си да я чета на порции, бавно, по лъжичка, защото просто не исках да свършва за броени часове, както се случи с Уве. Затова я взимах с мен в метрото и уговорката беше да прекарваме времето си заедно само там...Къде ти?! Този план издържа едва няколко дни. Още в петък вечер моя милост се прибра, залепи се за книгата и не откъсна поглед, докато не затвори корицата.

Грешно е да се разказва тази история. Грешно да е дават спойлери. Грешно е дори да се чете задната корица, защото това което пише там е толкова малко - крайно недостатъчно.
Чета и просто не мога да остана настрана от живота на Елса и майсторската манипулация на баба й. 

Приключенията ме повличат едно след друго, без да ми оставят и капчица дъх. Това е една от ония истории, които те сграбчват още в първото изречение, натъпкват ръцете, че и бузите ти, с канелени кифлички и вкусни сънища и те повличат в един свят изпълнен с обич, топлота и уют.
Ужасно е, вече минаха два, почти три дни, откакто съм я прочела, а още не мога да сляза от предната седалка на Рено, нито да спра да усещам мокрия език на ворша върху бузата си. Не мога да изкарам от ума си Брит-Мари, която непрестанно изтупва невидими трохи от блузата си, нито Вълчето сърце, което постоянно трие ръцете си, сякаш има нужда да изкъпе в алкогел. Няма начин.

Обичам топлотата, с която авторът разкрива историите на своите герои, обичам нюансите на всеки характер, откроявайки го черно-белите картини, обичам острият ум на Елса и сговорчивостта на ворша, обичам Седемте кралства, приказките, битките, млякоръжието, бурканите със сънища, гардероба ...
Не е правилно състоянието, в което ме остави тази книга. Не бива така.

вторник, 3 ноември 2015 г.

Кралицата на кошмара пленява сърцето на Ловецът на духове

Купих си "Кралицата на кошмара" още на предишната промоция на Сиела и я оставих да гранясва в библиотеката. Не ми беше до нея. Споменът за "Анна в рокля от кръв" избледня и на негово място остана само усещането за книга, която ми е харесала. И сега когато довърших "Гордост и предразсъдъци" и се наситих на онази изящна, но и натруфена атмосфера на лицемерна учтивост, завоалирани думи и префинен език, посегнах към втората част на Анна. Четеше ми се нещо малко по-нестандартно. И книгата намери идеалния момент в живота ми, за да разкаже историята си. 

С неподозирана лекота се върнаха и ме атакуваха всички онези дребни детайли, които така харесах в първата част. Не по-малко зрелищна и наситена заживя в ума ми историята на Анна, докато прелиствах страниците. 


Няма да ви разказвам историята, защото всяка дума, която спомена извън публикуваното описание, ще бъде истински спойлър. Аз не обичам да ми се случва, затова няма и да ви го причинявам. Ще ви кажа обаче, че в историята се промъкват и намират местото си нови и не по-малко интересни персонажи. А Кендър Блейк се старае да разгърне и старите образи от първата книга, така че споменаването на всеки един герой да не бъде просто случайност, а обмислена част от повествованието. 


Книгата се чете неусетно. Ако не заспивах две вечери подред, четейки, вероятно щях да я изял за една нощ. Кендър Блейк успява да хване читателя в хватката си и не го пуска до самия край, без да го дърпа, без да го бута. Ръси троха след троха и ни оставя да ги събираме, лакоми и гладни за още и оставя яркия образ на нежната Анна с искрящите й очи, стоманета й воля, непоколебимата й сила и роклята от кръв, която така харесваме, да ни заплени.