Ричардс бяга за своя живот и за живота на дъщеря си в най-голямата реалити игра

Чакам един познат и за да не се пържа на жегата влизам в книжарницата. Макар че няма да е грешно, ако кажа и че умишлено отидох по-рано, за да мога да се шмугна вътре. Имам какво да чета, имам огромен to read list и два-три рафта пълни с недокоснати още книги, да не говорим за другите, които прясно си взех от библиотеката. Не е като да ми трябва нещо за четене, но не мога да се удържа. Обичам да прекарвам времето си заобиколена от книги, като в съкровищница, да разглеждам кориците им, както някои момичета пробват бижута, да чета откъси и да търся своето съкровище сред планините от думи.
Момичето дойде преди да съм си купила нещо, видяхме се и какво направих аз после... пак влезнах в книжарницата, вече дълбоко зависима от желанието си да си купя книга.
Тръгнах си оттам с "Бягащият човек". Книга, която отдавна искам да прочета. И както обикновено става зарязах всичките си други четива, за да отгърна страниците на изданието на "Ибис" и да потъна в една от онези книги на Кинг, които оставят истински отпечатък в читателите му.
Не знам, дали има наистина необходимост да разказвам сюжета, книгата е толкова стара и добре позната на хората, че ми се вижда излишно. Но не мога да остана безпристрастна към впечатленията, които оставя у мен тази натуралистична антиутопия.
Краката ми се подкосяват от образа на Ричардс - млад, здрав мъж, който успява да дари жена си с дъщеря, въпреки излагането на радиация в работата си. Дързък човек с принципи, които не се свени да каже в лицето околните истината. Небрежността на поведението и твърдостта на характера му внасят нужната динамичност, без да правят четивото потискащо. Умиращ от страх при мисълта да загуби детето си, Бен се хвърля в пропастта с усмивка на уста, защото това е крачка към спасението й.
Абсурдността на това преследване и крайният предел, до който е принудел да стигне Бен, за да се сдобие с пари за лечението на малкото си момиченце, се загнездват, докато преглъщам думите една след друга.
Тази книга сграбчва гърлото ми и го стиска, а после кара сърцето ми да ускори пулс, завладяно от куража героите в нея. Остава ми малко и единствената причина да не ме налегне постлитературната безтегловност след истински хубава книга е мисълта, че след нея ме чака и "Гняв".