вторник, 29 септември 2015 г.

Мрачните тунели на Метро 2033

"Метро 2033" беше интересен опит и приятно прекарани часове в метрото - нашето метро. Обикновено когато се прибера от работа, вадя книгата от раницата и открадвам по някоя и друга минута и вкъщи. Но тази си я запазих специално за половиния час, който прекарвам в метрото сутрин и вечер. Както вероятно и много хора преди мен са правили. Стори ми се удачно.
И всъщност може би дори малко ме приближи до историята на Глуховски. Имаше ранни сутрини, когато се взирах в прозорците на мутрисата, опитвайки да си представя глухотата и ехото на тунела, песента на ужасяващата тишина, цвърченето на плъховете . 

Тази книга, тези пътувания..тунелите, ми навяха някои спомени от детството ми. Имаше един тъмен коридор на тавана, едно разклонение, където крушката от много години бе изгоряла, но така и никой не я смени, вместо това хората се качваха там с фенери. А точно в началото на коридора имаше малка стълба нагоре, която излизаше на покрива, а капакът бе вечно отворен, така че хвърляше известна светлина - поне за метър напред. Но после наставаше непрогледен мрак.


Спомням си колко пъти стоях в началото на този коридор, там на светлото петно и не можех да пристъпя напред, въпреки че баща ми бе в съседния и шумкаше нещо всред затрупаните на тавана сякаш от хилядолетия техни вещи, въпреки да знаех, че там няма нищо страшно, най-много да ме полази някой паяк, докато се опирам по стените и събирам паяжините, въпреки да бе съвършено тихо и спокойно, та чак понякога изопваше нервите ми от взиране.


Така и не пристъпих в този коридор. И тази картина често изскачаше пред погледа ми, докато прелиствах думите на Глуховски и Артьом искачаше жив в ума ми, застанал в началото на един такъв тъмен тунел, пристъпваш тихо и предпазливо.

понеделник, 28 септември 2015 г.

Смелостта и непокорният дух на един боен кон

Вече години наред сестра ми ми разказва за филмът "Боен кон", но все ми се струваше тежък и тягостен, та така и не го гледах. Не знам защо реших да прочета книгата, имайки се превид първоначалната ми нагласа към тази история.
Може би защото винаги, когато отида на панаир или алея на книгата просто не мога да си тръгна с празни ръце. И тъй като последната алея на книгата беше доста бедна откъм избор, в крайна сметка посегнах към тази книга...и към още 4-5, но сега за друго говорим.
"Боен кон" ме връща към Харпър Ли с нейната "Да убиеш присмехулник", написана с простичък език, сякаш от деца за деца и все пак за възрастни. Очарована съм от историята, очарована съм от начинът, по който авторът е успял да ни разкаже за всички несгоди, трудни времена, раздели и тъги на Джоуи, без да остави онова тягостно усещане на камък, стоварил се върху гърдите ти.
Оценявам и идеята, което Ремарк залага доста често в своите книги. За онези трудни дни, които се спотайваш в окопите и се чудиш какво изобщо правиш там и кому е нужна тази лудост. Защо заставаш срещу тези хора от другата страна на барикадата, когато всички искате едно и също - да се приберете вкъщи при семействата си, при децата си, при занаята си. Никой не се ражда войник.
Една наистина много мила и затрогваща история. Една топла и грижовна история за приятелството, за обичта, за търсенето, за копнежа, за войната, за смъртта и надеждата.

неделя, 20 септември 2015 г.

За мишките и хората...

Не знам как точно да определя "За мишките и хората" на Стайнбек. 
Всъщност самият Стайнбек е като нова, вълнуваща страница в моята библиотека. Много време той беше един от онези прехвалени писатели, които просто отричах да чета, защото не искам да се нося с общата вълна, заради вечната контра в характера ми. 

Затова реших да започна с нещо от запасите "must read". Още в началото малко след като се запознавам с Лени и научавам за първата мъртва мишка, знам че нещо не е както трябва и не мога да се отърва от тази вътрешна борба до края на самата повест. Ще успее ли Лени да преодолее тази задушаваща любов, този смъртоносен копнеж да докосне нещо нежно, меко и крехко. Чета, прелиствам страниците и толкова искам да повярвам в щастливия край, в тяхната ферма със зайци, да видя как Лени ги храни и гали и всичко просто свършва добре, но не мога да се отърва от онова драскащо усещане, че нещо не е наред и че някои неща просто не могат да бъдат преодолени или потиснати. А мишките продължават да умираш, кученцето също, жената на Кърли... и аз не мога да спра да виждам безжизненото тяло на бялото зайче в ръцете на Лени. И въпреки всичко не мога да се насиля да го мразя, нито дори да го осъдя. Стомахът ми се свива, когато тръгва хайката за него, когато Джордж държи пистолет опрян в тила му и му разказва за тяхната ферма и зайци. 

Обичам тази повест - обичам топлината на Джордж, горчивината на Крукс, задушаващата любов на Лени, привързаността на метача към старото миризливо куче, което е отгледал от кутре.
Това е за тези, които не са я чели, а те вярвам са значително по-малко от другите, за онези, които още не са опитали вкуса от думите на Стайнбек - прочетете я.

петък, 18 септември 2015 г.

Във фермата на животните всички са равни, но все пак някои са по-равни от другите

"Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е."
С тези думи завършва "Фермата на животните" на Оруел.

Не мисля, че има нужда да ви я представям или да разказвам сюжета. Повечето вече сте я чели, а тези които не са, силно им я препоръчвам, както и "1984". 

"Фермата на животните" нахвърля в ума ми доста препратки към "1984" - като една предистория. А разгледани заедно образуват цикъл, също както в естествения развой на световния политически живот. Само че на обратно. 
Или пък не. В крайна сметка това е основната идея на антиутопиите.
Цикълът започва от робовладелския строй в началото на "Фермата на животните", проследява преврата на животните и налагането на едно силно идеалистично общество на "свобода, равенство, братство", което постепенно, следвайки естествения ход на алчната човешка (или е по-правилно да кажа свинска) натура, се превръща в една тоталитарна диктатура. Там откъдето и подхваща "1984" със съвсем различен сюжет, но същата идея.


вторник, 15 септември 2015 г.

Какво е да бъдеш Дивергент в едно класово общество, което не приема различните?

От няколко години насам подминавам поредицата на Вероника Рот, струва ми се повърхностна, скучна фантастика. Прочитам първото изречение от..задната корица или от първа глава, не помня вече - за кастите, и автоматично я отхвърлям - скучна, клиширана, постапокалиптична драма. И пак я зачерквам от списъка. 

Отивам в библиотеката два дни преди да изляза във ваканция и нямам идея какво ми се чете. Обикалям рафтовете с часове. Заглавията, които си бях набелязала са заети, логично, хората не чакат последния момент като мен. Има много неща, които искам да прочета, но не му е сега времето. Чете ми се нещо лековато, повърхностно, отпускарско, нещо, което просто да ме увлече в историята и да ме води за ръка през цялото пътуване, без да ми причинява кой знае какъв дискомфорт.
Затова отивам в детския отдел. И си взимам "Дивергенти". Първи стъпки в света на Вероника Рот. И първите ми впечатления са, че тази книга е написана като по учебник. Притежава всичко, което трябва (или поне всичко, за което се сещам аз), за да се превърне в успешна.
 Кратко описание на обстановката, което обаче не тежи на чичателя и въпреки това е достатъчно, за да те въведе в историята и да те запознае с предисторията.


Имаме набор от герои, които са приятно идеализирани, макар писателката да вмъква по някой друг себеотрицателен белег, но все пак не е достатъчно да се подвоумим. И въпреки клишето, характерите увличат и съживяват историята. Харесвам ги такива, каквито са.
Съвсем бързо и в началото идва онзи изключително важен момент, в който хващаш героите си със замах и ги изкарваш от зоната на комфорта, за да ги хвърлиш в приключението, за което се подготвяш да разкажеш на читателите си. Е, добре, замахът не беше много голям, но пак не мога да отрека, че ми хареса. Не е казано, че всяка книга трябва да те шокира и изненадва.
А самата история лишена за щастие от особен патос, доста раздвижена и динамична се услажда в ума ми, докато прелиствам страниците. 


Понякога ми писва от цялата тая изчанчена оригиналност на новото и имам нужда от нещо стандартно, предсказуемо, интересно и въпреки това вмъкващо се под кожата ми четиво.
Не мога да отрека, че впечатленията ми за книгата са повече от добри. Не знам, дали се дължи на ужасно негативната ми нагласа, когато я започвах или на дарбата на Вероника Рот и нейното въображение и емоции, но четивото си свърши работата. Разнообрази приятно отпуската ми. И сложи още три книги в to read list-a ми.

понеделник, 7 септември 2015 г.

Гневът на децата

Да, последователността "Бягащият човек" --> "Гняв" се оказа подходяща. Изкарах един чудесен уикенд, в който редувах сън и Стивън Кинг.

Още когато видях за пръв път книгата, знаех, че ще я харесам и все пак отлагах дълго прочита й, като тайно скрито съкровище, като резерв, когато банкрутирам след някоя толкова хубава книга, че са изпадна в литературна дупка. И смело мога да кажа, че изпълни предназначението си чудесно. 

Както доста от книгите на Кинг и "Гняв" е психологическа игра на нерви, признания, агресия, сближаване и съпричастност. Обожавам начина, по който изгражда връзките между отделните типажи в повествованието, как навързва различни по вид, тежест и стегнатост възели между тях. Някои от тях се разплитат, други заплитат, трети причиняват истински лабиринт от емоции. 

Книгата подхваща една изключително актуална тема, макар да са изтекли години от написването й. Кинг не просто повдига въпроса, ами го разнищва по свой собствен маниер. 


Чарли Декър убива двама души и взима за заложници децата от класа си. Но защо през цялото време не можем да усетим истинска заплаха да струи от него към съучениците му, защо ги усещаме повече като съучастници. Те не са дори наблюдатели, а добре изиграни фигури в една напрегната партия шах. И в същото време не мога да се отърва от усещането, че причината за цялата тази постановка, причината за агресията е, че нито едно от децата не разбира истински своите емоции, нито може да ги отличи една от друга до този момент, в който Чарли казва да заключат класната стая и да си седнат по местата. 


Емоционалната неграмотност на подрастващите е все още актуален проблем и не случайно Кинг е забранил преиздаването на "Гняв". 
Невероятна психологическа игра за любителите на човешката природа и нейните най-тъмни кътчета.

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Ричардс бяга за своя живот и за живота на дъщеря си в най-голямата реалити игра

Чакам един познат и за да не се пържа на жегата влизам в книжарницата. Макар че няма да е грешно, ако кажа и че умишлено отидох по-рано, за да мога да се шмугна вътре. Имам какво да чета, имам огромен to read list и два-три рафта пълни с недокоснати още книги, да не говорим за другите, които прясно си взех от библиотеката. Не е като да ми трябва нещо за четене, но не мога да се удържа. Обичам да прекарвам времето си заобиколена от книги, като в съкровищница, да разглеждам кориците им, както някои момичета пробват бижута, да чета откъси и да търся своето съкровище сред планините от думи.
Момичето дойде преди да съм си купила нещо, видяхме се и какво направих аз после... пак влезнах в книжарницата, вече дълбоко зависима от желанието си да си купя книга.
Тръгнах си оттам с "Бягащият човек". Книга, която отдавна искам да прочета. И както обикновено става зарязах всичките си други четива, за да отгърна страниците на изданието на "Ибис" и да потъна в една от онези книги на Кинг, които оставят истински отпечатък в читателите му.
Не знам, дали има наистина необходимост да разказвам сюжета, книгата е толкова стара и добре позната на хората, че ми се вижда излишно. Но не мога да остана безпристрастна към впечатленията, които оставя у мен тази натуралистична антиутопия.
Краката ми се подкосяват от образа на Ричардс - млад, здрав мъж, който успява да дари жена си с дъщеря, въпреки излагането на радиация в работата си. Дързък човек с принципи, които не се свени да каже в лицето околните истината. Небрежността на поведението и твърдостта на характера му внасят нужната динамичност, без да правят четивото потискащо. Умиращ от страх при мисълта да загуби детето си, Бен се хвърля в пропастта с усмивка на уста, защото това е крачка към спасението й.
Абсурдността на това преследване и крайният предел, до който е принудел да стигне Бен, за да се сдобие с пари за лечението на малкото си момиченце, се загнездват, докато преглъщам думите една след друга.
Тази книга сграбчва гърлото ми и го стиска, а после кара сърцето ми да ускори пулс, завладяно от куража героите в нея. Остава ми малко и единствената причина да не ме налегне постлитературната безтегловност след истински хубава книга е мисълта, че след нея ме чака и "Гняв".