сряда, 27 май 2015 г.

Българ: Книга-игра

Минаха много години откакто за последен път държах в ръцете си книга-игра. Тъй като съм момиченце и не бях много върл фен на книгите като малка, рядко някой се сещаше да ми подари книга-игра, защото били много момчешки, имало насилие в тях и не знам още какви измишльотини. Всъщност факт е, че ми подариха само една - за 12-те изпитания на Херкулес. Факт е, че това се превърна в една от най-раздрапаните книги у Featured imageдома, поради многократното разгръщане. Играех на нея, докато кажи-речи не научих какъв текст съответства на всеки номер.
Не ми купиха втора книга-игра. А и аз не си поисках.
Или казано с други думи, не съм профи в областта, но все пак решох да споделя с вас незначителния си опит.
Снощи отново разгърнах страниците на една такава - новото издание на Сиела - Българ.
Признавам, че не съм гледала сериите, което в даден момент, очевидно се оказа от значение по време на играта.
Приятно и интересно приключение. Стройна структура в грубо казано три части. Първата обхваща подготовката за играта - събиране на екипаж и екипировка, проучване на картата, допълване на необходимата за започването на приключението информация. Във втората част започва Featured imageсъщинското приключение. Това е онзи момент, в който обикновено стартират филмите - събирането и разчитането на картата на съкровището. За да се впуснете накрая в последната част от надпреварата, а именно самото съкровище.
Въпреки, че обикновено съм доста добра с ориентацията по карта, явно това не се отнася и до сглобяването на картата. Там понесох известни затруднения, но все пак мина благополучно.
Не мога да определя, дали изиграх книгата с такъв ентусиазъм поради факта, че не съм хващала такова четиво от години или защото наистина беше добре направена. Може би от двете по-малко.
Равносметката е положителна. Изиграва се на един дъх, приятна е и оставя едно наситено носталгично чувство. Определено има интересна идея и изпълнение, както и добра структура.
Няколко приятно прекарани часа от живота ви.

Ватанен и дивият заек в бягство към свободата

Ватанен и щръкналите уши на заека ме накараха да се усмихна не еднократно в рамките на последните два дни. Започнах да ставам фен на скандинавската литература.
Винаги съм смятала, че почеркът на писане е едно от най-индивидуалните неща на този свят. Но сега започвам да се замислям, доколко точно почеркът на един автор се влияе от географската ширина, която обитава. Случи се така, почти последователно да прочета няколко книги от Featured imageскандинавски писатели (Юнас Юнасон все още не е един от тях, но предстои да стане) и просто не мога да пренебрегна приликата. Разбира се, всеки разказва историята си по своему, но не мога да подмина нещата, които в единият ми напомнят за другия и обратното.
 Историята на Ватанен и дивия заек е изключително лека и приятна за четене, без да е лишена от замисъл и послание. Ватанен е журналист, за когото на пръв поглед бихме казали, че се справя добре с живота. Когато изведнъж буквално в рамките на две страници авторът го среща с дивия заек и го изтръгва от това му поприще - разделя го с жена му, за която бегло се споменава, че е човек, от когото дори диктаторите биха се притеснили (в последствие за няколко кратки мига успяваме дори сами да се уверим в нейните всемогъщи сили). Ватанен захвърля всичко - брака си, работата си, лодката си, която продава ей така лесно като щракване с пръсти в слънчев ден.
 Featured imageПоредица от приключения очакват Ватанен и заека и те не се колебаят да се хвърлят в тях не толкова защото им се приключенства, колкото защото нещата просто се случват покрай тях и с тях и те нямат нищо против това, защото то е част от живота и следователно съвсем естествено да се случи. А Арто Паасилина не се свени много с приключенията, които поднася на Ватанен и заека - жертвоприношения, наводнения и пожари, интриги с тайните служби, съветски затвори и великият лов на мечката. Едно ловуване, което дращи Ватанен като фикс идея, борба между човек и природа, сблъсък на бягство и преследване, което трогва самият Ватанен и изважда у  него човешкото на показ.
 Мисля, че определението "книга за бягство към свободата" е много точно. Така се чувствам и докато я чета. Почеркът на Арто е заразителен. Кратките съобщителни изречения, с които само леко маркира емоциите на своите герои, оставят по-дълготрайна следа в историята, отколкото съм очаквала. Но това което истински харесвам е, че заекът е не просто фигура, която да отразява емоционалния декор на повествованието. Напротив, той е пълноправен герой в този разказ, дори бих казала централен, имайки предвид неприятностите, в който се забърка Ватанен в името на заека.
 Свежа и раздвижена като чифт заешки учи, тази книга човърка по-дълбоко, отколкото ще прочетете на задната корица или в цитатите на медиите.

вторник, 26 май 2015 г.

Втори шанс за жените на Буковски

Както обещах. Втори шанс за Буковски. Трудно се подминават въодушевените слова на мнозина по повод таланта на тази противоречива личност. Така че все пак се реших. Махнах с ръка на предишната ни среща и се отдадох със завиден ентусиазъм на новата, както се случва с всяка нова книга, която започна. Опитът ме е научил, че не е толкова невъзможно да попадна на посредствена и впечатляваща литература от един и същи автор. И не защото на моменти е гении, а в други кръгъл идиот. Въпрос на настройка, време, години, история, настроение и много други неща.
Не такъв е случаят с Буковски.
Не знам дали е просто следствие на някаква мода или желание да се покажем реалисти-ценители. И в двата случая продължавам да гледам на Буковски като на посредствен писател. Не виждам нищо величествено в това, че нарича някои от нещата с истинските им имена, а не със завоалирани фрази, след като целостта на текста не може да мFeatured imageе впечатли, нито разтърси. Не успява дори да ме докосне.
По-различна като стил на писане от Factotum и все пак книгата се върти около подобна тематика. Продължавам да не разбирам култа към него. Това, че не се свени да използва една-две нецензурни думи, за да покаже грозотата и непостоянството на човешките отношения, липсата на морални ограничители и стойностни ценности, които да претеглят правилното от грешното... нищо от това не успява да ме убеди в така възвишения талант на писателя.
Струва ми се някак излишно прехвален и безсмислено подхвърлян от медии и критици. Не знам защо но в главата ми изплува една аналогия с Иво Сиромахов, макар да не съм прочела и една негова книга. Нямам и такова намерение.
Буковски официално отпада от книжните ми списъци. Може би след време мога да дам шанс на поезията му.

сряда, 20 май 2015 г.

Кошмарите и усмивките на Мери Натан

Искам да ви разкажа за една книга. Мернах я случайно миналата седмица в библиотеката и прехвърлих на две на три предговора. Това ми беше достатъчно, за да реша, че трябва да я прочета.
Втората световна война е един от най-противоречивите периоди в историята на човечеството. Противоречив като следвоенни възприятия, като теории, ядро на коспирации и политически игри. Защото каквито и документални филми на гледаме, каквито и книги да четем, няма ясни, точни и сигурни доказателства, които да разказват истината. Няма доказателства, които да не ни накарат да се съмняваме в едно или друго. И в крайна сметка всеки избира в какво да вярва и колко краен да бъде в убежденията си.
Featured imageМоже би това е едно от нещата, заради които се интересувам от тези тъмни за света години. Колкото и да се интересувам, постоянно изскачат нови теории или факти, които не съм знаела преди това. Това е от една страна. Другото е онова особено чувство на уважение и страхопочитание към историята.
Не знам, дали сте стъпвали на едно от онези места, които днес са превърнати в исторически паметници, а преди да се наричали концлагери. Не мисля, че мога да опиша с думи усещането, което те обзема, когато застанеш пред очертанията на бараките и се вгледаш в мраморната плоча, изписана с имената на обитателите й. Нито начинът, по който се обръща всичко в теб, когато влезнеш в подземните килии - тъмния тесен коридор, малките килии с влажните, пронизващо студени каменни стени и голи крушки или в медицинското отделение, където единственото, което нарушава мълчанието на мръснобелите плочки, с които е облепена цялата стая е каменното легло с едва забележим улук от едната страна, за да се отича водата или кръвта, зависи на кои теории избере човек да вярва.
Това са чувства, които не могат да се опишат с думи. Чувствата се изпитват.
Същото е и с тази книга. Тя разказва история. Разказва я с факти. Не се опитва да ни внуши ужаса на онези години, които писателката е преживяла. Няма и нужда. Излагането на голите факти е достатъчно. Въображението, знанията и изборът ти правят останалото. И докато четеш се пренасяш там в тъмнината, мръсотията, мизерията и постоянния страх в бараките. Усещаш дъха на смъртта плътно залепен за врата ти.
Харесвам начинът, който е избрала Мери Натан, за да напише историята си - фактологично, без да изпада в подробности. На места единствено загатва за нещата, които е видяла и някак успява да побере целия ужас на света в рамките на едно просто изречение, без подчинени, без съединителни. И не е необходимо повече. Никой от нас не би могъл реално да си представи изпитания страх и преживяните психически и физически мъчения. Но тази книга оставя горчивият вкус на концлагерите след себе си.Featured image
Мери Натан описва живота си кратко преди войната, после ни пренася в гетото, където постепенно започват да избутват еврейте до стената и да им налагат нови и нови забрави и ограничения. Разказва за живота си в Аушвиц-Биркенау - за сутрешните селекции, за "добрия" доктор, за лъжите на немците. Мери Натан сменя няколко лагера и оцелява, благодарение на добрите си инстински, които й помагат в най-деликатните ситуации и я измъкват на няколко пъти от лапите на смъртта.
Последните страници са посветени на животът след войната, окупацията на американските войски, английските лагери, които накрая не се оказват много по-различни от немските, макар животът на еврейте да не е пряко заплашен. Отново затворени зад стени и бодливи огради, бившите концлагеристи получават оскъдната си дажба, нежелани от никого, презирани от мнозина.
По-тежък е моментът, че когато се изправиш пред собствения си мъчител си безсилен да направиш каквото и да. Единствено гневът е този, който те залива отвътре, изпълва до измара тялото ти, но умът и съвестта се бунтуват срещу това посегателство над човешкия живот.
Това е една книга за стойността на живота, за оформянето на светоглед, за развитието на личността, за нацисти и евреи, за това как се пречупва човешкия дух и колко гъвкав всъщност е той, защото макар кошмарите на концлагерите никога да не напускат писателката, не я напуска и жаждата й за живот и обич.

понеделник, 18 май 2015 г.

Убийствата на многоликата Констанс

"Хайде всички да убием Констанс" ни връща в дните на един отдавна забравен Холивуд, който сега изскача в ума ни само като стара винтидж снимка на домакиня.
Всъщност това е първата творба на Рей Бредбъри, с която се сблъсквам. И макар името, репутацията и многобройните ревюта за него да предшестват произведенията му и да си позволяват най-нагло да загнездят едни приятни очаквания в мен, аз все пак останах приятно очарована.
Приятен черен хумор лъха от страниците на нестандартното криминале. Малко неприятен е фактът, че голяма част от замесените имена са непознати за мен, но пълно щастие няма. В смисълът на една художествена измислица това е лесно пренебрежим факт.
Мога да кажа откровено обожавам въображението на Рей Брейбъри и способността му да го вплита в реалността, създавайки от тях една чудесна и интригуваща история.Featured image
Констанс е образ, който сме срещали в много книги, в много истории. Образ, който понякога срещаме дори в огледалото. Констанс носи опустошителната сила на промяната в себе си и на невъзможността да спре с преобразяванията си. Как да живееш свой собствен живот, като досега винаги си влизал в обувките на някой друг. Дали ще бъде приета като Констанс, когато е носила толкова много имена, когато е била толкова много личности? Възможно ли е да бъде избрана, заради самата себе си?
 Може, стига някой да й подаде ръка. Стига някой да бъде готов да мине през ада за нея, за да бъде там от другата страна, за да я приеме и издърпа от този порочен кръг.

Factotum На Буковски

Featured imageКратък телеграфен стил. Отсечена реч. Също толкова опростено повествование. Чета "Factotum" на Буковски и сякаш морзовият код кънти в главата ми, а не думите му.
Не това ме бъгва. Чела съм и други книги в подобен стил. Всъщност харесвам пестеливите думи, когато тежат на мястото си. 
Не съм сигурна, дали е е гений, който аз не мога да разбера или е просто луд. Долавям част от идеите заложени в книгата. Част. И някак си оставам с крайно несигурното чувство, че май читателите търсят в творбите му повече отколкото той е заложил. Не съм сигурна. Не съм впечатлена.
Може би очакванията ми бяха прекалено високи, не знам. Не бих казала. Книгата не е брутална. Фактът, че използва груб и нецензориран език и сурови на моменти думи и факти, не го прави брутален. Не беше и нежна, не докосна нито една струна, не засвири мелодия. Нищо. Единствено упорития морзов код, изсичащ словата на писателя в главата ми.
На моменти ми напомня малко на Виан, но само на моменти и само за малко. И после се смъмрям на ум. Безумно е да правя паралел между двамата. Натурализъм. Да, по-скоро така бих окачествила "Factotum", отколкото с онези гръмки и разтърсващо обещаващи фрази, сякаш чакаш ураганът да мине през теб.
Не мина.
 Мисля да дам още един шанс на Буковски.

Ярле, и за закуска лек сироп!

Featured imageПреди няколко дни в Мюнхен попаднах на една от онези сгушени в булеварда книжарнички, с плътно наредени една до друга книги, струпани на купчини по в краищата на стълбището. На два едтажа, по-скоро на етаж и мазе. Толкова много книги и толкова малко време. Прекарах три часа обхождайки заглавията с пръст и четейки избрани гърбове на книги, за да преценя, дали това е моята книга или не. Три часа, в които потънах в тази сякаш натъпкана до козирката съкровищница, губейки пълна представа за времето. Едва когато излязох осъзнах колко много тежи раницата ми, колко подбити са краката ми от дългото клечане покрай наблъсканите рафтове.
Разбира се, дори и в това малко помещение имаше тук-таме по някое столче, където човек да седне и да разгледа на спокойствие заглавията, които го интересуват, но кой може да си позволи този лукс, когато самолета ти излиза след няколко часа, а ти си прегледал колко..едва стотина заглавия. Чакат те толкова много.
 Всъщност всяка книга може да бъде моя, но както всеки друг човек имам периоди и периоди. Сега ми се чете нещо леко, неангажиращо, закачливо и свежо.
Толкова много книги и всичките намалени, дали защото имат лек дефект или просто не са бестселъри, все едно е, защото това са книги, които не мога да намеря на българския пазар, по простата причина, че не са преведени.
Изскочиха няколко обещаващи заглавия. "Обещаващи" ще рече, такива, които спадат в категорията "Това ми се чете сега". Както винаги влезнах просто, за да разгледам и да потърся нещо конкретно - Ремарк. А накрая едвам си завлачих книгите до касата.
Започнах първата мигновено още във влака до летището. На случаен принцип, тя остана в раницата ми, защото вече наистина нямаше място в багажа.
 "Und zum Fruestueck Heller Sirup"
 25-годишният Ярле е потънал в своето следване, животът и мисълта му кръжат денонощно около Марсел Пруст, чийто есета изучава, които го вдъхновяват да пише свои собствени разработки. Ярле чака своята първа публикация в известно списание и всеки ден проверява пощата си със затаен дъх. И действително един ден пристига плик, но не точно този, който Ярле очаква. Пристига призовка от полицията, които го задължава да даде кръвна проба, за провеждане на тест за доказване на бащинство.
Featured image
Тестът се оказва положителен и потвърждава думите на младото момиче от другата страна, което твърди, че Ярле е баща на седемгодишното й момиченце.
 Седемгодишно дете, за което той досега не е чувал, нито си спомня майка му. Анет. Единственото, което извиква асоциация в главата на Ярле при споменаването на това име е въпросът: "Коя по дяволите е Анет?"
Няколко дни по-късно пристига второ писмо. От майката на неговото дете, която му казва, че дъщеря му отива при него за една седмица, за да се запознаят и опознаят. Писмо с три послеписа:
П.П. номер 1 - както обича да яде малката -Heller Sirup
П.П. номер 2 - какво обича да прави малката - да танцува и да пее
П.П. номер 3 - в четвъртък има рожден ден
 Честито, Ярле. Честито, имаш дъщеря. Честито, жената, с която имаше отворена сексуална връзка те заряза (най-красивата жена на света според теб). Честито, оказа се че не си толкова безразличен към това, което има или по-скоро към това, което няма помежду ви.
Това е нещо ужасяващо ново и впечатляващо различно за Ярле. Едно малко крехко русоляво момиченце намъква малката си ръчичка в неговата уверено и още с пристигането си го пита "Ти ли си, татко?"
Ярле не иска дъщеря, не иска отговорности, не иска да пораства и да скача в живота. Иска да продължи спокойно да си следва, да пише статии за списания, да изследва различни есета на различни философи и да мисли. "Мисля, следователно съществувам". Той, разбира се, е много по-навътре с нещата от тази толкова повърхностна фраза. И изведнъж всичко се променя. Малката се намърдва удобно в живота му, с присъщата си неосъзната детска нахалност. И преобръща всичко, докато не идва един ден, в който Ярле научава, че дори въпросното списание, чийто отговор очаква толкова дълго време, е отхвърлило статията му ...и това всъщност няма значение.
 Книгата е очарователна. Точно както пише на корицата - забавна и стопляща сърцето.

понеделник, 4 май 2015 г.

Специалитетите на Джо в "Къпиново вино" от Джоан Харис

Featured image
 "Къпиново вино" е още един роман, който отпраща читателя на Джоан Харис в Ланскене с познатите ни герои - Жозефин, Каро, Клермон, Жана Дру... но също така и някои непознати досега образи - Мари д'Апи с непоколебимия си характер и силата и вътрешната енергия и устойчивост на човек преживял не една и две бури, които са се опитали да го изскубят от земята, на която се опитва да отгледа семената на живота си. Или малката Роза с босите си крака, ярки, игриви и разпилени по слънцето коси, весел нрав и завидна самостоятелност. Възстарата Мирей, която толкова обича единственто си дете, че отказва да признае лудостта му. А защо не й Джо, който макар за кратко се превръща в истински жител на Ланскене, също като Виан Роше, довян от вятъра, носещ след себе си аромат на билки, вкус на отвари и домашна магия.
 Неговите необичайни "Специалитети" подрънкват неизменно в избата на главния герой Джей Макинтош, писател в задънена улица, и сякаш самоинициативно повеждат живота му в почти нереално идиличния свят на малкото село.
Всичко започва с отварянето на една бутилка от Специалитетите на Джо - стипчива, горчива, натрапчива, дори неприятна, от онези, които карат лицето ти се да се свива в своебразна гримаса и въпреки това носталгична на вкус. И пъзелът започва бавно да се подрежда – закостенелият живот, спонтанната покупна на къщата-мечта на Джо, промяната в поведението, в светогледа, нетърпението, пътуването, сблъсъка с местните привички, с характерите.
Джей търси вдъхновение за книгата си или може би вдъхновение за живота си. Изморен от безпътни новели и разкази, изморен от също толкова безпътни връзки и отношения с хора. Затворен в порочния кръг от писатели, студенти, издатели и преса, неспособен да се измъкне от течението, което го повлякло в тинята си, закотвило го е и е на път да го превърне в част от реката.
Намира вдъхновението си в Ланскене.
Обичам това място. Не просто заради топлите чувства, които питая към шоколадовата поредица на авторката, а заради самата атмосфера на селото. Малкият затворен свят на тези хора е прекрасна метафора на обществото с неговите порядки, клюки, радости, битки и драми.
Ланскене е причината да взема тази книга от библиотеката, както и първите няколко абзаца, които прочетох на крак до рафтовете с книги.
 Не бих я нарекла шедьовър, нито смея да излъжа себе си, че се нарежда заедно с историята на Виан Роше, макар темата да е толкова близка - почти идентична. Но харесах искрено някои неща в книгата и едно от тях е перспективата на разказвача. Тъмната прашна изба, от която бутилките наблюдават историята на Джей, както и тяхната собствена вплетена в неговата, изпълнявайки бавно и преднамерено предназначението си в нея.