вторник, 28 април 2015 г.

Праскови за кюрето, шоколад за мен (2)


Всяка книга се чете различно. Няма обща формула. Има книги, които изяждаш за часове, има такива, които дъвчеш с дни. И всичко е толкова индивидуално. Понякога четеш бързо, защото те увлича, понякога защото четеш по диагонал. Понякога влачиш една книга с месеци, защото нямаш натроение за нея, а друг път защото е толкова наситена, че просто не ти позволява да я четеш по-бързо.
"Праскови за кюрето" е една от онези, които не мога да чета бързо. Когато транспортът ми стигне до офиса и аз трябва да затворя книгата и да започна работния ден ме обзема досадното чувство, че трябва да чакам чак до вечерта преди да продължа пленителната история на Виан Роше, разгърната вече в трета книга.
Цял ден книгата зове от раницата ми: "Опитай ме... пробвай ме... вкуси ме..." като съблазнителен шоколад. Хвърлям по един кос поглед и опитвам да се отърся от мисълта за нея.
Featured imageТози път фокусът се измества. Врагът вече не са "добродетелните", не и в стария смисъл на думата, макар крайъгълно погледнато този роман да е отново смело изправяне срещу сляпото вярване и следване на добрите предписания на дадена религия, общност, етикет или морал. Джоан Харис отново вплита темата за различността, но не непременно като като нещо трудно за изживяване, макар именно тя да се явява ключовият възел в повествованието. Напротив, различността е онова, което позволява на Виан да бъде толерантна, да изгради връзка до всяко място и всеки човек, защото не принадлежи никому и никъде, защото познава животът отвъд "реката", всеки живот отвъд реката, отвъд общоприетото, отвъд привичките, отвъд религията и различията.
Ланскене е същият, какъвто го помнят двете с Анук и в същото време толкова различен. Кюрето, доскорошното въплъщение на нейният кошмар сега е един обикновен човек, облечен некомфортно в дънки и риза, който не може да признае пред себе си, че се нуждае от протегнатата към него ръка за помощ. На пръв поглед изглежда че той и жената в черно ще бъдат завлечени в сблъсъка на различията този път. Но това си остава на пръв поглед. Безумно моралната, стриктна и сдържана жена в черно е не по-малко интересен персонаж с богата история в разказа. И макар в продължение на много страници Джоан Харис да загатва за религиозния фанатизъм на тази жена, знам че нещо не съвпада в пъзела. Тя не е тази, която има нужда от помощ, не е и тази, която причинява злощастията в града, но след като не е нито едното от двете, ми е трудно да я подредя в ума си, коя е, къде трябва да стоя, какво очаквам от нея. Всичко. Ще оставя на вас сами да разкриете загадката и ще се радвам, ако останете също така изненадани като мен. Но изненадата е силно и натрапващо се чувство, особено когато е неочаквана.
Харесвам шоколадовите книги на Джоан Харис заради тяхната откровеност на личността към вътрешния аз, към истинските чувства и копнежи. Онези, които трудно признаваме пред себе си и никога пред света. Онези, заради които накрая след толкова време на стаяване и потайна съкровеност, не можем да се познаем в огледалото.
Сега започвам "Къпиново вино", очаквам с интерес да разбера, дали магията ще се запази и ще продължи да ме съпътства през цялото й творчество или ще си остане с трилогията.

Особените романи на Амели Нотомб

Амели Нютомб.
...Амели Нотомб е особен случай. Малокалибрените й книжки по принцип чисто козметично не са ми по вкуса. Не знам кога свикнах и обикнах книгата да ми тежи в ръката. Помня далечните години, когато преглъщах звучно, когато подхващах някоя дебела книга. Струва ми се някак особено да взема книгата преди лягане и за няма и половин или един час да я довърша. Като че е разказ. Още едно нещо, което се промени с годините. Не знам защо но се отдалечих и от разказите.
Не това "особено" имах предвид. Творчеството на Амели Нотомб е...белгийско.
Думите й на пръв поглед са хаотични, разпилени, нахвърляни по страниците, но в действителност всяка буква е там с точно предназначение и преследва целта, която иска да постигне авторката й. Приповдигнатият и небрежен тон, с който разказва зловещите си понякога истории, оставя интересна следа в читателя.
Не мога да подмина и лекия фанатизъм, който вгражда неизменно в героите си, както и редовно присъстващия мотив за смъртта и нейните различни проявления и възприятия в реалния и "реалния" свят на повествованието.

"Козметика на врага" ни потапя в горчивия, леко комичен и в този случай Featured imageнебрежно извратен свят на шизофренията. Нали знаете легендата за двата вълка, които живеят във всеки човек - единият добър, другият лош. Кой ще победи зависи от това, кой храниш по-добре. По доста разчупен начин Амели ни представя своята интерпретация на този сблъсък през устата на главния герой, всъщност единствения герой, както се оказва в последствие - вътрешната борба на един човек - греховете, опрощението, изкуплението, престъпленията и наказанието.  Характерните за Амели ирония и сарказъм не липсват и тук, сякаш напускани случайно в повествованието, размърдват себе си като шавливо грахово зърно в кошницата с грах, за да разширят пространството около себе си и да се наместят удобно и естествено всред суматохата на летището.
Featured image"Зимно пътуване" се доближава по косвен начин до другата история, макар че ги взех на случаен принцип от библиотеката, без да чета гърба, без да подбирам, просто грабнах две на Амели Нотомб, наред с останалия ми избор и тръгнах. Може би заради общата тема на летището. Но този път малко ми напомня и на Чък Паланюк със своята идея и обосновка по въпроса защо светът заслужава това масово разрушение, което разочарованият, но твърд и уверен в себе си главен герой предприема.

Във всеки случай Амели Нотомб е приятно разнообразие в моята to read list-a, което препоръчвам в умерени дози, разделени от прилично количество други книги.

четвъртък, 23 април 2015 г.

Сезоните на Лавината.

Лавина. Лавина в три части.
Истината е, че когато започнах първия пост, нямах представа, че и книгата е разделена на три - преди, лавината и след нея. Просто знаех, че трябва да започна сега, че трябва да напиша това, което тази книга събужда в ума ми, защото всяка следваща страница помита тези думи и влага нови на тяхно място. Нови емоции изместват старите, а на мен ми се налага дори да правя почивки, за да ги погълна, смеля и асимилирам в себе си. 

Featured image
За мен Лавината на Блага дойде като есен със своята лекота, пъстрота в палитрата на образите, бодра и уверена със своите стъпки нагоре в планината. Същинската лавина падна като знойно лято - тежко, задушаващо, пълно с живот, за какъвто нито един от героите й не е подозирал. Едно подарено лято, в което всеки получава своите секунди на абсолютен и безусловен контрол над мислите си, живота си, желанията си и тяхното реализиране. 
Същинската зима дойде след това - след лавината. Зимата дойде със смразяващия пропуск на Деян, с красивата усмивка по устните на Зиморничавия, който бе събуден от зимния си сън, за да им дари цялата любов и щастие на света и да потъне отново във вечния си сън. Зимата дойде страшна и истинска като сблъсък на два свята - този, в които досега са живели и онзи, реалния, в който направиха първите си неуверени крачки, с всички изпълнени и неизпълнени мечти, с равносметката. 
Но зимата най-вече дойде с надежда и очакване за ново начало. Начало в реалния свят. Бяло, гладко, красиво, недокоснато от човешка мисъл, чакащо да се гмурнеш в него с бодрите си мисли и крачки, чакащо да оставиш следата си.

Праскови за кюрето, шоколад за мен.

Остава ми още час до края на смяната в офиса. Не усетих кога е минала улисана в дългия списък със задачи за деня. Има още едно-две неща, но те са подготовка за дежурството през уикенда. Хитрата усмивка се плъзва по лицето ми и аз посягам към раницата, където кротко чакат "Праскови за кюрето" и един Линдт с крем брюле. 
След толкова време мога да си вдигна краката на бюрото като истински нехранимайко, да зарежа работата и да потъна за трети пореден път в шоколадовия свят на Джоан Харис. Стигнала съм до Белият отан. Сега го започвам. Приятна носталгия ме залива, когато разбирам, че Виан Роше се връща отново в Ланскене призована от мъртвата Арманд, която я увещава, че дори в отвъдното има шоколад. 
Вярвам й. Немислимо е в отвъдния живот на Арманд да няма шоколад.
Бюрото ми е хаос, както и милиардите работни прозорци, програми и системи, които съм отворила. Няма значение, защото в главата ми всичко се подрежда с всяка следваща прочетена и погълната дума. 
Трудно ми беше да започна книга след "Лавина" на Блага Димитрова, но за нея по-късно. Трябва узрее още малко в мен, преди да стигне до света. Затова посегнах към нещо познато - Джоан Харис. Този път Виан не бяга от Черния рицар, сега подир кюрето се вият дъги, а усмивката му се появава вече не сдържана, фалшива и любезна, а плаха, стеснителна и искрена. Думите й се нижат меко като мъхеста праскова пред погледа ми. 
Може би и това ще изпълзи от мен в две части. Още съм твърде далеч, едва началото, а трудно се удържам вечер да не прекарам нощта в четене. Бързам да загася лампата като коректив, който ще ми помогне да стана на следващия ден отговорно за работа. Или ..може би някъде там дълбоко подсъзнателно искам да я прочета бавно, като хубав шоколад, който не сдъвкваш набързо, ами оставяш да се разтопи в устата ти, за да може да отдава сладостта си после дълго след това.

вторник, 7 април 2015 г.

Лавината и НИЕ

Лавината се свлече - бяла, безкрайна, безмилостна, устремена, неспирна, силна в белотата си, устойчива с единството на безбройните си снежинки - единство сходно с това на групата от НИЕ. Лавина, която помита души - вади ги от топлите им комфортни места в гърдите на притежателите им и ги хвърля в лицата им, простира ги на белия сняг и ги оставя сами да направят дисекцията.  И всеки реагира и се бори със снега, със студа, със себе си по различен. За всеки лавината олицетворява някаква лична борба в общия поток на живота. Този сблъсък е много повече от оцеляването на човек в суровите условия на крехкия и смазващ сняг, много повече от изправяне срещу собствените ни страхове, стремежи, отхвърлянето на незначителното...дефиниране на незначителното. 
И макар да разказва частни истории, преплетени в нишката на единството на героите, тази история човърка толкова дълбоко в колективното и индивидуалното съзнание на читателя като никоя друга, която съм чела досега.
 Featured imageНе мога да тълкувам Лавината на Блага Димитрова, защото както тя се спуска различно върху всеки един от групата, така връхлита и нас читателите - всеки един по отделно, по свой собствен начин с нашата лична реалност. Надали мога да опиша Лавината, дори малко не искам. А и няма смисъл - прочелите книгата вече са изживели своите собствени лавини, на останалите им предстои да ги изживеят.
 Чета. Чета редовете, чета между тях. Отново ми се налага да спирам на моменти и да позволя на думите й да стигнат до мен, да се развихрят в главата ми, да извадят навън стаените от преди години мисли, истории.
 Сега Лавината ги е затрупала и ми предстои да разбера какво ги очаква под и отвън нея.

Към първа част

понеделник, 6 април 2015 г.

"Жътварят" на Тери

— Как се чувстваш като вълкочовек?
Косматият младеж вдигна рамене.
— Самотен.
— Нима?
— Никъде не пасвам, разбери. Когато съм вълк, помня какво е да съм човек. И обратното. Искам да кажа… понякога… понякога съм във вълчия си облик, тичам по хълмовете… зиме, ако си представяш, тънкият сърп на луната в небето, твърдата коричка по снега, заоблените възвишения до хоризонта… Разбира се, и другите вълци усещат нещо, но не го осъзнават като мен. И го преживявам, и го осмислям. Никой друг не може да си представи това. Ето какво тежи най-много. Няма никой друг…
Но все пак Лупин откри Людмила и някога някъде при пълнолуние, той вече няма да тича сам. Смърт пренебрегна правилото си да не се меси и даде своя животомер на Сал. Така прави Тери със своите герои. Оставя ги самотни, но не завинаги. Плаши ги до смърт, плаши дори самия Смърт, но после им вдъхва сила, за да се преборят със страха си. Featured image
Харесвам света на Тери. Там където нищо не е такова, каквото е. Там където Смърт не е просто Смърт. Там където можеш да наостриш косата си със снопове слънчева светлина. Там където "писук" не е просто звук, а наситен с емоции език.
Просто обожавам топлотата с която Тери създава и се грижи за героите си, по необикновен начин който ме кара да ги обичам.

Магията на шоколада



Тази зима инцидентно в библиотеката се загледах по "Шоколад". Бях тръгнала с друг план, но както обикновено се случва той се промени на място и си тръгнах оттам с коренно различни книги в торбата.
"Шоколад" я взех експериментално, защото съм гледала филма. Знам, че книгата ще е по-добра. И в крайна сметка познавам историята. Но това, което се разгърна пред очите ми докато четях, бе нещо коренно различно. Често ми се случва да гледам филм по книга и фокусът да е леко изместен или лентата да не е успяла да долови всички нюанси на книгата. Но този път беше различно.Featured image
Тази книга нямаше нищо общо с филма, макар да историята да следваше същите стъпки. 
Рядко ми се случва книга толкова силно да ме погълне в магията си, че чак да усетя на върха на езика си всички цветове на емоциите й. Сякаш потъвах в магическа кутия пълна с най-различни шоколади и през цялото време опитвах - горчивия бадем, мекотата на млечния шоколад, парливостта на джинджифила, остротата на финото какао.
"Шоколад" е много повече от романса между Виан и Рижия, много повече от вятъра, много повече от Черния призрак и от идеята за неотменното пътуване, много повече от живота на чужденеца в затвореното общество на малкото еснафско градче. "Шоколад" е сблъсък на ценности, на идеи, на копнежи, на светове. "Шоколад" е история за душата - за мекотата й, за силата й, за колебанията и страховете й, за нежността й, поднесена толкова изящно от думите на Джоан Харис, че чак те претопява и позволява на собствената ти душа да се слее с магията й.
Featured imageСъвсем аналогично в понеделник, когато отново отидох до библиотеката с определен план, се върнах с ето тази книга. Започнах я днес сутринта по път за работа. И за един кратък час отново потънах всред вълшебните думи на Джоан Харис. А усещането да чакам края на работния ден, за да отворя отново страниците й, е сходно с това да ми се яде толкова много шоколад, че чак желанието да ме събуди посреднощ - натрапчиво, настойчиво, неподлежащо на потискане.

Приказки за снега



"Сняг вали" я подхванах вчера и довърших за един ден. Не мога да кажа, че съм особено впечатлена. Но не мога и да отрека, че ми дойде добре в студения дъждовен ден след наситената с емоции "Бонбонени обувки". Лека, непретенциозна, мързелива, перфектно отиваща си с чаша какаов чай и топло легло в мрачен ден.


Featured image
"Приказка" е друго нещо. Напомня ми толкова много на "Щастливият принц" на Уайлд. Напомня ми на онези дни, когато бях малка, по-ниска още от краката на масата. Карах майка да ми чете тази приказка толкова пъти, че накрая я бях наизустила. И можех спокойно да разглеждам бледите илюстрации на книжката и да следя историята. Още с първите странци на "Приказка" предусещам какво ще се случи. Не точно, разбира се. Не съм надничала в последните страници. Но някакво неясно и познато усещане ме лъха от страниците й. По-скоро бих казала, че е приказка за нас, порасналите. Но може и на децата си да я прочетете. Има за какво да се хванат. ;>

Цветът на "Човек на име Уве" - Ричард Бакман

Вероятно повечето вече познавате Уве. Аз се запознах с него едва преди няколко дни. Второто ми толкова спонтанно решение да купя книга, за която не знам нищо, освен ...едно мернато добро ревю някъде. Не разчитам на ревюта, защото обикновено не познавам човекът, който ги пише, не познавам и книжните му вълнения. Вярвам, че всеки има свои предпочитания към книги и не може да се отърси от тези си пристрастия дори или най-вече като пише за тях. И не намирам нищо лошо в това.
Не знам, дали да ви представям Уве. Няма и смисъл, Бакман го е направил много добре.
Featured image
“Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.
Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”
Но истината е, че Уве винаги е имал свои цветове - преди, със и след Соня. Неговите цветове са по-дълбоко. Отвръща с досада или ядна реплика, когато някои палав лъч изпълзи от топлото му сърце и си позволи да озари лицето му пред други хора. Но ги има в себе си. Няма друг начин. Няма начин човек без цвят да проумее тези на останалите. Не би могъл да оцени и обикне усмивката на Соня, смехът на тригодишното, упоритостта на Бременната, некадърността на Дългия.
През цялото време, докато четях книгата, не можах да се отърва от натрапчивото чувство на нещо приятно познато. И така докато не я довърших снощи и не прочетох и задната корица, когато видях споменът за какво ме преследваше през последните два дни - очарователното превъплъщение на Джак Никълсън в "Колкото толкова"

Рансъм Ригс и чудатите снимки от дома на мис Перигрим

Историята за Джейкъб и домът на мис Перигрин ме остави с противоречиви чувства. Самата история не е от най-оригиналните или завладяващите, които съм чела, но чудатите черно-бели фотографии й придават по-наситен вкус. Предполагам въпрос на нагласа и очаквания. Книгата започна с едно засилващо се чувство за зловеща атмосфера, тайнственост и мъгла, която се опитва да те погълне в гъстотата си. Фотографиите допълнително засилиха нагласата ми към предстоящото. За кратко дори ми напомни малко на Патрик Нес с неговата трилогия за хаоса. За кратко. Дали защото подсъзнателно направих аналогия с Нес, а това обикновено е пагубно, защото ...ами защото Нес си е Нес - поне в моите очи или защото очакванията ми бяха различни, това се промени.
Featured image
Изведнъж тягостната атмосфера се разсея като облак. Мистерията се разкъса тук-таме и пипалата й бавно пуснаха геройте пред очите ми, за да започнат сами да разказват историите си. 
Сякаш изведнъж цялото настроение, впечатление и внушение на книгата се промени. Мрачната и загадъчна книга с чудати фотографии, които изпълват въображението ми с образи, изведнъж се превърна в обичайно приключение с деца. И макар да не отговори на очакванията ми, не мога да отрека, че Историята в снимки беше заразителна, придаде особена магия на повествованието и я направи някак по-реална и по-истинска в ръцете ми.

Блага Димитрова - "Лавина" на сезоните

Дълги години гледах синята корица с бял надпис "Лавина" стисната между книгите в библиотеката на родителите ми. Те обичат българските филми по един особено заразителен начин, защото са гледали повечето от тях не на седалките в залата, а от малката прожекционна стаичка.
И неведнъж татко ми препоръчва филма, а мама - книгата. Аз обаче все имах нещо друго да чета.
Странно нещо е усета. Не познавах историята преди да хвана книгата в ръка, но винаги съм знаела, че "Лавина" е повече от книга. И когато потъна в думите й, ще трябва да й позволя всичко.
lavina

Още когато започнах книгата знаех, че това ревю ще започне преждевременно. Изреченията, които описват тънки прави редове по белите страници събудиха толкова много усещания и асоциации, толкова променливи и едновременно с това вкоренение в целта идеи. Уплаших се, че когато затворя задната корица, настроението и дъха й толкова ще са се променили, че няма да помня първите.
Пътувам в трамвая и чета. На моменти ми се налага да отвърна поглед от страниците, за да позволя на думите да стигнат до мен, да попият в ума ми, да извикат картините.
Творчеството на Блага Димитрова ми напомня на сезоните – мнообразието, цвета, смяната, стихията, влиянието им. "Лавина" започна като есен. Може би после, докато чета, сезонът ще се смени. Но сега не мога да сбъркам. Те вървят, нагоре към върха. Стъпват уверено, все още с лекотата на падащо листо. Партиноразбивачът се сменя, също като цветовете на есенната природа и всеки се превръща във водач за кратко, определя темпото, определя посоката, понася отговорността. Всеки навява своите мисли на групата. Единни като пъстрото одеало на есента, което загръща земята в топлината си, за да я предпази от зимата, те вървят заедно, действат заедно, мислят заедно.
А днес дори пролетта мисли и чувства в единодушие с мен и позволява на зимата да трупа своя сняг върху ми.

Към втора част