сряда, 30 декември 2015 г.

Присмехълникът се завръща

Трудно се пишат впечатления за тези книги, без да бъдат омаловажени, без да прозвучат плоско и ограничено. 
В началото на тази година прочетох "Да убиеш присмехулник" по препоръка на сестра ми, която вече рядко намира време за книги, но пък за сметка на това разви някакъв особен нюх, който компенсира тази липса с абсолютна успеваемост. Всяка една от книгите, които е прочела последните години са шедьоври, поне в моите очи. Така започнах "Да убиеш присмехулник" с известно недоверие, като всяка друга препоръчана книга със страх да не напълня кошницата толкова, че да остана разочарована.

Все още някои от думите на Атикус не ми излизат от ума, за да се връщам отново към тях докато чета и продължението.
"Дръж високо главата си и ниско юмруците си."
Всеки от нас трябва да избере битките, които си струва да води в живота си, да се научи кога усилията не си заслужават, кога борбата и стремежът към надмощие ще го закопаят. Трябва да се научим кога да се борим с цялата си сила и средства и кога да останем над нещата.

И двете книги разказват историята през очите на Скаут, по паспорт Джин-Луиза - дива, щура, горда, игрива и безкомпромисна. Отгледана заедно с брат си Джем от самотния си баща и чернокожата икономка Калпурния, Скаут бива възпитана от Атикус да не дели хората по цвета на кожата и външния вид, да вярва в справедливостта и закона, да вярва в ценностите си и да не пренебрегва никога принципите си, да се бори за всичко, в което силно вярва.
Скаут израства в годините на новоизлюпената свобода на чернокожите в Юга. В тези размирни и крехки години от историята на местните, Скаут, необременена от вековното статукво и техните предразсъдъци, се оказва по средата на едно от най-важните дела в кариерата на баща си. Младо бяло момиче подвига обвинение срещу чернокож в изнасилване. Историята проследява делата, емоциите и реакциите на целия град през различните етапи от процеса. А Скаут неистово вярва в твърдостта и силата на волята на баща си.
Тази книга ме кара да чувствам, че твърдостта на убежденията, вярата в себе си, в справедливостта на собствените ми принципи могат да преборят света. Кара ме да отхвърля ограниченията на ума, на парите, на статуса, на расите, ограниченията изобщо и да знам, че светът, който ме докосва може да бъде моделиран по начина, който искам. Защото всяко действие в природата има еднакво по сила и обратно по посока противодействие. И ако светът действа на мен по даден начин, то аз мога да му противодействам еквивалентно силно и да го променям.

Години по-късно, когато Джин-Луиза се връща отново в родния си град трябва да се пребори отново с демона на расизма. И този път врагът се е сгушил уютно в Атикус, нейния герой, пиедестал, нейния непобедим стожер, онзи който винаги и бил там, за да й вдъхне вяра, кураж, за да я направи толкова свободомислеща, колкото малцина биха я приели.
Рядко ми се случва да чета такива книги. Книги, в които героите наистина са многопластови, а характерите им носят заразителна сила и остри бодили - истински, каквито сме и ние.
И точно както копнее сърцето ми Джин-Луиза не плюе на ценностите и принципите, които е възпитал в нея Атикус и се впуска в яростна борба с него. Непримирима тя се изправя пред него и захвърля целия си гняв в лицето му. Най-важната битка в живота й е на път да я съсипе, поставяйки от едната страна на барикадата свободомислието й, неограничеността, принципите, човечността, чувството й за справедливост и цялото й същество, а човекът, който е посял и отгледал всичките тези неща у нея от другата.

Тази битка е обществена, лична, илюзорна и душевна. Джин-Луиза трябва да свали баща си от пиедестала, на който го е поставила, да види човека отвъд героя, когото е свикнала да обича и да го приеме - истински, какъвто е. Да се научи да го обича отново.


Накрая искам да благодаря на издателство Бард, задето издадоха книгата и в това прекрасно издание с дебели кожени корици, красива гравюра и добра стилистика. Между страниците има пространство и широта, която ти позволява да изпълниш дробовете си с въздуха, от който имаш нужда, докато я четеш. А хубавата плътна хартия натежава приятно в ръката.

вторник, 22 декември 2015 г.

Човекът в търсене на смисъл

Лунатици : Как Европа прекрачи прага на Първата световна война (https://www.goodreads.com/book/show/26728360…) - 584 странци;
Империята на Хитлер (https://www.goodreads.com/…/17564952-hitlers-imperium-europ…) - 666 страници;
История на Втората световна война (https://www.goodreads.com/book/show/18051030…) - 752 страници;
Нощ - Ели Визел (https://www.goodreads.com/book/show/1617.Night…) - 115 стр. едър шрифт;
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл (https://www.goodreads.com/book/show/17402022…) - 224 стр. джобен формат.

Няма начин да не ви е правило впечатление. Историческите книги обикновено са огромни тежки тухли. За разлика от тях разказите на очевидците от концлагерите се побират едва в стотина страници едър шрифт. Трудно е да пишеш за това, което си видял и преживял там вътре. Трудно е и да четеш за живота на лагерниците. Всичкият този ужас, смърт, страх, унижения, животински глад, обезчовечаване ми присядат докато чета. И подобно на "Нощ" на Ели Визел се налага да чета книгата на Франкъл на части.

Книгата е разделена на две части - същинската, която описва ужаса и брутализма на лагерите на смъртта, разкрива ни едно тежко и смъртно уморително пътешествие, през което авторът ни повежда и наред с разказите за смъртта, се опитва да намери смисъла на живота, да намери онази пристанищна котва, която ще ни задържи на брега, далеч от океана на лудостта.
Втората част на книгата авторът посвещава на логотерапията - школа в психологията, която е посветена на намирането на смисъла на живота. Тази част ми бе не по-малко трудна за четене, защото се оказа доста тясно специализирана и в крайна сметка на места доста противоречива. Но не искам да задълбавам в полемики на тема психология.

Но има нещо друго крайно смущаващо за мен в тази книга. През цялото време, докато я чета не мога да се отърва от усещането, че разгръщам наръчник за оцеляване в концлагер. Сякаш Дранкъл ни оставя завещанието си. И мисълта, че може да дойде момент, в който да си припомня неговите указания, ме карат да потръпвам.

Макар че ако излезем от границите на войната, неговите анализи и съвети са стопроцентово приложими и в ежедневието.
Казах го, когато писах за "Нощ" и го твърдя пак - тези книги трябва да бъдат четени, преиздавани, четени. Не трябва да си затваряме очите пред този аспект на историята. Не знам, дали е лесно да се пише историческа книга, със сигурност обаче е обемисто и тогава всички имат какво да кажат. Но когато нещата опрат до ужасите на войната всички замлъкват и малцина са склонни да чуят спомените им. И не бива да забравяме на какво е посветена тази книга - способността да открием човещината в себе си дори и във времена на нечовешки зверства.

понеделник, 21 декември 2015 г.

Ужасно силно и адски близо

“What about little microphones? What if everyone swallowed them, and they played the sounds of our hearts through little speakers, which could be in the pouches of our overalls? When you skateboarded down the street at night you could hear everyone's heartbeat, and they could hear yours, sort of like sonar. One weird thing is, I wonder if everyone's hearts would start to beat at the same time, like how women who live together have their menstrual periods at the same time, which I know about, but don't really want to know about. That would be so weird, except that the place in the hospital where babies are born would sound like a crystal chandelier in a houseboat, because the babies wouldn't have had time to match up their heartbeats yet. And at the finish line at the end of the New York City Marathon it would sound like war.”

Тази книга беше една дълга борба. Може би защото често, да не кажа винаги имах под ръка нещо леко и забавно за четене. Може би, защото я четох само в метрото. Не знам, но ми отне около месец и нещо. И въпреки че на моменти се чувствах толкова заситена с емоции, не можех да спра да чета. 

Трудно е да се направи резюме на тази книга. Това, което прочетох на задната корица беше крайно незадоволително. И ако не бе този цитат от книгата, на който попаднах, вероятно изобщо нямаше да я подхвана. Не можах и да устоя на порива да си я купя в оригинал.

Основната сюжетна линия принадлежи на Оскар, момче, което изгубва баща си при атентата в САЩ 2011 година. И приема отсъствието му изключително тежко. По-правилно ще е да кажа, че не го приема изобщо. И когато намира един ключ, потънал във забвение в синята ваза в стаята на баща си, Оскар се хваща за тази следа като удавник на сламка. Сякаш в края на това пътуване ще открие баща си, ще го върне у дома, ще го доближи до себе си или най-малкото ще си спечели прошката му. Прошка, която сам не може да си даде. И точно в духа на игрите, които са играли заедно с него, той се впуска в едно доста объркано приключение. 

Но Оскар и търсенето на ключалката, е само едната страна на монетата. На заден план (макар на моменти да ми се струваше, че е по-скоро на преден) се разкрива като пъзел парче по парче историята на бабата и дядото на Оскар, две объркани и счупени души, които се опитват за живеят - заедно, по отделно, в реалността, в нищото - просто да живеят.

И както често се случва сюжетът, не е основното действие. Сюжетът и действията на героите в книгата са просто средства. Средствата, които използва Фоер, а да ни покаже нещо по-дълбоко, по-истинско, на моменти разкъсващо и въпреки всичко някак топло и уютно - техните емоции.

четвъртък, 17 декември 2015 г.

Детективът скелет магьосник

По странен начин се променя светът, когато наближат коледните празници. В currently read листата ми се мъдрят няколко заглавия от известно време насам, но единственото, което помръдва е Скълдъгъри Плезънт. Сериозните ми четива забавят все повече своя ход и ми се струва, че накрая ще ги изоставя за началото на другата година.


Скълдъгъри Плезънт от друга страна се оказва точно това, от което имам нужда - динамична, забавна, неочаквана, нестандартна и наистина сладка. И върви идеално с почивните дни вкъщи през печката. Преди все я заобикалях, смятайки я за една от ония ужасни детски мании за вампирски или зомби тийн глупости. Е, оказа се детска, но какво пък, тоилкова детски книги прочетох в последно време (и ми харесаха), че какво пък! Ще си я чета. Харесвам светът, в който ме въвлича Дерек, харесвам приключенията, които споделям със Стефани и Скълдъгъри, харесвам хуморът, с който е написана книгата. Наистина разтоварващо и с много настроение.
Не виждам особен смисъл да разказвам повествованието, защото както обикновено повечето вече са я чели много преди мен, но ми се искаше да споделя впечатления и да припомня за съществуването й сега в почивните дни. Може би и с други ще си правим компания в очарователния свят на Дерек.


Определено планирам поредицата да се превърне в коледното ми четиво.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

Любовен елексир в писма

Фина, елегантна размяна на писма между Адам и Луиз. Една двойка, превърнала се в две единици. Или може би не съвсем. Писмата им разнищват въпросите за същността на любовта - нейните измерения, поприще, проявления, дори и някои алхимични свойства. Думите на Ерик-Еманюел Шмит се леят леки и плавни като перце, разкривайки пред читателя двете половини на самата любов. Диалогът носи настроението на игра на топка, която децата си подхвърлят един на друг. Някъде всред страниците спрях да внимавам как са подписани писмата. Позициите на бившите любовници се променят толкова бързо и с такава лекота, че някак без да се усетя излизам от рамките на половите и поведенческите стереотипи и тяхната принадлежност. Новелата позволява дори да разгледаме любовта като химично съединение, като експеримент, като емпирични данни, но и като мъгляво магьосническо заклинание.

Наистина леко и приятно изживяване. А нищожният обем, едрият шрифт, идеята и наистина майсторския диалог, който изгражда Шмит, я правят чудесно вечерно четиво.

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Играта на Ангела продължава

Противно на очакванията ми "Играта на ангела" ми хареса дори повече от "Сянката на вятъра". Сафон разказва с майсторство и замах историята на младия писател Давид Мартин, около когото завърта мистериозния сюжет. Мартин се впуска в едно разследване, което по нищо не отстъпва на първия роман от поредицата и се забърква дори в още по-страховита каша, защото този път не е по петите на голямата загадка. Този път голяма загадка така се е намъкнала и вплела в живота му, че ако иска да живее, трябва да я разплете.

И въпреки призрачната атмосфера, която Сафон разгръща пред читателя, тази книга се чете дори по-леко и от първата, до голяма степен благодарение на свежия сблъсък между Мартин и неговата помощничка Изабела. Техните диалози ме караха да се смея с глас и разведриха обстановката в мистериозния мрак на повествованието.


Както обикновено Сафон не остава безразличен и към някоя сериозни, други злободневни и трети доста екзистенциални теми, като писателския занаят, книгоиздаването, калните пътеки на журналистиката, природа на критиците, семейните ценности, житейските ценности, вторите шансове, любовта към литературата, приятелството и любовта, онази изгаряща, стихийна, дълбока любов, която не ни напуска до края на дните ни.


И макар романтичната нишка да се вплита в повествованието от първата до последната страница, не тя е лайтмотива на книгата. Сафон майсторски използва думите, за да ни направи участници в разкриването на една загадка. И колкото и да се опитвам да остана просто читател, не мога да спра емпатията си към героите му, изградени толкова реални, че сякаш мога да ги докосна през страниците.


И в крайна сметка и този роман, също както "Сянката на вятъра" носи едно изключително важно послание - желанието да оставим следа, мисълта, че съществуваме, докато някой ни помни и завършва със същата молба, която Нурия отправи към Даниел:
"Исках да Ви пиша, защото ми се щеше да си спомняте за мен и ако някой ден си имате някого, както аз имам моя малък Даниел, бих искала да му говорите за мен и чрез Вашите думи да направите така, че да живея вечно."

вторник, 24 ноември 2015 г.

Нощта се спуска над концентрационния лагер



"Никога няма да забравя тази нощ, първата нощ в лагера, която превърна целият ми живот в една дълга нощ, заключена със седем катинара.
Никога няма да забравя този пушек.
Никога няма да забравя личицата на децата, чиито тела видях да се изпаряват на кълбета към едно безмълвно небе.
Никога няма да забравя тези пламъци ,в които завинаги изгоря вярата ми.
Никога няма да забравя тази нощна тишина, която навеки ми отне желанието да живея.
Никога няма да забравя тези мигове, които убиха моя Бог в душата ми, и мечтите ми, които се превърнаха в пустиня.
Никога няма да забравя това, дори и да съм осъден да живея толкова дълго, колкото самия Бог. Никога"
Хората се страхуват от различни неща - смърт, болка, самота. Един от най-големите оправдани страхове на човечеството е страхът от забравата. Книги като "Дневникът на Ане Франк", "Кошмари и усмивки" на Мари Натан, трилогията на Ели Визел "Night", "Dawn", "Day" съществуват, за да помним. Лесно е да затвориш една страница, когато не си бил част от нея. Лесно да избуташ мрачните мисли и тежестта в сърцето, когато не си свидетел на историята.
Все по-рядко чета книги, които ме натоварват, защото имам нужда от друго, когато потъна всред ситно изписаните страници. И книги като "Нощта" са единствените, които не подминавам, защото трябва да помним.

петък, 20 ноември 2015 г.

Мистериозната сянка на вятъра отвежда до гробището на забравените книги

"В продължение на близо половин час се разхождах сред тайните на онзи лабиринт, който миришеше на стара хартия, на прах и вълшебство. Плъзгах ръка по дългите редици с изложени книги, като се мъчех да направя своя избор. Внимателно проследявах сред поизтритите от времето заглавия думи на езици, които ми бяха познати, както и десетки други, които не бях в състояние да определя. Извървях цели коридори и спираловидни галерии, населени със стотици, хиляди томове, които сякаш знаеха повече неща за мен, отколкото аз за тях."
Потапям се в магията на тази книга. Едва в средата на първа глава съм и се чувствам замаяна, омагьосана. Отдавна не съм се вълнувала така за книга.
Започнах я в Читанка, докато търсех какво да чета в офиса, но не.. Тогава още не знаех с какво се захващам. Престъпление е тази книга да бъде четена на екран. Още днес ще поправя тази грешка.
Ако разделях вкъщи книгите според жанра им, нямаше да знам, къде да сложа тази. Искрено объркана съм, за пръв път виждам такова многообразие, което не превръща книгата в жалък опит за оригиналност. Романът на Карлос Руис Сафон е драма, мистерия, трилър, криминале, приключенски, романтичен, а не му липсват и някои исторически препратки. Още по-невероятното е, че този жанров каламбур е една добре подредена, смислена, логически обвързана сюжетна линия. И то каква!
Признавам си, заради елементите на мистерия и трилър имаше моменти, когато си казвах, че това по принцип не е моята книга, но можех ли да спра да чета? Не. Изобщо не. Поглъщах думите на Сафон като така необходимият ми кислород, неспособна да си легна. Ако я бях прочела преди 6-7 години, когато бях на вълна мистерии, вероятно нямаше да искам да видя друга книга след нея.
Прекланям се пред такъв талант. Думите се изливат като мека копринена и като груба вълна - галят нежно сетивата или стържат право в душата на читателя.
Всяка дума в тази история е на мястото си, всяко определение, всяка метафора, всяко сравнение, всяка сюжетна линия. Сафон завърта вихрушка от думи, които се леят плавно и систематично и нареждат пъзела парче по парче, държат ни в напрежение, в страх, в омайно очакване и трепет, нетърпеливи да разкрием загадката.
И напук на вълшебството, което изгражда, Сафон не се задоволява само с това. Той засяга и някои сериозни теми, които успява да вплете много чисто и с ясно заявена позиция в текста - за книгоиздаването, за домашното насилие, за неспособността на родителите да реагират правилно в трудните ситуации, пред които ги поставят децата им, за неграмотността на чувствата и за онзи аспект на религията, които кара понякога хората да загърбят семейните ценности, любовта, топлината на дома си и да го осквернят с окаяните си опити да останат "праведни". Сис сигурност изпускам още теми, но наситеността на текста и пъстрия спектър от мисли зад думите не ми позволяват да предам всичко.
Довечера съм в библиотеката, за да взема останалите части. И макар че ще съм ги прочела до зимния панаир на книгата, със сигурност те влизат в списъка ми с покупки. Това са книги, които искам да имам в библиотеката си.

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Ръководство на загубеняка за Спасяване на Кралството

"Ръководство на героя за Спасяване на Кралството" е една доста забавна, лека, дори бих казала лековата и свежа история, без да има претенции за особена оригиналност и абсолютно никаква задълбоченост.
Книжка с картинки. Картинки, които по съдържателност и стил не се различват много от текста. Приятни за окото, не дотам оригинални рисунки в стил Рапунцел на Дисни. Но пък, рисунките са си рисунки, внасят широта в страниците.
Поздравления за оформлението на самата книга - достатъчното пространство между редовете и големите маргинали в четирите края на страницата позволяват на текста да диша. Хубаво голямо заглавие на всяка глава, започващо на нова страница. Приятна за окото корица - изпълнена с цвят и игра, подсказваща точно в какво се забърква човек,когато посяга да я отгърне.
Както вече и сами сте се досетили от описанието на задната корица, повествованието се завърта около принц Дънкан, принц Лиам, принц Фредерик и принц Густав или казано иначе принц Прекрасен - това е за бардовете и за тези, които не се интересуват от подробности. Но какво са принцовете без онези претенциозни създания техните любими принцеси, а понякога и не толкова любими.
Кристофър Хийли взима четири класически приказки за основа и изгражда върху тях една симфония на издънките, абсурдността, смеха, късметът и героичните пориви на принц Прекрасен, който постоянно се опитва да спаси своята принцеса, без тя всъщност да има каквато и да било нужда от спасяване. Но като един верен магнит, техните пътища постоянно се пресичат, за да може принцесата да измъкне Прекрасен от някоя и друга каша. 
Забавно и леко четиво, към което няма да посегна втори път, но което пък ме накара да се усмихна не веднъж и дваж.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Мракът в края на пътя

От доста време заглеждам книги на Нийл Геймън, но все не посягам към тях. До последното ми посещение в библиотеката, когато се прибрах с ето тази. И както рядко се случва, книгата се оказа точно това, което очаквах. 

Напрегнат и изпълнен с чудовища, вълшебни сили, създания от един друг свят, древно зло и доста черни краски роман. Имаше някои моменти, които се открояват в целостта на историята, благодарение на които Геймън излиза от клишето на жанра. За кратко дори мислех, че съм объркала и историята ще поеме в съвсем различна насока, акцентирайки върху някои не толкова митологизирани теми. Но за мое облекчение сюжетът не пое по тази крива.

Една тъмна приказка от Нийл Геймън, която увлича, но без да има претенциите на шедьовър.

сряда, 11 ноември 2015 г.

Белжар

Приятно четиво с интересен обрат в стила на "Ние, лъжците". Книгата се чете леко и неусетно, въпреки сериозните теми засегнати в нея. Мег Уолицър ни разказва историята на няколко деца, претърпели сериозна травма в крехките си тийнейдръжски години. (Мисля, че успях да набутам в едно изречение всички думи, които героите на книгата ненавиждат, когато биват адресирани към тях. Това е, дори и в резюметата си съм безкрайно нетактична.) 


Всеки от учениците, избрани да посещават часовете по Специални теми, е преживял някъде в миналото свой собствен катаклизъм, превръщайки тези деца в интровертни, затворени, депресирани младежи, които не могат да изплуват от миналото си. 

Книгата засяга доста сериозни и важни социални теми. И въпреки това не обременява читателя, не тежи, не натъжава. А лекия магически привкус на онова изключително преживяване, което спохожда учениците от класа по Специални теми, омекотява допълнително строгостта на тематиката, прави я лека и приятна за преглъщане, без да я изпразва от съдържание. 


И както често става при мен, тази книга като че ме подтикна да прочета една друга, която дълго време отбягвам - "Стъкленият похлупак" на Плат. Но нея ще я оставя още известно време върху езика си, без да я купувам, без да я започвам. Ще я опитвам на вкус, ще преобръщам думите от заглавието, ще ги претеглям и ще набирам кураж. Трябва ми още малко време като че ли...

вторник, 10 ноември 2015 г.

Светът на издателите в градът на сънуващите книги

Сега започвам това. Пак купено отдавна и спотаено на рафта с непрочетените книги, оставено да чака своя час. Сигурно мина година откакто я извадих от торбичката на Orgon след Панаира на книгата и го подредих там. 
Започна перфектно. Първите два абзаца категорично ме накараха да зарежа работа, без да му мисля за последиците. Признавам че имаше 20-30 страници в началото, когато след този ефектен старт, ми се сториха някак бавни, мудни, толкова извън очакванията ми. Бях на косъм да си кажа, че явно съм се объркала нещо, но все пак стиснах зъби, излязох да изпуша една цигара с книгата в знак на помирение и добра воля и може би малко като подкуп. И като че този подход сработи. Историята бързо започна да изглажда разногласията си с мен и постепенно да заплита обещания възел от първите два абзаца.
И за втори пореден ден мисля да парясам работата и да си чета...



Не знам, не знам откъде да започна. Ако не знаех, че има толкова много почитатели, щях да реша, че в мен има някакъв проблем. Имам чувството, че като си позволя да спомена едно или друго, ще бъде незаслужена обида към всички останали идеи в книгата, които няма да съм споменала. А да успея да спомена всичко, което ми е направило впечатление в този книжен рай, е като да ви прочета цялата книга.
Чета и потъвам в света на Валтер Мьорс. Потъвам. Потъвам. Потъвам дълбоко в думите, в ръкописите, в катакомбите. Потъвам в Неговището, потъвам в примамливия свят на Книгосъзданията. Потъвам там, където въздухът е толкова разреден, че ми се налага да изпълня дробовете си с книги и подобно на обителите на тези страници да започна да се изхранвам с книги. Потъвам и не искам да изплувам. И тъкмо когато изглежда сме стигнали оптималната дълбочина на приключението си, тъкмо когато вярвам, че сме загубили и последното си убежище в този суров, чудодеен катакомбен свят, ставам крайно напрегната и нетърпелива, защото Змей Митоблудни най-накрая се изправя пред Хомунколос, или както ония жалки създания на повърхността са го кръстили - Кралят на Сенките. И пред очите ми най-накрая се разплита възелът, който авторът така старателно стегна в началото на книгата.
Не ми трябват рисунки, за да си представя величието на Хомунколос, нито да чуя смехът му, за да знам точно как звучи - шумолящо, книжно, като потрепната, намачкана или дори скъсана стара, дебела хартия. И дори в минутите, когато присъствието му заплашва да убие безмилостно моят спътник, аз не мога да се насиля, да не бъда запленена от него. Оставям се думите му, да разкажат историята си. И продължавам да потъвам - този път в душата на този отдавна изгубил живота и светлината си творец.

Не съм от онези хора, които могат да четат бавно. Не спя нощем, после ходя болна на работа и нямам търпение да се прибера, за да забия нос в книгата. Чета по няколко книги наведнъж. Но .. с тази беше различно. Трябваше ми невероятен самоконтрол, за да не я изгълтам за две нощи. А не бива. Някак си не беше правилно да изгълтам така ненаситно това пътешествие. На моменти се ненавиждах заради това решение - особено вечер, когато оставях книгата настрана и гасях лампата. Разбира се, поврътвах се известно време в леглото, овладявайки импулса да посегна към книгата и лампата. Но ми се стори правилно.
Тази книга е много повече от една прекрасна фентъзи история, която впечатлява с препратките и особеността си. Тя е като жива карикатура на издателския бизнес - на писателите, редакторите, печатарите, книжарите, авантюристите. Това е история, която се присмива и същевременно плаче за тях. Прекрасна изработка!

понеделник, 9 ноември 2015 г.

Поздрави от баба

Наложих си да я чета на порции, бавно, по лъжичка, защото просто не исках да свършва за броени часове, както се случи с Уве. Затова я взимах с мен в метрото и уговорката беше да прекарваме времето си заедно само там...Къде ти?! Този план издържа едва няколко дни. Още в петък вечер моя милост се прибра, залепи се за книгата и не откъсна поглед, докато не затвори корицата.

Грешно е да се разказва тази история. Грешно да е дават спойлери. Грешно е дори да се чете задната корица, защото това което пише там е толкова малко - крайно недостатъчно.
Чета и просто не мога да остана настрана от живота на Елса и майсторската манипулация на баба й. 

Приключенията ме повличат едно след друго, без да ми оставят и капчица дъх. Това е една от ония истории, които те сграбчват още в първото изречение, натъпкват ръцете, че и бузите ти, с канелени кифлички и вкусни сънища и те повличат в един свят изпълнен с обич, топлота и уют.
Ужасно е, вече минаха два, почти три дни, откакто съм я прочела, а още не мога да сляза от предната седалка на Рено, нито да спра да усещам мокрия език на ворша върху бузата си. Не мога да изкарам от ума си Брит-Мари, която непрестанно изтупва невидими трохи от блузата си, нито Вълчето сърце, което постоянно трие ръцете си, сякаш има нужда да изкъпе в алкогел. Няма начин.

Обичам топлотата, с която авторът разкрива историите на своите герои, обичам нюансите на всеки характер, откроявайки го черно-белите картини, обичам острият ум на Елса и сговорчивостта на ворша, обичам Седемте кралства, приказките, битките, млякоръжието, бурканите със сънища, гардероба ...
Не е правилно състоянието, в което ме остави тази книга. Не бива така.

вторник, 3 ноември 2015 г.

Кралицата на кошмара пленява сърцето на Ловецът на духове

Купих си "Кралицата на кошмара" още на предишната промоция на Сиела и я оставих да гранясва в библиотеката. Не ми беше до нея. Споменът за "Анна в рокля от кръв" избледня и на негово място остана само усещането за книга, която ми е харесала. И сега когато довърших "Гордост и предразсъдъци" и се наситих на онази изящна, но и натруфена атмосфера на лицемерна учтивост, завоалирани думи и префинен език, посегнах към втората част на Анна. Четеше ми се нещо малко по-нестандартно. И книгата намери идеалния момент в живота ми, за да разкаже историята си. 

С неподозирана лекота се върнаха и ме атакуваха всички онези дребни детайли, които така харесах в първата част. Не по-малко зрелищна и наситена заживя в ума ми историята на Анна, докато прелиствах страниците. 


Няма да ви разказвам историята, защото всяка дума, която спомена извън публикуваното описание, ще бъде истински спойлър. Аз не обичам да ми се случва, затова няма и да ви го причинявам. Ще ви кажа обаче, че в историята се промъкват и намират местото си нови и не по-малко интересни персонажи. А Кендър Блейк се старае да разгърне и старите образи от първата книга, така че споменаването на всеки един герой да не бъде просто случайност, а обмислена част от повествованието. 


Книгата се чете неусетно. Ако не заспивах две вечери подред, четейки, вероятно щях да я изял за една нощ. Кендър Блейк успява да хване читателя в хватката си и не го пуска до самия край, без да го дърпа, без да го бута. Ръси троха след троха и ни оставя да ги събираме, лакоми и гладни за още и оставя яркия образ на нежната Анна с искрящите й очи, стоманета й воля, непоколебимата й сила и роклята от кръв, която така харесваме, да ни заплени.

вторник, 27 октомври 2015 г.

Докато дишам

Крайното ми впечатление за книгата е малко противоречиво. Вероятно за пореден път очакванията ми бяха коренно различни от това, което заварих измежду страниците на книгата. И най-вече обещанията за силни емоции, увлекателен смях, дълбока тъга, трогателни моменти...Може би аз нещо съм повредена, но не се смях с тази книга. Открих тъгата, но не се и натъжих истински. Някак не успя да стигне до моите собствени емоции. Сякаш и аз, и книгата бяхме на въздържание. Открих тежестта на събитията, макар изказът през цялото време така и да не се насити с емоция. Открих иронията и сарказма, жестоките шеги на съдбата (разказвача), но така и не можах да се разсмея. Нито веднъж. Може би една-две насмешливи усмивки. Въпреки това Ако се опитам да погледна на романа с безпристрастни очи, като човек, чийто очаквания не са били подведени, не мога да се оплача от думите, които ме посрещната измежду страниците на книгата. 

През цялото време не ме напуска усещането за математически правилно изграден сюжет. Сякаш всяка част беше точно отмерена променлива или константна величина, която зае абсолютно правилното си място в уравнението зад подходящия математически знак. Където трябваше събирахме и изваждахме от картинката. На места се наложи да делим или умножаваме. На няколко пъти оставихме неправилни дроби, но авторът накрая беше така добър отново да приложи математическия си усет, за да закръгли числата до цяло.


Наистина професионално изпипана работа. Добре обмислен сюжет и хубаво разказана история. Без излишни отклонения, без лирични, пейзажни изстъпления, всяка дума беше право в целта, която гони разказвача.

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Духовната, умствената, емоционалната и физическата слепота в "Смях в тъмното"

От години отлагам решението да дам шанс на Набоков. Най-вече заради небезизвестната "Лолита". Все ми се струва, че времето да чета е минало или все още не й е дошло.
И все още не съм се навила да я чета, ако трябва да съм честна. Но "Смях в тъмното" си я бях набелязала от известно време, затова като я видях в библиотеката веднага я грабнах.
"Смях в тъмното" е историята на една порочно силна и в крайна сметка несподелена любов. Албинус зарязва милата си, леко суха и скучна съпруга и малката си грозновата дъщеричка, за да се впусне в една неравностойна любовна авантюра с младата, жизнена и красива Марго. В тази неморална според обществото връзка Албинус е поставен в позицията да обича едно диво, меркантилно и порочно цвете, което изсмуква живота му с всеки изминал ден. И именно заради това като че и читателят не може да приеме тази любов за правдива. Интересна е играта на Набоков с ума на читателите. Ако любовта между Албинус и Марго без онази необуздана, красива, споделена любов, вероятно щях да я приема и нямаше да изпитвам през цялото време желанието да го намеря този човек и да му изкрещя "Тя те лъже, слепецо!". И след като дъщеря му умря, той ослепя физически. След духовната, умствената и емоционалната слепота, последва и истинската, онази която засегна сетивата му физически. А аз не успявам да натикам някъде навътре в кутиите на ума си онзи глас, които го порицава "Така ти се пада!" и с все сила измества съчувствието ми към него.
Тази история отваря твърде много въпроси. Къде е редно да сложи границата човек? Възможно ли е наистина да позволиш такава любов да впие плевелните си израстъци в сърцето ти и да й позволиш да изсуши душата ти до такава степен? И как изобщо можеш да се отървеш от такъв паразит, когато той се е превърнал в единствения ти живец?

петък, 2 октомври 2015 г.

Любовта на крематора към смъртта

Наистина нямах представа с какво се забърквам когато си купих „Крематорът“ на Фукс преди няколко месеца и я оставих да отлежи известно време в библиотеката. Една малко особена книга. Това е историята на Копфркингл, един на пръв поглед слабохарактерен и малодушен работник в крематориумът - семеен мъж с две деца и обсебен от своята неизчерпаема любов към смъртта и идеята за човека като труп и неговата метаморфоза в прах и пепел. Но въпреки тези смущаващи черти на неговата личност, не можем да подминем и състраданието, благостта, нежността и съпричастието, които проявява.

Докато фашистката идея не започва бавно и целеустремено да претопява и смазва под тежкиата си идеология този вече психически обременен човек и не го превръща в истинска гордост за Райха и неговата доктрина. Подтикнат от идеите на "новия щастлив, справедлив строй" и от желанието си да спести на близките си страданията в това близко щастливо бъдеще г-н Копфркингл посяга на жена си, на малкия си син, а накрая повежда на тържествена разходка в крематориума и дъщеря си. Той се издига много повече от това - един истински индустриален революционер, застанал на борда на новото оръжие за масово изтребление на евреи - газовите камери.

вторник, 29 септември 2015 г.

Мрачните тунели на Метро 2033

"Метро 2033" беше интересен опит и приятно прекарани часове в метрото - нашето метро. Обикновено когато се прибера от работа, вадя книгата от раницата и открадвам по някоя и друга минута и вкъщи. Но тази си я запазих специално за половиния час, който прекарвам в метрото сутрин и вечер. Както вероятно и много хора преди мен са правили. Стори ми се удачно.
И всъщност може би дори малко ме приближи до историята на Глуховски. Имаше ранни сутрини, когато се взирах в прозорците на мутрисата, опитвайки да си представя глухотата и ехото на тунела, песента на ужасяващата тишина, цвърченето на плъховете . 

Тази книга, тези пътувания..тунелите, ми навяха някои спомени от детството ми. Имаше един тъмен коридор на тавана, едно разклонение, където крушката от много години бе изгоряла, но така и никой не я смени, вместо това хората се качваха там с фенери. А точно в началото на коридора имаше малка стълба нагоре, която излизаше на покрива, а капакът бе вечно отворен, така че хвърляше известна светлина - поне за метър напред. Но после наставаше непрогледен мрак.


Спомням си колко пъти стоях в началото на този коридор, там на светлото петно и не можех да пристъпя напред, въпреки че баща ми бе в съседния и шумкаше нещо всред затрупаните на тавана сякаш от хилядолетия техни вещи, въпреки да знаех, че там няма нищо страшно, най-много да ме полази някой паяк, докато се опирам по стените и събирам паяжините, въпреки да бе съвършено тихо и спокойно, та чак понякога изопваше нервите ми от взиране.


Така и не пристъпих в този коридор. И тази картина често изскачаше пред погледа ми, докато прелиствах думите на Глуховски и Артьом искачаше жив в ума ми, застанал в началото на един такъв тъмен тунел, пристъпваш тихо и предпазливо.

понеделник, 28 септември 2015 г.

Смелостта и непокорният дух на един боен кон

Вече години наред сестра ми ми разказва за филмът "Боен кон", но все ми се струваше тежък и тягостен, та така и не го гледах. Не знам защо реших да прочета книгата, имайки се превид първоначалната ми нагласа към тази история.
Може би защото винаги, когато отида на панаир или алея на книгата просто не мога да си тръгна с празни ръце. И тъй като последната алея на книгата беше доста бедна откъм избор, в крайна сметка посегнах към тази книга...и към още 4-5, но сега за друго говорим.
"Боен кон" ме връща към Харпър Ли с нейната "Да убиеш присмехулник", написана с простичък език, сякаш от деца за деца и все пак за възрастни. Очарована съм от историята, очарована съм от начинът, по който авторът е успял да ни разкаже за всички несгоди, трудни времена, раздели и тъги на Джоуи, без да остави онова тягостно усещане на камък, стоварил се върху гърдите ти.
Оценявам и идеята, което Ремарк залага доста често в своите книги. За онези трудни дни, които се спотайваш в окопите и се чудиш какво изобщо правиш там и кому е нужна тази лудост. Защо заставаш срещу тези хора от другата страна на барикадата, когато всички искате едно и също - да се приберете вкъщи при семействата си, при децата си, при занаята си. Никой не се ражда войник.
Една наистина много мила и затрогваща история. Една топла и грижовна история за приятелството, за обичта, за търсенето, за копнежа, за войната, за смъртта и надеждата.

неделя, 20 септември 2015 г.

За мишките и хората...

Не знам как точно да определя "За мишките и хората" на Стайнбек. 
Всъщност самият Стайнбек е като нова, вълнуваща страница в моята библиотека. Много време той беше един от онези прехвалени писатели, които просто отричах да чета, защото не искам да се нося с общата вълна, заради вечната контра в характера ми. 

Затова реших да започна с нещо от запасите "must read". Още в началото малко след като се запознавам с Лени и научавам за първата мъртва мишка, знам че нещо не е както трябва и не мога да се отърва от тази вътрешна борба до края на самата повест. Ще успее ли Лени да преодолее тази задушаваща любов, този смъртоносен копнеж да докосне нещо нежно, меко и крехко. Чета, прелиствам страниците и толкова искам да повярвам в щастливия край, в тяхната ферма със зайци, да видя как Лени ги храни и гали и всичко просто свършва добре, но не мога да се отърва от онова драскащо усещане, че нещо не е наред и че някои неща просто не могат да бъдат преодолени или потиснати. А мишките продължават да умираш, кученцето също, жената на Кърли... и аз не мога да спра да виждам безжизненото тяло на бялото зайче в ръцете на Лени. И въпреки всичко не мога да се насиля да го мразя, нито дори да го осъдя. Стомахът ми се свива, когато тръгва хайката за него, когато Джордж държи пистолет опрян в тила му и му разказва за тяхната ферма и зайци. 

Обичам тази повест - обичам топлината на Джордж, горчивината на Крукс, задушаващата любов на Лени, привързаността на метача към старото миризливо куче, което е отгледал от кутре.
Това е за тези, които не са я чели, а те вярвам са значително по-малко от другите, за онези, които още не са опитали вкуса от думите на Стайнбек - прочетете я.

петък, 18 септември 2015 г.

Във фермата на животните всички са равни, но все пак някои са по-равни от другите

"Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е."
С тези думи завършва "Фермата на животните" на Оруел.

Не мисля, че има нужда да ви я представям или да разказвам сюжета. Повечето вече сте я чели, а тези които не са, силно им я препоръчвам, както и "1984". 

"Фермата на животните" нахвърля в ума ми доста препратки към "1984" - като една предистория. А разгледани заедно образуват цикъл, също както в естествения развой на световния политически живот. Само че на обратно. 
Или пък не. В крайна сметка това е основната идея на антиутопиите.
Цикълът започва от робовладелския строй в началото на "Фермата на животните", проследява преврата на животните и налагането на едно силно идеалистично общество на "свобода, равенство, братство", което постепенно, следвайки естествения ход на алчната човешка (или е по-правилно да кажа свинска) натура, се превръща в една тоталитарна диктатура. Там откъдето и подхваща "1984" със съвсем различен сюжет, но същата идея.


вторник, 15 септември 2015 г.

Какво е да бъдеш Дивергент в едно класово общество, което не приема различните?

От няколко години насам подминавам поредицата на Вероника Рот, струва ми се повърхностна, скучна фантастика. Прочитам първото изречение от..задната корица или от първа глава, не помня вече - за кастите, и автоматично я отхвърлям - скучна, клиширана, постапокалиптична драма. И пак я зачерквам от списъка. 

Отивам в библиотеката два дни преди да изляза във ваканция и нямам идея какво ми се чете. Обикалям рафтовете с часове. Заглавията, които си бях набелязала са заети, логично, хората не чакат последния момент като мен. Има много неща, които искам да прочета, но не му е сега времето. Чете ми се нещо лековато, повърхностно, отпускарско, нещо, което просто да ме увлече в историята и да ме води за ръка през цялото пътуване, без да ми причинява кой знае какъв дискомфорт.
Затова отивам в детския отдел. И си взимам "Дивергенти". Първи стъпки в света на Вероника Рот. И първите ми впечатления са, че тази книга е написана като по учебник. Притежава всичко, което трябва (или поне всичко, за което се сещам аз), за да се превърне в успешна.
 Кратко описание на обстановката, което обаче не тежи на чичателя и въпреки това е достатъчно, за да те въведе в историята и да те запознае с предисторията.


Имаме набор от герои, които са приятно идеализирани, макар писателката да вмъква по някой друг себеотрицателен белег, но все пак не е достатъчно да се подвоумим. И въпреки клишето, характерите увличат и съживяват историята. Харесвам ги такива, каквито са.
Съвсем бързо и в началото идва онзи изключително важен момент, в който хващаш героите си със замах и ги изкарваш от зоната на комфорта, за да ги хвърлиш в приключението, за което се подготвяш да разкажеш на читателите си. Е, добре, замахът не беше много голям, но пак не мога да отрека, че ми хареса. Не е казано, че всяка книга трябва да те шокира и изненадва.
А самата история лишена за щастие от особен патос, доста раздвижена и динамична се услажда в ума ми, докато прелиствам страниците. 


Понякога ми писва от цялата тая изчанчена оригиналност на новото и имам нужда от нещо стандартно, предсказуемо, интересно и въпреки това вмъкващо се под кожата ми четиво.
Не мога да отрека, че впечатленията ми за книгата са повече от добри. Не знам, дали се дължи на ужасно негативната ми нагласа, когато я започвах или на дарбата на Вероника Рот и нейното въображение и емоции, но четивото си свърши работата. Разнообрази приятно отпуската ми. И сложи още три книги в to read list-a ми.

понеделник, 7 септември 2015 г.

Гневът на децата

Да, последователността "Бягащият човек" --> "Гняв" се оказа подходяща. Изкарах един чудесен уикенд, в който редувах сън и Стивън Кинг.

Още когато видях за пръв път книгата, знаех, че ще я харесам и все пак отлагах дълго прочита й, като тайно скрито съкровище, като резерв, когато банкрутирам след някоя толкова хубава книга, че са изпадна в литературна дупка. И смело мога да кажа, че изпълни предназначението си чудесно. 

Както доста от книгите на Кинг и "Гняв" е психологическа игра на нерви, признания, агресия, сближаване и съпричастност. Обожавам начина, по който изгражда връзките между отделните типажи в повествованието, как навързва различни по вид, тежест и стегнатост възели между тях. Някои от тях се разплитат, други заплитат, трети причиняват истински лабиринт от емоции. 

Книгата подхваща една изключително актуална тема, макар да са изтекли години от написването й. Кинг не просто повдига въпроса, ами го разнищва по свой собствен маниер. 


Чарли Декър убива двама души и взима за заложници децата от класа си. Но защо през цялото време не можем да усетим истинска заплаха да струи от него към съучениците му, защо ги усещаме повече като съучастници. Те не са дори наблюдатели, а добре изиграни фигури в една напрегната партия шах. И в същото време не мога да се отърва от усещането, че причината за цялата тази постановка, причината за агресията е, че нито едно от децата не разбира истински своите емоции, нито може да ги отличи една от друга до този момент, в който Чарли казва да заключат класната стая и да си седнат по местата. 


Емоционалната неграмотност на подрастващите е все още актуален проблем и не случайно Кинг е забранил преиздаването на "Гняв". 
Невероятна психологическа игра за любителите на човешката природа и нейните най-тъмни кътчета.

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Ричардс бяга за своя живот и за живота на дъщеря си в най-голямата реалити игра

Чакам един познат и за да не се пържа на жегата влизам в книжарницата. Макар че няма да е грешно, ако кажа и че умишлено отидох по-рано, за да мога да се шмугна вътре. Имам какво да чета, имам огромен to read list и два-три рафта пълни с недокоснати още книги, да не говорим за другите, които прясно си взех от библиотеката. Не е като да ми трябва нещо за четене, но не мога да се удържа. Обичам да прекарвам времето си заобиколена от книги, като в съкровищница, да разглеждам кориците им, както някои момичета пробват бижута, да чета откъси и да търся своето съкровище сред планините от думи.
Момичето дойде преди да съм си купила нещо, видяхме се и какво направих аз после... пак влезнах в книжарницата, вече дълбоко зависима от желанието си да си купя книга.
Тръгнах си оттам с "Бягащият човек". Книга, която отдавна искам да прочета. И както обикновено става зарязах всичките си други четива, за да отгърна страниците на изданието на "Ибис" и да потъна в една от онези книги на Кинг, които оставят истински отпечатък в читателите му.
Не знам, дали има наистина необходимост да разказвам сюжета, книгата е толкова стара и добре позната на хората, че ми се вижда излишно. Но не мога да остана безпристрастна към впечатленията, които оставя у мен тази натуралистична антиутопия.
Краката ми се подкосяват от образа на Ричардс - млад, здрав мъж, който успява да дари жена си с дъщеря, въпреки излагането на радиация в работата си. Дързък човек с принципи, които не се свени да каже в лицето околните истината. Небрежността на поведението и твърдостта на характера му внасят нужната динамичност, без да правят четивото потискащо. Умиращ от страх при мисълта да загуби детето си, Бен се хвърля в пропастта с усмивка на уста, защото това е крачка към спасението й.
Абсурдността на това преследване и крайният предел, до който е принудел да стигне Бен, за да се сдобие с пари за лечението на малкото си момиченце, се загнездват, докато преглъщам думите една след друга.
Тази книга сграбчва гърлото ми и го стиска, а после кара сърцето ми да ускори пулс, завладяно от куража героите в нея. Остава ми малко и единствената причина да не ме налегне постлитературната безтегловност след истински хубава книга е мисълта, че след нея ме чака и "Гняв".

събота, 13 юни 2015 г.

Приятелство, игри и любов в "Ние, Лъжците" на Е. Локхарт

Започнах "Ние, Лъжците" вчера надвечер, за да затворя корицата едва към малките часове на нощта, стъписана и невярваща на прочетено. Обичам когато книгите те изнанедват не по онзи детективски начин, а когато изведнъж разкрият пред теб мистерия по начин, който и в най-задълбочените си анализи не си преполагал, че е възможен. И не поради някаква друга причина, а защото думите, които писателката е вплела досега в повествованието по никакъв начин не предполагат това развитие. Но в същото време, когато истината излиза на яве, ти неоусетно започваш да се връщаш назад и четейки да откриваш онези малки закодирани жестове, думи, настроения, които се опитват да ти подскажат развръзката, но ти си игнорирал всеки един от тях всезнайно.Featured image
Кади е младо момиче, което расте в изключителния фалш и парадиране на несметно богатото семейство Синклер. Кади е обикновен тийнейджър, колкото може да бъде обикновен един ужасно богат подрастващ, който прекарва всяко лято на частния остров на дядо си. И макар Локхарт да използва именно парите на семейството като контрапукт на събитията и да засяга някои обществени гледни точки, които се пораждат от разкоша, в който тънат героите й, не това е главният мотив на книгата. Историята се завърта около четирима приятели - Кади, Гат, Мириън и Джони или както Кади обича да ги нарича "Ние, Лъжците" и най-вече около мистерията, която Кади трябва да разкрие след като се връща на острова две години след инцидента. 
Кади отново се среща със своите незаменими, любими приятели, които в продължение на две години не са й писали, не са отговорили на нито едно нейно обаждане или електронно писмо, не са показали с нищо, че се радват на подаръците, които им е изпратила, нито че се интересуват и на йота от състоянието й.
И ето, че след две години отново ги среща. Любовта й към Гат е толкова чиста и силна, че й позволява да му прости отсъствието през това време, в което тя е имала нужда от него. А Мириън и Джони не спират да й повтарят да не се занимава с него, защото това няма да се получи и него накрая пак няма да го има. Мириъм е покосена от временни болестни състояния и изглежда с всяка следваща страница те да зачестяват, но дори и това не може да смути задружността на четиримата, нито тези четири изпълнени с приключения и забравени игри седмици. Носталгията по отминалото детство, стратите игри, пропуснатите дни лъха от страниците на книгата със своя приятен аромат на прах и вълшебства. Докато спомените не започват да се връщат един по един, а приятелите й да нашепват предисторията към инцидента, кавгите, раздорите, интригите в семейството, които са довели до злополучната нощ. Докато накрая Кади се изправя пред истината за спомените си, пред онова, което изборната й памет е отказвала през всичкото това време да запомни. Но не бих си позволила да ви разкрия този неочакван обрат. Всеки заслужава да го изживее сам с думите на Локхарт.
Тази книга ме изненада приятно, макар да не даваше такива заявки, заради което вероятно и остана някъде по-назад в рафтовете ми до снощи. Заради много книги съм оставала да чета до сред нощите, но малко от тях са били такова неочаквано откритие.

Бяството в "Пътуване към себе си" на Блага Димитрова

За втори път в моя живот се оставям на силата на думите на Блага Димитрова. И за втори път си казвам на края на книгата успокояващо: "Има и други нейни книги, които да прочетеш. Тази не е последната" и тихо, копнеещо изчаквам до следващата ни среща. Featured image
Но нека първо ви разкажа за тази. Блага отново ни запраща с всички сили по чукарите. Този път обаче геройте й не са алпинисти, а върхолази. Това са онези хора, смалили се като точки в полезрението ми, когато отправя взор нагоре. Това са онези хора, за които си казвам "Сигурно е ужасяващо да работиш там горе, вързан за едно въже" и да поклащам глава "Не ги разбирам". 
А главната героиня Райна е направила нещо още по-немислимо за мен, избягала е от удобния си живот, за да се изкатери там горе и да се труди усилено, неуморно, докато не отмие миналото от себе си. Още с първите страници на книгата разбирам, че Райна бяга от нещо. Отрязването на косата, макирането под мъжки дрехи, прямият необщоприет за нежния пол начин на държане са белези на това бягство. На корицата пише "Пътуване към себе си", но в моят ум продължава да се върти думата бягство. До последните страници в мен подскачат питанки: От какво бяга? Заради кого бяга? От кого бяга? и въображението ми рисува всевъзмжни сценарии, без да допусне най-очевидния за онези години. Петното от което бяга е политическо. 
Товага разбирам и защо бягството е пътуване към себе си. 
Блага Димитрова потапя читателя в атмосферата на едно друго малко затворено общество, носещо всички белези на режима и на една напълно самодостатъчна и затворена екосистема. Едно малко сборище от хора, характери, личности, интереси, политика, интриги, обич, задружие и онази особена същност на групата като една добре смазана и самостоятелна машина.
Featured imageНа фона на сблъсъка и общото съжителство на тази микросреда се развива и една друга сюжетна линия - любовният триъгълник между Райна, Димана и Влад. Но в него няма нищо пошло, нищо карикатурно или мръсно. този триъгълник също живее сам за себе си и връзката между участниците му се подрахнва от отношенията помежду им като една перфектна симбиоза. Няма мръсни номера, няма кавги, няма женски бой и скубане. Невероятно нежен и завладяващ е начинът, по който Блага вшива в нас тази любовна история с всичките й трепети, страхове, мисли, копнежи и действия, премерени и отчаяни. Единствено в този триъгълник може да се зароди искреното приятелство между две съперници за сърцето на любимия. Единствено тук всяка успява да се види с очите на другата и да види любимия си през нейните очи, да почувства погледа му върху нея.
И отново имам усещането, че сюжетната линия присъства в книгата само и единствено, за да угоди на желанието и копнежа на Блага Димитрова да разпилее в нас мислите си. 
И отново оставам жадна за нейните думи.

петък, 12 юни 2015 г.

Слепота и страх в "Kутия за птици" на Джош Малерман

"Кутия за птици" се порадва на доста медийно внимание. Трябва да призная, че тази кампания беше една от причините да я купя още на панаира на книгата преди месец. Друга причина беше наистина доброто и стилистично издържано оформление на корицата. И не на последно място историята, която прочетох на задната корица. 
Признавам, че имах малко по-различни очаквания за книгата и поради тази причина отговарях доста неясно на въпроса "За какво се разказва?", който неизменно следва в офиса, когато започна нова книга.
Очаквах една силна антиутопия, изваден от контекста свят, който да ме въвлече и окове с правилата си. Дъlго време чаках да се появи кутията за Featured imageптици, заради чиято идея се впуснах в това четене. Това охлади потушените ми набързо надежди и ме накара да погледна с нови очи на историята. Отхвърлих очакванията си, махнах с ръка на лутането меду страниците и зачетох в унес. 
Да ви запозная с Малори. Тя живее в свят, какъвто ни е трудно да си представим. Свят, в който ако искаш да оцелееш, трябва да се лишиш от зрението си. Един свят на безплътни сенки, който  те подлудява, ако имаш наглостта да го погледнеш. Прекарала четири години в подготовка за този ден, Малори тръгва по реката заедно с двете си деца, за да търси надежда и живот за тримата. И докато гребе омаломощена от страх, с години сдържана издръжливост и самообралание, ранена и изпълнена със сенки, Малори се връща назад в дните, в годините, когато цялата тази лудост е започнала. Спомените й се лутат назад към мъртвата й сестра, към родителите си, с които така и не можа да се чуе за последно, към съквартирантите в къщата - лудият Гари, бременната Олимпия, Джулс и преданото му куче Виктор, към вечно изпълнения със съмнения Дон и Нейният Том. 
Всяко нещо, всеки персонаж е на мястото си в повествованието. Проекцията на всеки от героите изразява конкретна идея и емоция на автора. Ретроспективният подход също играе много по-сериозна роля от литературен похват.
Светът е полудял. Отвориш ли си очите, зърнеш ли едно от онези същества, си загубен. До края на книгата не се разбира какви са тези същества, от които всички се страхуват и които всяват страх във външния свят, преобразяват го и го превръщат в арена на лудостта. Липсата на тази информация - как изглеждат, какво причиняват на хората и всички останали неизяснени покрай тях детайли, първоначално ме побъркваше. Като незавършена торта, сякаш си опекъл и наредил блатовете, но не си намазал сметаната отгоре. Оставих впечатленията си да отлежат ден-два до този момент, когато сядам пред празната страница и всичко се нарежда като пъзел в ума ми - историята и всички нейни съставни части си отиват по местата. 
Featured imageХарактерите и поведението на героите, тъмните краски, които редят буквите пред погледа ми, символиката криеща се зад кутията за птици, която Том донася в къщата, пътят, който Малори извървява и изумителният начин, по които учи и възпитава децата си още от бебета в този мрачен свят - всичко това си има точна позиция в целостта на повествованието. 
Не бих я окачествила крато мрачен трилър, психо или просто като страшна книга, която те държи нощем буден. Чела съм много по-мрачни и въздействащо страховити истории, но рядко съм попадала на толкова педантично подредена книга. Това е думата - педантична и точна като математическо уравнение. Не е лесно да се пише в ретроспекция. Трябва да улучиш точния момент, в който да вмъкнеш главите от началото на историята, където те ще бъдат адекватно обяснение на мъгливото настояще, което все още не разкриваш пред читателя, оставяйки го в напрежение и очакване. Джош Малерман си е подбрал моментите дяволски добре. Книгата е идеално структурирана като завръзка, кулминация и развръзка до най-малкия детайл - от насмешливия тон на Малори, когато тази лудост започва, през борбата й за живот в къщата заедно с другите сyкваританти и през трудното решение, дали да ослепи децата си, до моментът, в който Малори най-накрая си позволява лукса да даде им даде имена и така Момиче и Момче се превръщат в Олимпия и Том.
Ако разгърнете тези страници, ще се сблъскате с една професионално написана книга, която ще разгърне пред вас какво е да живееш в една своеобразна кутия за птици, в пълен мрак на ума и тялото, затворен, сляп и изолиран от агресивния свят отвън тази кутия в борба за живот и за правото да отвориш очи и да опознаеш цветовете на дъгата.