"Където пеят раците" - Дилия Оуенс (Ревю)

 

 Заглавие: "Където пеят раците"

Автор: Дилия Оуенс  

Издателство: Лабиринт

Превод: Лидия Шведова

Брой страници: 320

Година: 2019

Не знам при вас как е, но при мен има дни, в които текстовете просто не вървят. На този текст специално хич не му върви. Може би защото вече много е изписано по темата или просто ми е трудно да подредя мислите си, но това сигурно е пета или шеста чернова. Започвам, премислям, трия. И така.

 

Да си призная първо мислех изобщо да не пиша за нея. Така де, едва ли ще ви кажа нещо ново. Но "Където пеят раците" ме остави с противоречиви чувства. Не ми въздейства толкова на емоционално ниво, колкото на психологическо. Дилия Оуенс е подходила много рационално и добре обмислено към историята на Кая. Харесва ми това, че на всеки един етап от развитието на малкото момиче, Оуенс обхожда ситуацията от всички страни и развива мотивацията на всяко едно решение. Например епизода с изоставянето. Един по един всички членове от семейството на Кая си отиват. Всеки се "разделя" с нея по свой собствен начин, оставяйки бъркотия в душата на детето. Последен остава Татко. Този Татко, от когото всички у дома се страхуват, който впрочем също не е изцяло очернен. Татко има и своите добри епизоди, но те не са с цел извинение или оправдание на поведението му, просто Татко не е лош човек. Животът е труден.

 

Кая остава напълно сама и беззащитна в семейната къща в мочурището. Разбира, че има нужда от възрастен, разбира, че има нужда от пари, от храна, от дрехи, но детското й мозъче обработва и много други парчета информация. Кая възприема неугледната и запустяла къщичка в мочурището като дом, като семейна къща. Ако и тя я напусне, повече няма да бъде нищо. Докато някой от семейството все още живее там, тази постройка ще продължава да бъде дом, в който Мама и останалите могат да се върнат един ден. Да се върнат при Кая. Дилия Оуенс е уловила и изразила много добре именно тази сърцераздирателна детска невинност и вяра в хората, която не би била възможна, ако Кая беше малко по-голяма, например тийнейджърка. 

Когато сме деца, обработваме информацията от околния свят по различен начин, основата върху която изграждаме логическите връзки в света и действията ни се базира на най-близкото, това което ни дава най-голяма сигурност - дома и семейството. Там сме някой - нечия дъщеря, нечий брат или внучка. Навън сме просто име, непознат. Но в семейството имаме своя роля, цел и предназначение. Навън трябва сами да търсим път и място за себе си в широкия свят, пълен с различни характери. Колкото и да боли, колкото и да е трудно, Кая избра да съхрани надеждата за тази сигурност и намира начин, за да остане и да живее дори и сама в семейната къщичка в мочурището. 

Малката Кая израства дива, свободолюбива и саможива. Наивността, която върви ръка за ръка с непознаването на обществените норми, я поставя в редица трудни ситуации, от които единствено натрупването на опит чрез грешки, могат да й проправят път и да я научат как да бъде част от нещо. Краят на историята беше очакван и да си призная дори желан. Израстването и създаването на Кая като личност направи съвсем логичен края на историята. Всичко останало би било нереалистично или потъпкване на всичкия труд, който Оуенс е вложила в нея. 

Харесвам страшно много Кая, макар че сцените, в които беше описвана като диво дете, с разпилени по вятъра коси и боси крака, бяха доста клиширани. Харесвам много това, че Кая направи един детски избор и си проправи със зъби и нокти път към постигането му. Харесва ми, че това не остана самоцелно. Дилия Оуенс използва този тласък, за да даде на Кая нужния инструментариум, с който после да се справи в джунглата наречена "общество". Харесва ми, че не й спести грешките на наивността, ами ги използва, за да развие чертите от характера й, за да създаде личността й. 

 

Може би оттам идват и противоречивите чувства, с които ме остави "Където пеят раците". Очаквах една дълбоко емоционална книга. Не ме разбирайте грешно, историята на Кая е сърцераздирателна и вдъхновяваща, но Дилия Оуенс няма за цел просто да разплаче читателите. Не, тя направи много детайла и хладнокръвна дисекция на живота и пътя на Кая. Осмисля изборите й, развива я, тества я, хвърля света срещу нея и я оставя да се изправи на собствените си крака и да се пребори за бъдещето си. Кая оживява, излиза от ограничението на хартиените корици и заживява в ума и сърцето на читателя. В този ред на мисли приключвам и текста. Няма смисъл да се впускам в задълбочен анализ, такива ще намерите много в интернет. Хубава книга е "Където пеят раците". Дилия Оуенс заслужава всяка похвала по нейн адрес.

 

 

 

 

"Олив Китридж" - Елизабет Страут (Ревю)

 

 Заглавие: "Олив Китридж"

Автор: Елизабет Страут  

Издателство: Кръг

Превод: Анелия Данилова

Брой страници: 424

Година: 2021

Затворих последната страница на "Олив Китридж" късно снощи и нейните герои още витаят в мислите ми. Имах толкова голямо доверие, че ще харесам тази книга, че си я купих заедно с втората част "Олив Китридж отново". И сега знам, че не съм направила грешка. Книгата на Елизабет Страут е композирана по интересен начин. Не знам, дали е било желан ефект или нотите сами са изсвирили мелодията, но симфонията, която се е получила, е прекрасна. Олив Китридж е концерт от тринадесет части, всяка със своето собствено темпо и начален тон. А самата Олив е като скрита тема вътре във всяка една от тези части, без да е водеща, без да се натрапва и все пак няма как да пропуснеш нейното присъствие и нейното влияние върху цялостната композиция. Обичам такава музика.

Първото нещо, което обикнах в тази книга е това, че Олив е чешит. На пръв поглед заядлива, все сърдита, все недоволна, неразговорлива, неприветлива. А най-хубавото е, че Елизабет Страут не й търси оправдания. Тя просто си е такава. Има причини, но каквито и да са, те нямат значение. Акцентът не пада върху толкова колко е труден животът. Олив не просто не търси съжаление, тя не го търпи и аз нямам никакво намерение да й го натрапвам. Виждам я такава, каквато е - от плът и кръв, с всичките й недостатъци и бодли. Виждам я, когато е тъжна, виждам я и когато е самотна, виждам я, когато е обезверена и когато наостря бодлите си, защото е наранена. Виждам я, когато съжалява и когато без свян признава греховете си. Виждам я, когато се чувства изоставена. Виждам я и когато отказва да приеме вината си, защото тогава трябва да приеме и последствията от нея. А това е твърде трудно. И твърде човешко.

 

Елизабет Страут е сътворила нещо наистина смислено. И не мога да не се възхитя на пътя, по който е избрала да мине. Тонът на книгата през почти цялото време е равен, спокоен, разказвателен. Няма дълбоки акценти върху емоциите, катарзисите в живота на различните герои не са изградени с патос и не предизвикват емоционална обвързаност. Да, те са тъжни, да, изпитваме съпричастност, но като нещастие, което, слава богу, се е случило на някой друг. Не на нас самите. И въпреки това сега, когато затварям последната страница, върху мен се струпва цялата ирония, нелепост и безразличние на живота към нашите крехки сърца. И изживявам всичко накуп, всяка лоша дума, всяка изневяра, всяка загуба, всяка болезнена истина, всяка протегната ръка, всяка изгубена или изоствена надежда, всеки емоционален нюанс.

"Олив Китридж отново" ме очаква.

"Търси се: който го намери, за него си е" - Стивън Кинг (Ревю)

 Заглавие: "Търси се: който го намери, за него си е"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 472

Година: 2015

"Търси се - който го намери за него си е" е втората книга от трилогията за детектив Бил Ходжис и неговият партньор Холи Гибни. "Търси се" е името на детективската агенция на Бил и Холи, но фокусът на историята този път се измества. Всичко започва в същата онази сутрин, когато стотици хора чакат на дългата опашка за работа, всеки от които носи в сърцето си куп грижи и една изтъняла надежда, че ще получи работа и ще спаси поне временно семейството си от немотия. Минути по-късно черният мерцедес се врязва в тълпата и десетки животи са погубени и съсипани. 

 

Историята отваря вратите на дома на семейство Саубърс. Вместо да се прибере с работа след  дългото и уморително чакане на опашката за работа, господин Саубърс се прибира инвалид, сметките от болницата са непосилни, а скоро и проблемите в работата на госпожа Саубърс не закъсняват. Липсата на пари и на надежда предизвиква ежедневни скандали в дома на семейството, а двете им деца някак се учат да навигират живота си през силните вълни на бурята застигнала семейството им. Вероятно по една или друга причина всеки от нас е минал през такъв период в живота си, ставал е свидетел на скандалите между родителите си и ако е бил късметлия, е имал брат или сестра, на чието разбиране и подкрепа се е осланял. Кинг с лекота отваря вратата към миналото на читателите си, прави ги съпричастни, сръчква способността ни да съчувстваме, нашепвайки тихичко, че това можеше да бъде нашата история. 

Трудните години в дома на семейство Саубърс отшумяват, когато синът им Питър открива в гората до къщата заровен сандък - пълен с пари и тетрадки, плътно изписани с ценни ръкописи. Тетрадките съдържат непубликуваните ръкописи на убитият преди години писател Джон Родстийн. Находка, с която едно младо момче няма представа какво да прави, освен да вложи в нея целия си младежки жар и почитание като един истински заклет фен-читател. Виж, за парите не е толкова трудно да реши. Питър подпомага семейството си като всеки месец изпраща анонимно по няколко банкноти. Малките финансови инжекции са достатъчни, за да помогнат на семейството да изплува от тинята и да си стъпи на краката, до такава степен, че бащата на Питър успява да завърши рехабилитационната си програма и отново да проходи, да си намери работи и дори да започне собствен бизнес. И тъкмо когато решиш, че нещата се нареждат, Кинг издърпва килимчетo изпод краката ти. Парите свършват и нещата отново тръгват на зле. Именно тогава нещата се объркват истински. Ръкописите са твърде ценни, а Питър е твърде неопитен. 

Много хора, много опасни хора са готови на много опасни неща, за да се домогнат до тези ръкописи. Всеки по свои собствени причини. А Питър остава в окото на урагана и всеки опит да се измъкне оттам изглежда обречен. Кинг е доловил много добре онзи пограничен момент между юношеството и съзряването. Питър вече е достатъчно голям да осъзнава в какви неприятности се е забъркал, осъзнава и точно къде и кога е сбъркал. Но непримиримостта и неопитността на младостта не му позволят да прецени на кого може да се довери, нито  да протегне ръка за помощ към най-близките си хора, защото все още е на изпитателен срок в живота си и не може да си позволи да си признае грешките. Затова се опитва с всички сили да ги поправи сам. Само дето това единствено обърква повече нещата. 

Харесах втората книга. Интересно ми беше да видя, как Холи Гибни постепенно се превръща от онова младо уплашено и обременено момиче в забележителната жена, която срещнах в "Другият". Нямам търпение да видя и следващата фаза от метаморфозата й.

 

"Изгарящият бог" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Изгарящият бог"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 584

Година: 2020

 

Винаги ми е малко трудно, когато подготвям текст за втора или трета част от поредица. Трудно ми е да определя границата, след която информацията, която споделям, вече е твърде много. Къде спойлвам. От друга страна историята е напреднала толкова, че няма как да си говорим само общи приказки. Та може би в този ред на мисли, четете на собствена отговорност. Постарала съм се да не спойлвам нищо, но може и да не съм успяла напълно. 

Купих си първата книга от тази поредица, защото изглеждаше интригуващо. И защото имаше много яка корица. Изобщо хубаво издание, което ти е кеф да притежаваш, да държиш, да четеш. Втората и третата си ги купих, защото съм фен.

Много харесвам историята на Фанг Рунин. Харесах я още в първата книга, когато историята направи рязък завой и излезе от рамките на обичайната сюжетна пътека за бунт, безредици или нещо подобно в рамките на училището, Академията в Синеград и се превърна в едно сериозно и доста жестоко военно фентъзи. Страниците, посветени на клането в Нанкин бяха един от най-острите завои. Не съм чела много гримдарк фентъзита, но не очаквах подобни сцени във фентъзи жанр. Това беше моят пик на въздействие, историята не го достигна втори път. И това не е лошо. Описаните сцени бяха изключително интензивни, брутални, жестоки и насилствени. И поднесени не със сухата документалистика на историческия жанр, а с емоционалността и образността, които само художествената литература може да ни даде, превръщайки тези сцени в натрапчиво изживяване, чийто горчив вкус остава и след последната книга. 

Ако е имало преди това някакво съмнение, тази сцена даде ясно да се разбере с какъв тип история се захващаме. Оттам насетне Куанг остана вярна на себе си. "Изгарящият бог" не прави изключение. Насилие, жестокост, канибализъм, масови битки и масови гробове има в изобилие. Както и добре опънати нишки на сложни схеми и машинации. Образът на Рин претърпя сериозна, но и реалистична промяна. От първата страница на трилогията, когато Рин се подготвяше за изпитите в Синеград, решена на всичко, за да я приемат и да избегне да бъде продадена като крава на по-възрастен мъж, стана ясно, че тя е изключително амбициозна, целеустремена и упорита. Това е част от същността й и не се промени до края. Рин си остана също толкова амбициозна и именно тази амбиция я доведе до позицията й на генерал и водач в последната книга. 

Но пътят, който извървя дотам и фазите през които премина личността й, бяха много добре структурирани. Всеки път, когато образът й правеше крачка напред в развитието си, в миналото оставаше една по-наивна версия на Рин. Към този момент след тази промяна, читателя остава с усещането, че и последната капчица наивност е изкоренена. Но тогава Рин прави нова крачка и се отърсва от нов слой емоционална тиня, която отвежда образа й на ново стъпало, на ново ниво. И нещата вече изглеждат още по-сериозни. Стъпка по стъпка, Рин се научи първо да взема решения, а после да приема последствията от своите действия, както и да се подготвя предварително за тях, научи се да поема отговорност за тях и да я разнася като камък около шията си. А после се научи да го прави с високо вдигната глава. И тук развитието отново следва естествения ход на нещата. Защото границата между това да не бъдеш смачкан от тежките избори, които трябва да правиш и да носиш отговорността и последствията от тях и това да бъдеш напълно лишен от съвест, готов на абсолютно всичко, за да постигнеш целите си, се разми много. Рин постоянно играеше между двете състояния. Но дори и там в  онзи момент, тя намираше опрадвание във важността на целите си. Приемайки, че това оправдава всичко, което прави, всеки живот, който отнема, всяка манипулация, всяка лъжа, всяко убийство. 

 

Харесвам тази поредица, защото всичко с нея е и остана до края много сурово и натуралистично. Каунг не се опита да подслади или смекчи нито една сцена.

Стана ми интересно и влязох в Goodreads да прочета какво мислят хората за нея. Всъщност намерих доста негативни ревюта. Но повечето са единодушни за едно - като че всички харесахме края. Тук следва малък спойлър.

Когато си бил толкова жесток и брутален в продължение на над 1000 страници, няма как накрая героят ти да вдигне победоносно ръка като Конан и да размаха меча, а тълпа от изтощени от битка хора да скандира името ти в подножието. Просто не става така. 

Войната е бездънна, гладна черна дупка, която поглъща всичко - храна, земеделие, икономика, търговия, семейства, човечност. Всичко. А най-страшно е, когато "свърши". Тогава остава опустошението. Адреналина от битката, желанието за победа, които те карат да ставаш всяка сутрин, да не спиш, да слагаш единия крак пред другия, без значение през какво си минал, да продължаваш напред, ги няма. Но има други неща. Съсипани хора. Глад, жажда, болести, бедност, загуба, епидемии, опожарени земи и опожарени души. В края Рин претърпя още една метаморфоза. Малко банална. И Фениксът ми е свидетел, радвам се, че е така. Омръзна ми от ефектни и оригинални завършеци, които всъщност не придават на историята никаква завършеност. 

Нямам проблем с отворения край. В известен смисъл и тук присъства, защото животът е неспирно колело. Историята приключва преди една секунда и докато пиша тези редове, вече има нови неща за разказване. Така че няма лошо и да остане някаква някаква неизвестност, загатнат край, насока или друго. Но наравно с това, историята получи своя завършек. Доволна съм.  Много съм доволна. А "Вавилон" вече ме чака на рафта.  

 

 

 

"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Мария Б. Димитрова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Константин Динчев

 

Брой страници: 364

Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

А Блейк Крауч направо ми скри шапката. Толкова схемаджийска книга не бях чела отдавна. Толкова пъти поемахме напред и назад в миналото и бъдещето, че след средата на историята вече не бях сигурна какво да очаквам. Не мислех, че тази безкрайна спирала от животи някога ще бъде развита. Истинско удоволствие за читателската ми душа. Но нека да спра да говоря празни приказки и да се опитам да придам плътност и смисъл на този текст. 

Обикновено бих започнала с началото на историята. Сцената, в която се запознаваме с главните герои. И когато стигна до завръзката, бих започнала да споделям личните си впечатления, за да не спойлна нещо. Но това не е приложимо тук. Защото Блейк Крауч е изнесъл един от най-добрите си туистове още в началото на историята, когато читателят още няма представа къде е попаднал. Нали знаете, как малко след средата и малко преди голямото скапване в сюжета, авторът пуска една объркваща нишка, в историята, която обилновено служи за отклоняване на вниманието от истински горещата точка, за да може после читателят да се плесне по челото и да ахне. Да, Блейк Крауч е решил да започне именно с тази нишка. Какъв е резултатът от това решение? Много въздействащ. 

 

Бари Сътън е полицай в Ню Йорк, който разследва случай на убийство, причинено от Синдрома на фалшивите спомени (СФС). Събуждаш се един ден и изведнъж в главата ти редом с твоите спомени, тези които си трупаш грижливо цял живот, и хубавите, и лошите, изведнъж се нареждат втори комплект спомени, които също са твои, но коренно различни от всичко, което си преживял досега. Представете си как си спомняте едновременно живот, в който се били, не знам, например щастливо женени с деца и прекрасна къща и друг, в който сте тъжен самотник, загубил любимия си човек в катастрофа преди седем години и все още не можете да преглътнете загубата. 

Спомените стимулират различни реакции в мозъка. От една страна са щастливите емоции, които са предизвикани от успехите на децата ви и малките радости на спокойния семеен живот, от друга страна там са  и депресията и самотата, породени от загубата на най-скъпия ви човек. Как се очаква мозъкът ви да обработи всичко това? Как да подредите и класифицирате тази информация? Как да се справите с напълно противополжните еднакво истински емоции?

Жена в подобно състияние със синдрома на СФС се замоубива в смяната на Бари. И това като че ли е последният пирон в ковчега на иначе безрадостния му живот. Бари някога е имал сякаш всичко - нежна съпруга, прекрасна, умна дъщеря, щастлив брак, уютен дом и работа, която има значение. До деня, в който не изгубва дъщеря си. Сега и двамата с бившата му жена се носят през живота като призраци, стават сутрин от леглото, слагат единия крак пред другия и оцеляват до падането на нощта, когато идва истински трудното. Когато истинския хаос от мисли, спомени и чувства избухне, когато гласовете закрещят, когато тишината е оглушителна, когато вече няма малки дребни ежедневни задачи, които да отклоняват вниманието им. В такъв етап от живота му се запознаваме с Бари. 

Но това не е основната сюжетна линия, това дори не е важната сюжетна линия. В нея половината от героите не са дори главните персонажи. Това е онази нишка, благодарение на която авторът придава плът и тежест на основната сюжетна линия. Тя е емоционално наситена, опъната като струна, готова всеки момент да изпее своята тъжна песен и да направи място на главните действиващи лица - Бари и Хелена. Да, този същият Бари, но от един друг живот. И Хелена, която може да се каже, че е първопричината за СФС. Хелена дълги години работи върху проект, което има за цел да съхрани човешките спомени, за да помогне на хора, страдащи от деменция, за да помогне на майка си, чийто ум и спомени бавно, но сигурно гаснат. Да гледаш как човека, когото обичаш толкова много,  си отива ден след ден, отдалечава се от теб, отдалечава се от себе си и се превръща накрая в един напълно непознат и уплашен самотник, който нито знае кой е, нито знае ти кой си, нито иска да научи, защото го е страх. Това е едно от изпитанията, които животът нерядко поставя пред нас. Хелена губи майка си ден след ден. И работи с всички сили, за да открие начин да запази малкото й останали спомени, да открие начин да запази личността й, за да може отново да отиде при нея някой ден и да я прегърне, да й каже "мамо" и да се докосне до топлината й. И успява. (Разбира се, иначе нямаше да има книга). Но технологията, която разработва може да прави много повече от първоначалното си предназначение. И разбира се, ако попадне в неподходящи ръце, (а тя попада, иначе нямаше да има книга), може да причини не просто хаос, а апокалипсис (и го причинява). Това са условията, в които Бари и Хелена трябва да открият начин, да се справят с неизбежно самоунищожаващия се свят в една изключително сложна и объркана плетеница от събития. 

След "Променлива реалност" съм абсолютен фен на Блейк Крауч.  Наред с добрата фантастика, интересните обрати и динамиката, Крауч е обърнал внимание и на скелета на своята творба -  сюжетът е заплетен, многопластов и много добре структуриран, обърнал е специално внимание на логическите връзки, без да оставя разхлабени стави между отделните действия. Цялата тази стегната система е обгърната и функционира, благодарение на емоциите, които са моторът на всяко действие. Блейк Крауч умее да пише емоционални сцени - без да са преувеличени, без излишна мелодрама, просто искрени. Емоции, които се протягат към читателя и по-важното, емоции, които го достигат. Страхотен баланс във всичко. "Променлива реалност" ми поднесе много повече от това, което очаквах.  "Подобрен" вече е факт. Определено ще се чете. 

 

 

"Последното дърво: Семе на надеждата" - Люк Адам Хоукър (Ревю)

 

Заглавие: "Последното дърво: Семе на надеждата"

Автор: Люк Адам Хоукър

Издателство: Orange Books

Превод: Савина Николова

Брой страници: 64

Година: 2023

"Последното дърво: Семе на надеждата" влезе в списъка ми още щом я видях между редиците на Orange Books, но докато чакам да се прибера и да си я купя, дойде Франкфуртският панаир на книгата и не се стърпях. На своя щанд Pattloch Verlag бяха наредили цяла етажерка с нея, централно, да ти хваща окото отдалеч с изчистения си дизайн и стилна корица. Позавъртях се, позавъртях се и после се върнах и я грабнах. 

 

В сърцевината си "Последното дърво" е детска книга - с малко текст, който по детски ясен начин просто маркира историята, разказана от омагьосващите илюстрации вътре. Но като всяка друга детска книга, тя е също толкова смислена и важна за нас, поотрасналите човеци, които сме изгубили онази сляпа наивна доверчивост, с която децата виждат света, онази искрена почуда и дълбока вяра в магията и чудесата. 

Тази книга е удоволствие за ума, сърцето и очите. Скиците вътре са хипнотизиращи, толкова детайлни, съставени от милиони, милиарди щрихи, които те карат да прокараш пръсти по тях, да си представиш залегналия над тях художник, чийто молив до късно през нощта създава магия. Как да не повярваш в чудеса, когато видиш, че от ръцете на един човек, може да излезе нещо толкова красиво и дълбочинно.

 

Четохме я заедно с Марти, която сега е на 7 години. Достатъчно голяма, за да разбере силата на посланието, да се натъжи искрено при мисълта за един свят без дървета и достатъчно малка, за да повярва в магията на историята по един детски чист начин. Двете заедно с нея минахме през картината и положихме длан върху кората на последното дърво. И двете се разплакахме, сякаш наистина щяхме да се сбогуваме с него и да се върнем в света без дървета. На другия ден излязохме да направим снимки на книгата в градината и тя гушна дървото, чийто клони приютяват птичките и зиме и лете точно пред прозореца на хола ни, като най-добър приятел. А на мен направо ми се стопи сърцето. Само заради този малък жест си струваше да я прочетем. А той не е никак малък всъщност.

Не знам, какво повече да ви разкажа за тази книга от това. Наистина не знам. Разкошна е. Емоционална, смислена, като протегната ръка, като мила дума и туптящо сърце. Прекрасно е, че я има.

"Джонатан Стрейндж и Мистър Норел" - Сузана Кларк (Ревю)

 

Заглавие: "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел"

Автор: Сузана Кларк

Издателство: Лабиринт

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Брой страници: 800

Година: 2023

 

Хората си поставят цели в началото на годината -  да отслабна, да спортувам повече, да ям здравословно, да се науча да плувам и прочее. Но да оставим това настрана, тук говорим за книжни цели, макар че принципът е същият  - да чета повече документална литература, да прочета три биографии, да прочета класика, която от години отлагам. Нали знаете, такива малки предизвикателства, които да ви изкарат от зоната ви на комфорт и да ви донесат ново читателско изживяване. Аз го правя някъде към края на есента. Не мога да чета по график или по план. Не казвам, че е лошо. Просто аз не мога. В началото на годината нямам никаква представа какво ще прочета. Истината е, че избирам следващото си четиво непосредствено след като съм прочела текущото, нито минута по-рано. Преди това нямам идея какво ще ми се дочета. Затова и се отказах да си поставям подобен род предизвикателства. Единственото, което правя е Goodreads Reading challenge, просто така, защото така или иначе използвам платформата за читателски дневник. Но и то няма голямо значение. Има години, в които чета по 130 книги, а други по 14, каквото дойде. 

Защо ви разказвам всичко това? Още малко търпение, почти стигнахме дотам.

Все пак към края на есента си позволявам да си поставя някои цели, които искам да постигна до края на годината. Обикновено това зависи от много фактори - каква е била годината в личен план, какво съм чела, какво ми се чете, с какво време очаквам, че ще разполагам идните месеци и т.н., чисто практични фактори. Тази година някъде към края на октомври си дадох сметка, че съм започнала четири книги и една в сторител, общо пет и всичките са доникъде. Чета по малко като ми остане време като врабче - чопна малко оттук, чопна малко оттам, но като отворя да ъпдейтна статуса на книгите в Goodreads, те все така си стоят на същите страници и не мърдат напред. Така че тази година си казах, че няма да започвам нови книги, преди да дочета тези, които вече съм наченала. И защо това е толкова важно за книгата на Сузана Кларк? Освен че тя беше една от тези книги, втората и всъшност по-сериозна причина е, че ако не беше този мотиватор, може би нямаше да я дочета изобщо. Но имах чуството, че ще измамя, ако я оставя. Започнала съм я, ще я дочета. 

От тези редове вече става ясно, че не ми хареса особено. А аз по принцип съм човек, който избягва да пише негативни ревюта. Просто не обичам да влагам време в такива. Да, градивната критика има значение, но Сузана Кларк няма да прочете точно моя текст, а и не мисля, че съм чак такова голямо светило в областта, че да й давам градивна критика точно аз.

С нея просто се разминахме. Все още не съм на сто проценста сигурна защо. Историята е добре написана, майсторски разказана, увлекателна и противно на общото ми впечатления page turner. И все пак...

 

Но да минем по същество (за разлика от Сузана Кларк, която не е запозната с този израз) - историята на кратко. По стечение на обстоятелствата Мистър Норел е последният практикуващ магьосник на Острова, от който от години насам магията бавно се оттича. И Мостър Норел смята да запази това така. Като един истински сноб, той има свои разбирания за магията, които се опитва и до голяма степен успява да наложи в и без това ограниченото и снобско английско обществото. Мистър Норел е символ на това, което хората отдавна са забравили, че съществува  - практикуващ магьосник. Той е единствен. А в свят, в който магията се изучава само на теория, това е като да си Великан в страната на Лилипутите. 

Всичко върви по снобския план на Мистър Норел, докато на сцената не се появава младият Джонатан Стррейндж, практикуващ магьосник и негова пълна противоположност. Докато Норел смята, че пътят към връщането на магията в Англия минава през книгите и теорията и че човек има право да практикува дадена магия едва след като е прочел всеки възможен текст на света за нея и се е запознал с всички възможни странични ефекти, действия, отклонения и прочее, Джонатан Стрейндж е просто природен талант, без да е прочел ни една книга, той съчинява заклинание след заклинание и стъпка по стъпка заема своето място първо като чирак на Мистър НОрел (нещо, което доскоро е било абслютно немислимо за стария магьосник), а после и мястото на доверен магьосник на Уелингтън във войната с Наполеон.

 

И тези няколко изречения Сузана Кларк разърна в нескромните 800 страници със ситен шрифт. Страници изпълнени с много диалози, описания и малко действие. За пръв чета фентъзи, в което се случва толкова малко. А можеше да се случи толкова много. Не ме разбирайте погрешно, беше ми интересно докато четях, диалозите не са сухи, описанията са живи и смислени, но темпото на действието е толкова бавно. Всичко се развива в реално време, предоставяйки на моменти твърде много дребна битова събитийност, която накрая се оказа, че няма никакво отношение към главната сюжетна линия. Към края нещата се раздвижиха, трябва да призная. Загадките започнаха да се натрупват, напрежението да обтяга струните между страниците, но това не е достатъчно да компенсира 650-те страници преди това. 

Давам си сметка, че цялата тази методологичност не е безцелна. Виждам идеята за противопоставяето на двата подхода към магията (които можем да приравним и използваме универсално за почти всяко важно нещо в живота ни) - този на статичния наблюдател - предпазлив, винаги добре подготвен, който притежава силата и тежестта на знанеието и другия тип - интуитивния, който просто драсва клечката и думите сами идват, и хоп, магията е факт, този който се вслушва в хората и открива онези невидими за учения нишки, които свързват магията неразривно с природата на човека. Но това не ми е достатъчно. 

Това, което наистина ми хареса, обаче, бяха бележките под линията на самата авторка. Абсолютен шедьовър и истинска наслада. Да си призная четох ги с по-голям кеф, отколкото самата история. Първо, повечето бележки под линията са истории в исторяита, които имат за цел да й придадат допълнителна тежест, форма и да я пренесат в реалния свят. Второ, повечето бележки под линията бяха дълги по над страница с още по-ситен шрифт от този на същинскта история. Трето, бяха адски интересни. Там, определено мога да кажа, че й свалям шапка. 

 

Всъщност не мога да не й дам кредит като цяло за този роман, давам си сметка, какъв труд е вложен, колко мисъл и желание има вътре. И виждам как всеки дейтайл е изпипан, нищо не е претупано (има си хас, де, в 800 страници), много професионално, което може би е и една от основните причини книгата да има такъв успех, наред с това, че Сузана Кларк наистина пише увлкателно. Все пак дочетох книгата, нали така?

Но това ширещо се бездействие не можах да го преглътна до края, а и тя не успя да се реваншира за него. 

Все пак това е моето лично мнение, в интернет ще откриете много положителни и страхотно написани текстове за тази книга, не ги подминавайте. Не подминавайте и нея. Бих казала, че хората, които мислят като мен са по-скоро малцинство. Така че шансът да ви хареса е много голям.

Аз, от друга страна, все още имам голямо желание да прочета и "Пиранези". Но ще поизкачам още някоя и друга година малко да ми мине от "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел".