вторник, 10 април 2018 г.

Войната не е с лице на жена | Последните свидетели

Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен. 

Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя. 

Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди,  беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.

Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета. 

Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяваща. 

Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.

"Да умреш е най-лесното". 

Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена. 

Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена. 

"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."


Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени. 

Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.

Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук. 

"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"

Сърцето е едно. 

Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й. 



Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.

"Войната това е когато тате гo няма."

четвъртък, 5 април 2018 г.

"Мизъри" се рови дълбоко в ума на жертвата и психопата

Мине не мине някой друг месец и аз отново се връщам към книгите на Краля. Кинг наистина е крал. Господар на скритите демони в човешките сърца, който знае кои конци да издърпа, за да накара  фигурите да затанцуват мрачния си танц.

"Мизъри" е една книга, която избягвам от години. Честно казано мисълта, че едно човешко същество е затворило друго човешко същество и го измъчва продължително време, не ме кара да се чувствам особено комфортно. Малко надскача поносимостта ми към насилие. Знаете ли, от известно време насам не мога да гледам филми на ужасите, които включват физическа жестокост и мъчения. С психо-ужасите всичко е наред, те будят интерес, но от другите стомахът ми се свива, а сърцето ми удря напрегнато. Та поради тази тенденция не посегнах към "Мизъри" дълго време...пак. Помня, че започнах да я чета като дете. Бях в първите години в гимназията, когато открих Кинг с "Кери". Опитах да чета "Мизъри" кратко след това, но тогава ми се стори твърде бездейна. Не помня докъде четох, минаха години, а вероятно съм чела и по диагонал.

Сега я прочетох лакомо. Отново бях гладна за въображението на Кинг и се нахвърлих доста ненаситно върху книгата. Преживяването този път беше много по-различно. Тогава, преди години знаех, че харесвам Кинг, но далеч не ми беше влязъл така под кожата.
В книгите на Кинг нищо не е просто черно и бяло, не е дори сиво или нюансирано. Всеки детайл има хиляди цветове. Всеки образ крещи със своята персоналност, дори тези, които той преднамерено описва като скучни и безинтересни.

Пол Шелдън е известен автор на поредицата за Мизъри - скучна, празноглава девойка, чиито беди и перипетии следят милиони домакини по света, коя от коя по-голяма почитателка на автора. Прясно приключил последната си книга, книга извън поредицата за Мизъри и книга, която Пол смята за безспорен шедьовър в неговата кариера  (беше с някакво много скучно заглавие - "Бързи коли" или нещо подобно), Пол се напива, качва се на колата си отпрашва по пътя, попадайки право в окото на снежната буря. 

Когато отново отваря очи не си спомня дори, че е катастрофирал. В момента Пол се намира в леглото, не своето. Нечие чуждо легло, в чужда стая, очевидно в чужда къща. Болките в раздробените му крака са ужасяващи и дни наред Пол потъва в трескав сън, който спира на два пъти дрогираното му сърце. 

Пол отваря отново очи и този път идва в съзнание. На сцената се появява неговата спасителка и личен инквизитор, най-голямата му почитателка - Ани Уилкс. Пол разбира, че Ани го е измъкнала в безсъзнание от катастрофиралата кола и го е довела в дома си. Самата тя не може да повярва, че е спасила живота на любимия си писател, още по-малко, че той е тук сега в нейната гостна и зависи изцяло от грижите й. Бурята отдавна е отминала, ала вече седмици наред Пол лежи безпомощен в леглото предоставено му от Ани, чака с нетърпение следващата си доза наркотични обезболяващи Норвил и тъне в агония. 

Дните се нижат бавно, а Пол живее живот между две дози. Живот, който започва с прилива, който поглъща подпорите и охлажда изгарящата болка в краката му. Но приливът не е вечен, след час-два, приливът започва да се отдръпва и болката отново залива краката му, правейки го неспособен да мисли до следващата доза Норвил. И ако досега Пол само опипва почвата около новата си хазяйка, първият сблъсък го връхлита безмилостно и неочаквано. Ще мине време преди Пол да се научи да чете лудостта в очите на Ани и да знае кои копчета и колко силно да натиска, за да постигне, каквото иска. И дори тогава шансът Ани да го изненада с действията си е наистина голям.
Първият сблъсък е ключов за бъдещото съжителство между писателя и Ани.  Най-голямата му почитателка натрошава дясното му коляно и напуска къщата за петдесет и един часа, оставяйки Пол на произвола на съдбата, потънал в кръв и болка. 
Тази битка е дълга и изтощителна, Пол се движи по ръба на пропастта и играе руска рулетка със своята "спасителка", бунтува се, ликува над нея с малките си победи и после понася горчивите последици от евтините си номера. 

Болка и мъчения не липсват, но те са подплътени със солидна история, която дава отговори и позволява на читателя да влезе в обувките на всеки един от образите. 
Всеки път когато чета книга на Кинг имам чувството, че пише с една единствена цел. Да отговори на въпроса "Защо Пол Шелдън/Ани Уилкс е такъв какъвто е? Какво детство е имала Ани? Какви са били родителите й? През какво е преминала? Винаги ли е била болна или тази психопатия се е развила в последствие? Ами Пол? Какво го е довело до тази ситуация? Алкохолът? Парите? Безпътния живот? Артистичния ексцентризъм? Странно е, че дори когато не знаем нищо за миналото на някой от героите, не се усеща като липса. Кинг не разказва истории, а създава хора - плътни, истински, ако ги порежеш, ще прокървят по страниците. 
И те кървят наистина - физически и душевно. 

Пол Шелдън минава през ада на Ани. Изтърпява повече болка, отколкото някога е мислил, че може да понесе, но по-ужасен е страхът, който се загнездва в него. Страхът и униженията, които пречупват ума му, които притъпяват сетивата и убиват смелостта му. Още по-страшно става, когато човек осъзнава преминаването си през този процес, когато вижда как бавно гасне живецът му и си каже, че му се иска просто всичко да свърши. 

Не знам, дали да пренеса думите си към края на книгата. Вероятно малцина не са чели Мизъри. Ако все пак сте от тях и не искате спойлъри, не четете по-надолу. Един от забележителните маркери на Краля е краят на книгите му. Той винаги е необикновен и никога категоричен, винаги оставя едно малко трънче след себе си, което драска и не ти дава мира. Разбира се, не издържах и в един от моментите на пречупване на Пол, разгърнах последните страници, защото просто трябваше да знам, дали ще се измъкне от този ад. Ако сте чели повече от две книги на Кинг, вече знаете че той обича изречения от типа "Ако тя знаеше, че това щеше да я убие, никога нямаше да се качи в колата онзи ден". Истински магнетичното е, че дори знаейки какво ще последва не спираш да четеш, за да научиш как точно главния герой се е набута в големите лайна. Така че без никакви колебания прехвърлих страниците и надникнах накрая. 

С последната глава Кинг забива клина до кокал и ни връща отново на по-горните размишления. Пол вече е свободен, продал е последната книга за Мизъри, която Ани го накара да напише и тя е направила такъв фурор, че е на път да се превърне в нещо историческо. Е, свободен е много разтегливо понятие. Да, Пол вече не е пленник на Ани. Или поне не и физически. Но възможно ли е човек да се отърси някога от продължителен тормоз като този, който е преживял, може ли някога да бъде отново пълноценен човек, който не се страхува, че иззад дивана ще изскочи демонът с брадва в ръка и ще посегне към него, за да го довърши най-накрая. 

Кинг умее да разказва страшни истории, които те карат да надничаш през рамо, които те държат в постоянно напрежение, че току зад ъгъла ще те сполети твоят най-голям ужас. Сега мисля да започна една друга книга, която също така оставих преди години, защото ми се виждаше твърде бездейна. - "Играта на Джералд".





събота, 31 март 2018 г.

Сделката на живота ти

Думите на Фредерик Бакман се настаниха трайно в сърцето ми. Често безмилостни и съществено топли и нежни нахлуват през трахеята, спират въздуха ми, понякога ме задушават, а после изпълват дробовете ми със собствения си дъх, за да се сгушат накрая в сърцето ми, където вече си имат свое собствено кътче, от което никой не може да ги измести.


Не знам откъде идва тази негова дарба. Не знам как е възможно да прониква толкова дълбоко в човешката душа и да разчита толкова ясно емоциите на хората. Но го прави. И всяка дума е попадение, право в целта.
Винаги ми е било малко трудно да пиша/говоря за книгите му. Обикновено просто бутам книгата в ръцете на приятел и казвам "Чети!".  Толкова е прям и така добре изразява цялата палитра от чувства, че след това усещам, как думите ми бледнеят, че не умея да опиша, както ми се иска какво събуждат в мен книгите му.

Героите му са като мен и вас - уморени, обременени от своите предразсъдъци, разочаровани, устремени, щастливи и едновременно с това тъжни. Някои от тях са се предали, други продължават да вървят напред, някои криволичат настрани по тесните пътечки на живота. 

Това е историята на един умиращ от рак мъж, който прави равносметка на живота си, Една равносметка, която е предназначена не за него самия, а за неговия си.
"Здрасти. Аз съм баща ти."
Един човек, който цял живот е работил, който е праивл пари, изградил е империя зад гърба си и никога не е намирал време за момчето си. И до този момент не съжалява за това си решение, защото знае, че е правилно, защото неговите приоритети са такива, защото така разбира живота. Болезнено откровен е този мъж в първите страници на книгата. И въпреки това не мога да го зашлевя, защото е скапан баща. Разбирам го. В това откровение няма съжаление, няма оправдания, няма извинения. То е ясно заявление - Аз избрах да живея живота си така.


Бакман отново взима най-дълбоките ни емоционални страхове, онези които не смеем да признаем, нито дори да изречем на глас. Отново опитр до онези въпроси, които всеки от нас си задава тайничко по отношение на хората, които обича. Аз лош родител ли съм? Бях ли винаги до теб, когато имаше нужда от мен? Успях ли да ти помогна да влезеш в този свят като пълноценна личност? Имам ли доверието ти? Успях ли да те опазя от най-големите си страхове? Чуваш ли ме? Думите ми достигат ли те? Защо не говориш с мен?

В тази кратка история се побира цялата вселена на живота. В нея няма щастлив или тъжен край. А само неговите безпрекусловни правила - всяко желание си има цена. Колко си готов да платиш, за да осъществиш желанията си. Колко струва живота? Ами смъртта?
И както обикновено макар и тъжен, този разказ прелива от обич - осъзната и не. Обичта достига всяко сърце, понякога бавно, понякога мълниеносно, но винаги си пробива път. Бакман не затъва в протяжни обяснение за рационалните и емоционалните действия на хората. Той кове героите си, като нагорещено желязо и с всеки удар добавя по един детайл, който оголва душата на човек. 



Не можеш да побереш цял един свят в толкова малко думи. Или можеш. Толкова ясно си представям болното от рак момиченце в болницата, което моли бащата да си поиграят заедно - нейното зайче Айо, столът, който тя боядисва в червено, просто защото знае, че на него му се иска да е в червено и драконът, който прави от кутията за мляко. Представихте ли си я? Толкова малка, беззащитна и обречена, ала всеки път отговяра на майка си каква иска да стане като порасне голяма, макар да знае, че никога няма да порасне, просто защото майка й има нужда нейната подкрепа да достигне до нейното малко момиченце. 

Имам нужда да чета книгите на Бакман, защото те ме връщат в реалността. Не онази забързаната, в която задачите ми се трупат безспир, в която някой от вечерите нямам търпение да сложа детето да спи, за да си легна най-накрая и аз, смазана от умора или в която бързам да се скрия от дъжда, защото може да се разболея след това, а сега нямам време да боледувам. Бакман ми припомня как използвам краткото време, което имам вечер да се порадвам на мъничето пълноценно, без да изпускам и секунда, как после се промъквам в стаята й по няколко пъти, за да гледам спокойно й лице и издутите бузи, докато спи. Припомня ми как  обичам да се разхождам бавно в дъжда, без значение дали е порой или лек дъждец и да си слушам и пея "Няма нищо по-хубаво от лошото време".
Реалността е еднаква за всички, но всеки сам избира за себе си как да я вижда и възприема, как да живее в нея.

четвъртък, 22 март 2018 г.

BOPS: Главна женска роля

Строих се в понеделник в 8:50 пред офиса на Спиди и чакам да отворят, за да си взема месечния BOPS. Връщам се нетърпеливо в офиса, а там се оказва такава лудница, че забравям за вълшебната кутия. В ранния следобяд главата ми вече пуши, не съм мърдала от стола повече от 5 часа. Обръщам се да погледна през прозореца с ясното съзнание, че искам просто да гледам известно време в една точка, без да мисля, без да мигам. И си виждам BOPS-a. Ето какво ще ми оправи деня.

Първото нещо, което ми прави впечатление, разбира се, е книгата. Ей, как я чакам тая книга. Но за нея по традиция накрая.

Разопаковам аз жълтия найлон на спиди и гледам, че кутията ми изглежда огъната и издута нагоре. Видимо, защото нещо не се е побрало в обичайните размери на кутията. Отваряйки, установявам, че бабунката се образува от специално изработената за кутията свещ от соев восък (каквото и да означава това) със завладяващия аромат на стари книги, мента и прясно окосена трева. Свещта е прекрасна идея и изработка на The Candle Kingdom и е закачливо намигване към пролетта, която колкото и да не ви се вярва в този сняг вече тропа на вратата.





В кутията ще намерите и две временни татуировки по дизайн на Kontur Creative. Така и не им намерих приложение на тези стикери :) и на предишните. Предполагам че на по-младата аудитория на BOPS ще им харесат. Не, че аз съм стара или нещо такова, но като че ли мина времето да си лепя фалшиви татуировки по тялото. :)
Нищо, аз си ги събирам грижливо и вярвам, че някой ден ще намеря правилния тийнейджър, на който да ги подаря и че родителите му няма да ми откъснат главата на мига или да ме изтрият от живота си завинаги.


Ще откриете и книгоразделител на "Четат ли двама", посветен на месечната кутия. Обичам книгоразделители. И освен ако не съм в състояние на продължително натрупана умора, обичам и да си подбирам книгоразделител според книгата която чета. Така че още един може само да ме зарадва повече. :)

Много обичам като открия в кутията обеци. Винаги са супер готини. Съдейки по дизайна моите трябва да са посветени на Селена Сардотиен, което ме устройва напълно. Дето се вика, ако можех да си избера кои да ми се паднат, пак тези щях да си сложа в кутията. Мисля си, че би било много хубава идея, ако някой ден в някоя от кутиите открием и пръстен, посветен на любима книга или герой. Осъзнавам, разбира се, че такъв артикул може да се добави в посветена на дамите кутия. Оsвен това е малко трики положението с размерите. И не съм сигурна колко финансово ефективно би било. Знам, че минусите станаха доста, предполагам затова още не сме видели подобно бижу в кутия, но това не пречи на мисълта, че идеята е готина, да си лети през ума ми. 


И сега гвоздея на програмата - "Училището за добро и зло". Толкова се зарадвах да я открия в кутията. Не си давах сметка, че има и не лош обем, което е още един бонус. 
От декември насам съм влязла в серия с тежки и сериозни книги. И имам нужда от сравнително чести почивки за глътка въздух с разтоварващо четиво, но ми е много трудно да си намеря такива.
Може би от около месец насам чета "Войната не е с лице на жена". Тя е от онези книги, които ти е трудно да спреш да четеш, но когато спреш нямаш сили да отвориш отново. Някои от разказите ме карат да правя почивки, нещо което не ми се е случвало никога преди, ала картините се запечатват в съзнанието ми и ме преследват постоянно. Затова, когато видях анонса за книгата на Соман Чайнани, знаех, че имам нужда точно от това. И сега я държа в ръцете си, благодарение на BOPS. 


Приятно е като се замисли човек, че е едва началото на годината и книжните изненади те първа предстоят. Чакаме с нетърпение следващите кутии, мили хора. :)

понеделник, 19 март 2018 г.

"Предателка" ли е Амани?

Любопитна да научa какво ще се случи с Амани и въстанието започнах втората книга от поредицата късно през нощта, едва прочела първата. Изтичах до ледения хол и грабнах значително по тежката "Предателка" в ръка. И затечох...(това зачитане продължи доста по-дълго от планираното)

Учудващо втората част започна и продължи по-добре от първата. Обикновено в подобни young adult поредици втората част, където главните герои излизат от своята микровселена и се вливат в по-глобалната картина, действието се разводнява значително. Рядко ми се случва с книгите от този жанр, продължението да ми хареса повече от началото. Така се случи с "Предателка".

Оулин Хамилтън продължава историята без големи паузи в действието. Като полуджин Амани е ценна стока за близки и врагове и скоро след началото на книгата се оказва пленник в палата на султана - затворена в харема, но без да е същинска част от нея. Да си призная олекна ми от този факт. Четейки задната корица на книгата, анотацията остави доста разбъркани чувства в мен и и едно неопределено очакване с лош привкус. За щастие сюжетната линия продължи своята приключенска и бунтарска нишка, без особени отклонения. 

Затворена в харема на двореца, Амани има възможност да се докосне и до философията на султана, която макар и много жестока, се оказва не толкова нелогична и плоска, колкото изглеждаше в началото. В "Предателка" Оулин Хамилтън противопоставя две идеологии. От една страна е твърдата ръка, с която управлява султана. Ала както изглежда всички жестокости извършени от властимащия мъж не са просто функция на неговата амбиция и алчност, а желание да установи стабилност в държавата, макар и под диктатура. 

От другата страна застава въстаналия принц Ахмед и всички хора от съпротивата, които са били преследвани или ощетени по някакъв начин от праволинейното управление на султана. Техните идеали са чисти, ала кръвта продължава да се лее. Кръвта се лее, независимо коя идеология е избрал да следва човек. Ръцете на баща и син са изцапани с кръв. И докато в първата книга въздигахме принц Ахмед на пиедестал и заплювахме баща му ожесточено, с продължението, благодарение на беседите между султана и Амани, Оулин Хамилтън успява да посее зрънцето на съмнението и да ни принуди да обмислим ситуацията по-мащабно. Разбира се, намеси се и вълнението от очакването на решението на Амани - коя страна ще избере. Струва ми се, че ни очакват още изненади в тази насока и ще се радвам, ако се окажа права. Ще бъде наистина хубаво да видим как историята кривва от праволинейното ограничение на черното и бялото.

Романтичната линия между Амани и Джин леко избледня и остана някъде назад като фонов звук, което в този случай за мен лично не навреди на историята. Напротив, прозволи ми да се концентрирам върху опозицията между султана и въстаналия принц. Оулин Хамилтън не дава еднозначни отговори. Оставя читателя сам да избере коя идеология да подкрепи, тъй като на моменти и двете звучат крайно смислено и правилно. В крайна сметка всеки сам решава с какво може да се примири и с какво не.

Харесва ми, че Оулин Хамилтън разширява диапазона на героите. Има няколко нови образа, с които определено се радвам, че се запознах. Макар обемът, на който се простира сериозната част от книгата този път да е много по-голям, не мога да кажа, че ми лиспва хуморът и закачките. Историята има много добър баланс в това отношение. Разтоварващите моменти са чести, силни и добре разпределени между страниците, за да обират натрупалото се напрежение, без да превръщат книгата в пародия.
Оулин Хамилтън не ни лиши и от няколко интересни обрата в края на историята, благодарение на които се очертава третата книга да бъде също много интересна. Очакваме я на шести март тази година (Чак сега си давам сметка, колко време е минало, откак ревюто седи написано и нередактирано). По принцип ЕГМОНТ са доста стегнати в преводите, така че надявам се да не се забави много преди да стигне и до нас. 

понеделник, 5 март 2018 г.

Огън и пясъчни бури се вихрят в "Дете на пустинята"

Имам да наваксвам с няколко прочетени книги. Напоследък не ми остава много време за писане, защото влагам и малкото свободно време, което ми остава, в четене. След "Далечна светлина" имах нужда от няколко разтоварващи четива, които да укротят малко емоциите ми, защото всичко започна да става твърде наситено. Започнах с "Момичето, което изпи луната" и след нея просто не можех да започна отново тежка книга. Исках да задържа по-дълго това пръхкаво и хвърковато усещане, което тя остави в мен.
Затова се насочих към една книга, която чака отдавна. Купих си я преди време, но в онзи момент се бях заситила с Young Adult четива. Напоследък използвам този жанр доста нехайно. В него се включват всички книги, в които главните герои са млади, подрастващи, задължително момче и момиче, които неусетно се унасят в любовни трепети, но не бързат да си го признаят (поне единият от тях, най-често девойката, защото това удовлетворява по-голямата част от таргет групата). Останалите променливи варират - може да е с лек привкус на фентъзи или с делнична тематика, приключенска или ученическа. Има избор.

"Дете на пустинята" влиза в категорията. Дали защото отдавна не бях чела нещо от жанра или защото я прочетох в правилния момент, ме изненада приятно. Преди две години доста се изписа за нея, предимно положително настроени читатели. И както обикновено порядъчно закъсняла мисля да ви поговоря и аз малко за нея.

Оулин Хамилтън създава един свят между дивия запад и ориенталските обичаи, който оставя приключески привкус в устата. 

Амани отраства в малко градче сякаш в края на безкрайната пустиня, пълно с ограничени хора и ограничени възможности. Загубила майка си в ранните си детски години, Амани живее в дома на чичо си. Дом, който никога не е чувствала като свой, пълен с роднини, който никога не ги е било грижа за нея. Амани копнее да се махне от този малък и потискащ град, далеч от ужасното бъдеще, което я очаква тук - да бъде жена на младия бабаит Хасан или на чичо си, на чийто разноски така и така живее сега.

Бъдещето е твърде мрачно пред Амани, за да се примири с него. Амани дълго планира своето бягство от Дъстоук. И точно когато има план и вижда ясно лъч надежда да го осъществи, всичко се обърква. В плана й се наместват някой непредвидени обстоятелства в лицето на млад чужденец с проницателен поглед и насмешлива усмивка. Точно видът беда, в която не бива да се забърква и от която не може да стои далеч. 
Въпреки че трябва да дам няколко точки на Амани за опитите да се отдели от обекта на интереса си, при все привличането, който неспирно я притегля към него, тя в крайна сметка се оказва част от този тандем (както се очакваше и както, разбира се, се надявах да стане).
Връзката между Амани и Джин е като обтегната струна, която и двамата подръпват често и настойчиво, не винаги подготвени да понесат последиците от това. Напрежението в диалозите е обичайното за жанра, без да прелива и да превръща зараждащия се романс в досадна препирня. 

Пътуването през пустинята с мистериозния непознат се оказва само началото на поредица повратни събития в историята. На Амани й предстои да направи важен избор в живота си. Може би най-важният. Да реши, дали иска да бъде част от съпротивата. Но това няма да бъде лесно решение. Има неща, които й тежат след пътуването през пустинята с нейния спътник. Твърде много неизговорени думи, твърде много скрити истини, твърде много изпуснати моменти. 
Оулин Хамилтън е скрила и други изненади в ръкава. Амани разбира не точно по начина, който би желала, че самата тя е полуджин. Дете на човек и джин. А това разкритие носи със себе си голяма отговорност. Съмненията в Джин и неговите намерения растат. И пред Амани се разкрива поредното голямо предизвикателство, придружено от обичайното предателство на и без това рядко повереното й някому доверие. Тя трябва да реши, ще избяга ли отново, както е правила винаги досега или ще се изправи пред себе си, пред истината, пред страховете си и пред другите, за да заеме полагащото й се място в историята. 

На историята не й липсва динамика и хумор. В лагера на въстаналия принц, има няколко крайно очарователни образа, които харесвам дори повече от Амани и Джин. Вътрешната хармония и разбирателство, които царят в семейното обкръжение на съпротивата, придават допълнително топлина и огън на историята. Сблъсъци и битки не липсват. Изобщо динамиката на книгата е много приятна и историята се изплъзна неусетно прочетена, оставяйки приятната тръпка на очакване на следващата част.