сряда, 26 юли 2017 г.

Кажи на вълците, че съм си у дома

Примамливото заглавие и стилната корица на Издателство Милениум ме подтикнаха преди няколко години да си купя "Кажи на вълците, че съм си у дома". Нямах представа какво пише вътре, дори не си направих труда да обърна и да видя задната корица. Беше импулсивно решение. Просто знаех, че ще я прочета. Оставих я да отлежава доста време на един от рафтовете в спалнята. При всяка преподредба на библиотеката я поставях на първия ред при тези, които смятам да прочета в най-скоро време. И въпреки това посегнах към нея чак сега. Чакането си струваше. 

"Кажи на вълците, че съм си у дома"  е една прекрасна и много странна книга. В началото просто клатех глава и си мърморех тихо колко сбъркано е всичко в тази книга, но не спирах да чета. Не можех. 
Това е и първото нещо, което искам да ви кажа за нея. Перото на Карол Рифка Брънт е умело, уверено и умее да разказва истории по един особено магичен, нежен и любящ начин. 

Иска ми се да напиша "Това е една книга за...", но истината е, че тази книга е за толкова много неща, че изброяването им би ги омаловажило. И едва ли този текст би могъл да обхване цялата гама от събития и емоции. "Кажи на вълците, че съм си у дома" не е книга на действието и въпреки това в нея се случват толкова много неща. 

Джун и Грета са сестри. Две момичета, които с всеки следващ ден се отчуждават все повече една от друга. Грета непрекъснато се държи язвително с Джун, която пък от своя страна се затваря все повече в себе си. Единственият човек, който успява да извади Джун от нейния собствен затвор е нейният вуйчо и кръстник - Фин. Фин е зиключително талантлив художник, който бавно гасне заради СПИН. Както се досещате освен всичко друго Фин е и хомосексуален. И макар хомосексуалността да дърпа една от основните нишки на сюжета, тя не е събитие, не е заложена в обичайния смисъл, в който сме свикнали да я виждаме в литературата - като една безкрайна борба с обществото. Хомосексуалността е просто любов. 
Последните две години от живота си Фин се оттегля от светския живот, престава да прави изложби и за многизна това означава, че той е спрял да рисува. Това обаче съвсем не е така. Той прекарва времето си със своите племеници, рисувайки им портрет. Фин така и не успява да довърши истински потрета, защото винаги остава с усещането, че му липсва още нещо, че има още нещо, което трябва да добави, да промени, да нарисува. 

Колкото повече време прекарва Джун със своя вуйчо толкова повече се привързва към него и толкова по-голяма става пропастта между двете сестри. Грета не спира да се подиграва на Джун, а Фин е нейното убежище, нейния пристан, нейният специален човек.

И когато Фин си отива, светът на Джун се разпада. Объркана, изоставена, съкрушена, Джун не знае как да се справи с това. И тогава в живота й се поява Тоби - убиецът на чичо й. Човекът, който го е заразил със СПИН. Човекът, който й го е отнел. И Джун опитва да го намрази с всички сили. Но под повърхността се крият много тайни. Тайни, които ще променят живота й, които ще променят нея самата, тайни, които ще я накарат да приезнае истината пред себе си, да признае истината за себе си и да я приеме.

Обичам такива книги. Книги, които се фокусират във връзките между хората. Невидими нишки свързват героите на Карол Рифка Брънт, дори и понякога да не искат да го признаят. Дори когато бягат от другия, нишката ги свързва все по-здраво, притегля ги, увива се около тях, докато накрая не спрат своя бяг и не признаят страховете си на глас, докато не споделят срама и вината си.

"Кажи на вълците, че съм си у дома" е предизвикатеслтво. Тя е като празен дневник, който те приканва да напишеш историята си, като бяло платно, което копнее да бъде изпълнено с цветове. Тя е това, от което имат нужда подрастващите - искреност, смелост, себепознание. Приканва да извървиш пътя към себе си, придържайки се за опора към онези нишки, които водят към хората, които обичаш и които те обичат.

В "Кажи на вълците, че съм си у дома" има много тъга - тиха, монотонна, яростна, разяждаща, жестока и преливаща от любов. Да изгубиш специален човек преобръща целия ти свят и те променя неминуемо. Разбраш, че времето ти помага да се справиш с тъгата, но тя никога не изчезва напълна. Разбираш, че можеш отново да си щастлив, макар това да ти носи по мъничко вина. Разбираш, че можеш да залепиш късчетата на разбитото си сърце, за да го накараш да продължи да тупти, но винаги ще има пробойни. Освен ако не позволиш на някого да ги обвие със своята обич. 

Трудно е да откриеш обичта, когато си наранен и изоставен. Понякога тя се крие в негативното пространство, защриховано от умелата ръка на художника, прикрита сред фигурите, невидима за непосветените очи.

Обичам тази книга заради посланието, което изпраща. Обичам я, защото ме изпълва със сила и несломим дух. Обичам я, защото ми напомня, че дори и в най-трудните моменти в живота ми, имам обич - безкрайно много обич. Напомня ми, че дори и да не се набива на очи, дори да е защрихована лекичко в негативното пространство, тя е там и ме кара да държа "главата си високо, а юмруците ниско".



Четат ли двама през юли

С едноседмично закъснение юлският BOPS най-накрая е в ръцете ми. И тъй като Еконт нещо не се справиха много добре със задачата си и ми донесоха поразпаднала се кутия, първото нещо успях да зърна е приятния лилаво-розов нюанс на опаковъчната хартия вътре. И това ме кара още по-нетърпеливо да разопаковам.

Ще ви кажа нещо под секрет. Дано не ме сметнете за откачалка. Първо сглобих обратно кутията, поизпънах и я пооправих малко преди да я отворя тържествено, за да мога да изпитам онази чиста наслада от това да "отваряш" кутия пълна с изненади. 

Харесвам идеята, която сте вложили в кутията. 
Особено закачката с малката книжчица и книгоразделител на "Индор и Братството на Почти Пълната Луна". Но този път съм подготвена и много радостна, че искате да обърнете нашия взор към българското фентъзи. 
Таймингът ми на тазогодишния Пролетен панаир на книгата в НДК се оказа перфектен. Защото освен срещата ми с Яна Букова, успях да се срещна и с двамата създатели на тази книжка - писател и илюстратор. Две млади и лъчезарни момчета, които преследват мечтите си. Картата, която Добромир Томов е нарисувал е впечатляваща. Признавам, че още не съм стигнала до книгата на Богомил Добрев, но предвид поредицата от сериозни книги, които прочетох напоследък ми се струва, че съвсем скоро ще й дойде времето и на нея. 
Двата дребни артикула, сгушени до книгите ме изненадаха. Стикерът с Дарт Вейдър, който ако бях още тийнеджър и имах собствена стая, щях мигновенно да лепна на стената някъде между плакатите, които винаги съм си мечтала да залепя по стените в моята стая. И което не се случи, понеже както разбирате нашите нямаше да останат очаровани, ако префасонирах хола им, който беше отредената ми стая, в зала на славните ми тийн години. Ключодържателят с номерът на перона водещ към влака за Хогуърдс е абсолютно маниашки и веднага се закачи на връзката ми с ключове, която се наложи да поразтоваря, за да се откроява новата ми придобивка. 

И, разбира се, следва основния артикул в кутията, за който получихме малък жокер и който вероятно всички се чудехме как ли ще изглежда. Сутрешното кафе/чай е ритуал за мнозина от нас. И да го пиеш от чаша, която обичаш, създава допълнително уют на заниманието. 
А книжният избор на Алекс и Райс за този месец ме изненада и зарадва искрено. Тайничко се надявах една от книгите да е именно тази на Джо Абъркромби, но знам, че тези неща рядко ми се сбъдват. Така че опитайте да си представите чувството, което се загнезди в мен, когато я извадих от кутията. Няма човек, който е прочел трилогията му и да не се е прехласнал по инквизитор Глокта. Убедена съм. Той е един от любимите ми образи в литературата изобщо.Така че още една доза Глокта  - дайте я насам.
"До всички момчета, които съм обичала" ми е непозната, но четейки задната корица, изглежда като приятно и леко четиво. Идеално за плаж или разходка в парка. От онези книжки, които ти помагат да се отпуснеш, забавляваш, да изчистиш съзнанието си преди да се хвърлиш отново на сериозната книжна вълна








вторник, 25 юли 2017 г.

Власт, свръхсили и бунтовническа съпротива се вихрят сред страниците на "Стоманеното сърце"




Преди да прочета "Душата на императора", за мен Сандерсън беше книжното олицетворение на Manowar. Знаете, мечове, чест, класическо хеви. Или иначе казано - пълна скука. Извинявам се на феновете на Manowar, знам, колко гадно е някой да се отнася пренебрежително към любимата ти музика, но това просто не е моят влак. 
Разбира се, след "Душата на императора" това тотално се промени. Аз съм върл фен на Сандерсън и дори с целия си акъл замъкнах 5-месечното си бебе в Мол..Мол...абе, в онзи мол, в който се състоя автографораздаването. Сандерсън ми каза, че съм луда и че никога не би отишъл с бебе на такова събитие и се посмяхме заедно на тази моя лудост. Но за мен това беше един прекрасен ден в моя живот. За моя малка радост, не бях единствената луда, помъкнала бебе и разни други майки се разнасяха като мен с отрочета на ръце, нетърпеливи да зърнат своя обичан автор отблизо.
Та така де, не се знае, може един ден нещо да ми прещрака и така да стана и най-върлия фен на Manowar, кой знае.

Опитвам се да чета Сандерсън на парче. Макар че ми е много трудно. Веднага след като затворя една негова книга, копнея да отворя друга. Но познавам прекалено добре онова чувство на празнота, когато прочетеш всичко от свой любим автор и останеш с пръст в уста, за да чакаш нещо ново. За моя огромна радост този път не се влюбих в отдавна напуснал този свят писател, а в такъв, който е в разцвета на силите си и очевидно много продуктивен. Така че се моля да се не обърка нещо и да си остарея с неговите книги.

Трилогията "Възмездителите" всъщност са първите книги, които си купих след "Душата на императора", но не знам защо не започнах с тях. Все още не бях много в свои води. А и ми се струваше, че клонят по-скоро към фантастиката, отколкото към фентъзито, та реших да не рискувам крехкрата и напориста връзка с автора. Затова го дадох по-леко с познатата обстановка и правила на "Елантрис".

Но сега вече знам, че бих чела всичко от този човек, каквото и да публикува - епична сага, фантастика, комикс, памфлет, стих, списъкът с покупките му, всичко.
Със "Стоманеното сърце" Сандерсън за пореден път показва способността си да създава, руши и превръща в реалност световете, които неизчерпаемото му въображение ражда.

Отново ни захвърля в един прецакан свят, в който по нейзнайна все още причина някакво небесно явление, наречено Злочестие, започва да преобразява хората и да ги даравя с различни способности. И като казвам различни, имам предвид наистина различни - ментални, визуални, природни, защитни, физически и каквото още ви дойде на ума. Епичните притежават наистина разнообразни свръхсили. Някои не са толкова впечатляващи, други обаче са крайно опасни и могъщи. И така на всеки според полученото, се изгражда постепенно и йерархичната стълба в новоизлюпеното общество на Епичните. И както винаги, когато някой се сдобие изведнъж с неочаквана мощ и власт, нещата не тръгват на добре. Светът е раздран от съревнованието между Епичните, които като кучета дърпат кокала към себе си и не мислят за последиците, които нанасят на всички останали обикновени хорица. Властта променя и унищожава и последните останки от морала и ценностите в хората. Общо взето положението е "Пази, боже, сляпо да прогледа".

Светът, такъв какъвто го познаваме, бързо се разпада и за да оцелеят хората се обединяват в самостоятелни териториални единици, образуващи се около някой изключително силен Епичен, които може да защити територията си и да създаде някакви що годе приемливи условия за живот. За граници, държави и световна карта дори не може да става дума. Хаосът е пълен. Един от най-добре развитите градове е Нюкаго, където Стомането сърце управлява своята малка империя.

Стоманеното сърце е класически образ на злодей, излезнал изпод пръстите на Сандерсън. Извънземно силен, абсолютно неуязвим на пръв поглед, властен и жесток.
Като казвам "управлява града" това не е съвсем точно. Правилната дума е властва. Изобщо Власт е ключовата дума в първата книга от трилогията. Тук осезаемо всичко се върти около класическия модел за подчинение.

И, разбира се, както е и редно във всяка подобна история и тук съпротива не липсва. Възмездителите са група бунтовници, които избиват Епични - премерено, с винаги внимателно и добре подготвени удари.с железен план за бягство и възможно най-инкогнито. В крайна сметка, когато си от другата страна на барикадата, най-важното нещо е анонимността, защото ти дава свободата да изненадаш противника си, а и да си запазиш кожата на гърба, където й е мястото. 
Животът, подобно на река, си е влязъл в своето русло - тук-таке има по-дълбоки вирчета, някои водопадчета, баири и падини, някъде е по-буйна, другаде спокойна почти като огледало, но в общи линии си следва своя вече издълбан в земята път. Докато на пътя на възмездителите не застава Дейвид. Младеж, който след смъртта на баща си посвещава живота си на това да намери слабото място на Стоманеното сърце и да отмъсти за баща си. И какъв по-добър начин от това да получи подкрепата на Възмедителите и с тяхна помощ да осъществи плана си. 

Дейвид е вманиачен на тема Възмездители и Епични. Прекарва години в изследване, проучване и събиране на информация и емпирични данни за тях. За Възмездителите, за да успее да се вмъкне в тяхната групировка, а за Епичните, за да ги унищожи, разбира се.
Но това съвсем не в стила на бунтовниците. Не че им липсва желание, но дори не си правят илюзии, че могат да бутнат някой толкова силен като Стоманеното сърце. Още повече с ясното съзнание, че не познават слабостта му. Всеки Епичен си има слабост. А слабостите са още по-разнообразни от силите им. Може да бъде нещо крайно дребно, маловажно, глупаво или дори безумно. Но  всеки от тях е уязвим по някакъв начин.
На Дейвид изобщо няма да му бъде лесно да убеди бунтовниците да приемат идеята му.Нои когато си посветил целия си живот на подобно начинание, просто няма начин да се откажеш.

Книгата е лека, ненатрапчива, изпълнена с действие, закачливи диалози, премерена доза емоционалност, точно колкото да я направи близка до читателя, без да навлиза в дебрите на драмата. Сандерсън отново ме изненадва с тази рязка промяна в жанрово отношение. "Стоманеното сърце" е насочена към тийнеджърскта аудитория, не че нещо ми попречи да ми бъде супер интересна.Но верен на себе си, заложи и някои други идеи, в тази книга. Не липсват антиутопичните елементи - новия световен ред, който се базира на крайности,безусловната власт, моделите на подчинение, упражняването на натиск, като тук големия разрив в отделните единици на обществото се получава благодарение на различния им достъп до технологиите. Колкото по-добре оборудван си, толкова по-силен противник можеш да бъдеш. 
Не липсват и обрати и изненади. Нямам търпение да видя какво ще се случи в следващата книга.

Много добро начало. Силно се надявам, а и съдейки по обема на останалите две книги, действието ще се запази стегнато като в първата книга, без излишно протакане и завъртулки. Заявката към вттората книга в края на първата също беше доста обещаваща. Така че съвсем скоро се пренасям отново в Нюкаго, за да видя какви ги вършат Възмездителите.

петък, 14 юли 2017 г.

"Бащите не си отиват". Никога.

"Бащите не си отиват" е първият ми спечелен Giveaway в Goodreads, за което искам искрено да благодаря на издателство ICU. Истината е, че дори да не я бях бях получила като подарък, тя беше една от основните ми цели на Пролетния панаир в НДК тази година. Но Goodreads ме изпревари. 

Оставих си малко време преди да я започна, макар Goodreads  да ми напомняше от време на време, че като Giveaway winner е хубаво да споделя своето мнение за книгата. Но за книга като тази на мен ми трябва правилна настройка. Тя е от онези книги, които чакат правилния момент, за да достигнат истински до своите читатели. Вероятно би ми харесала, когато и да я бях прочела, но сега се вкорени в мен завинаги.

"Бащите не си отиват"  е сборник с кратки разкази, есета, мисли - разлиляни и събрани в няколко страници. Двадесет дами и четирима мъже. Двадесет и четири разказа за обич, липса, празнота и топлина.
Донякъде разбирам защо дамите взимат превес в този сборник. Самата аз, бидейки момиченцето на тати, не мога и не искам да си представям какъв би бил светът без него. Съвсем наскоро водих един разговор с моя близка, чийто татко си е отишъл преди много години. Говорихме, плакахме и се смяхме за всичко това, което сега отново откривам в този сборник.

Татко е стожер, татко е непоклатима стена, татко е бетон, неразрушим. Той е винаги там. Каквото и да става в тоя живот, знаеш че татко е там. Ще изпада във възторг винаги, когато му кажеш, че се прибираш за уикенда. Ще се разтапя от щастие, когато обвиеш с ръце врата му и го целунеш. Ще му се размекват колената, когато държи внучето си в ръце. Ще играе с теб на табла и ще ти скъса шортите, без да му мигне окото, а после ще ти пусне една игра дюшеш, колкото да искаш пак играеш с него следащия път. За да не се откажеш. Татко няма да се откаже от теб. Татко винаги ще бъде там.
И когато един ден си отиде, защото това се случва рано или късно, ще остави след себе си празнина, която не може да бъде запълнена с нищо. Никога. Когато татко вече не е там, един свят се разпада. Под краката ти се отваря бездна и пропадаш. Изведнъж осъзнаваш, че не си безсмъртен. Че всички онези неща, които са ти се стрували като детска игра, всъщност са ужасно трудни, сложни и тежки, защото непоколебимата стена зад гърба ти вече я няма. И спънеш ли се назад, ще паднеш. 
"Бащите не си отиват"  е освождение. Освобождение на болката и любовта. Страниците й преливат с емоции право в сърцето ми. Някои, от които са непознати за мен. Емоции, които ме е страх да изпитам.

Макар да са написани от възрастни хора, които по един или друг начин са подредили живота си, от хора, които вече имат собствени семейства и деца, тези разкази са по детски чисти и искрени. Защото няма значение на колко години сме, колко път сме извървяли, през какво сме преминали, за мама и татко ние винаги ще бъдем деца. Понякога прегръщам дъщеря си и се опитвам да я запаметя такава каквато е сега - деветмесечно бебе и се моля един ден след години, когато пак я прегръщам, да помня този образ, на това прелестно малко бебе. Сигурна съм, че моят татко по същия начин си спомня онези минути през нощта, когато аз като малко възропче съм се гушела беззащитна в големите му (както мама ги нарича миньорски) ръце, докато ми е давал шишето с мляко.

Благодаря на Невена Дишлева-Кръстева, благодаря на Кети Иванова, Цветана Кръстева, Теа Денолюбова, Мария Касимова-Моасе, Василена Чонова, Марин Бодаков, Камен Алипиев, Силвия Чолева, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Катя Атанасова, Екатерина Петрова, Надежда Радулова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев-Шошо, Ина Иванова, Ерна Ангелова, Златна Костова, Мариана Де Мео, Манол Пейков, Райна Димитрова, Елена Панайотова, Маргарита Велева и Василена Мирчева. Благодаря ви, че споделихте вашите най-съкровени чувства с нас. Благодаря ви, е ни допуснахте в онова малко тъмно кътче от душата си, където пазите най-скъпите си и топли спомени, блаодаря ви, затова че ни научихте, че Бащите не си отиват.

Един ден, когато моментът настъпи, ще я прочета отново.


сряда, 12 юли 2017 г.

Бьорнстад - Град на мечки и хора със сърца

За мен "Бьорнстад"  на Фреерик Бакман е шедьовър. Знам, че ще има и други като мен, които ще кажат подобни думи, а това ще накара едни други хора да седнат с определени очаквания и накрая да останат разочаровани. Не защото книгата го заслужава, а защото са имали друга нагласа и раздразнението им от тази неудовлетвореност ще надделее. Затова ще ви кажа, изчистете главата си от очаквания и представи. Знаете, че Бакман пише хубаво, знаете, че думите му извират от сърцето, знаете, че дори и тъжните моменти в неговите книги са написани с топлина и човечност. Това ви е достатъчно. Оставете останалото на "Бьорнстад". 

Не знам как да подхвана този текст по-натам. Не искам да ви издавам части от сюжета, а ми се струва, че думите ми ще останат твърде голи и слаби без тях.
За мен "Бьорстад" е най-хубавата книга на Бакман. Книга, която те удря в земята, разбива ти сърцето, а после ти дава кураж, идва с теб, помага ти да събереш парчетата, завива те с одеало до камината, дава ти толкова много обич, че да стигне да залепиш и две сърца, а топлината от домашния огън помага сърцето ти да стане отново едно цяло и да затупти. Винаги ще помниш, че е било разбито, но въпреки това вече знаеш, че животът продължава и ще бъдеш способен отново да изпиташ радост. 

Този път за арена на своите думи, Бакман си избира Бьорнстад - Град на мечки. Сгушен дълбоко в горите, толкова дълбоко, че е достатъчно две момичета да повървят известно време наътре в гората, за да ги търсят после с дни, ако се наложи. Малък, зачухан, забутан в дън гори град. Градче. Шепа хора с шепа мечти. 

Бьорнстад е онези малки градчета, които се нуждаят от кауза, за да продължат да съществуват. Инак всеки би заминал. Докато накрая не умре и последният жител. Бьорнстад кара хората да се връщат, защото въпреки че ги лишава от много от удобствата на големия град, им дава други неща. Неща, които хората по една или друга причина търсят - сигурност, спокойствие, природа, приятели и хокей. 
Бьорнстад е хокеен град. Хокеят е само една игра и заедно с това е всичко. Хокеят е абсолютно всичко, което има този град. Хокеят възпитава децата им, хокеят се грижи за децата им, хокеят е забавление, хокеят е дисциплина, стремеж, мечта, хокеят е болка, хокеят е радост, хокеят е пари и инвестиции, хокеят е хляб и прехрана, хокеят е спорт и поминък.  В един малък град като Бьорнстад, какво друго биха могли да правят децата освен да играят хокей. 

Когато животът те смачква, когато мизерното ти съществуване ти се струва безсмислено, когато ежедневието те затрупа с тежестта и монотонността си, един единствен хокеен мач може да върне искрата, да те подпали и осмисли целия ти живот.
Да бъдеш в хокейният клуб на Бьорнстад е всичко, за което едно момче би могло да мечтае. И не минава и ден, през който момчетата от отбора да помнят и знаят колко е важно това. Хокеят е техния живот. Те просто искат да играят. Искат да дават всичко от себе си. търпят болката, обичат тренировките, възхищават се на треньора си. Хокеят е техният живот. А в отбора момчетата са толкова пъстри, колкото могат да бъдат само в един малък град като Бьорнстад.

Кевин - звездата на отбора, най-добрият играч, чийто родители не са дошли на нито един мач. Баща му спонсорира и на практика издържа целия отбор, но не е виждал сина си да играе на леда. Бени - най-добрият приятел на Кевин. Най-грубият играч, този който понася най-много травми. Бени, който може и да не е причината да печелят мачовете, но без когото със сигурност щяха да загубят. Бени крие много под повърхността на момче с диво сърце и тъжни очи. Боби, който догодина ще бъде вече твърде голям за юношеския отбор и недостатъчно добър за мъжкия. Амат, който е бърз като светкавица. Амат, който години наред помага тайно на майка си да чисти парзалката. Амат, който е израстнал на леда и не може да си представи да бъде на друго място. Лют, на когото му е трудно да намери своето място в отбора, сблъсквайки се с желанието си да бъде част от групата и болните амбиции на майка му да бъде лидер във всичко. Момчета пъстри като цветовете на пречупената светлина. Но когато излезнат на леда, те са едно.

Верен на себе си Бакман запазва своя стил. Изреченията са кратки. Изказът простичък. Но думите му казват толкова много. И стигат право до сърцето на читателя. В ума ми е постоянно мисълта "Ако аз бях на нейно/негово място, какво щях да направя?" Неизбежно е да се сравнявам с героите в тази история, защото тя е ужасно близо до битието ни. Бакман създава не герои, а хора в своите книги. Те са истински, оголени пред нас - слаби в някои неща, силни в други, изпълнени с емоции - прекрасни и срамни.

Нашарих цялата книга с отбелязки на цитатите, към които искам да се върна пак. Но в крайна сметка реших, че няма да ви ги споделя. Ако сте чели и обичате предишните книги на Бакман, то ще посегнете и към тази. Открийте сами своите цитати. Позволете им да достигнат до вас. Защото в крайна сметка всяка една книга на Бакман ни прави малко по-добри, малко по-човечни, позволявайки ни в рамките на тези 300-400 страници да влезем в обувките на някого другиго - съсед, приятел, съотборник, дете, родител, приятел по чашка или съдружник.

Тази книга е хокей и всичко извън него. Тя е книга за любов, предателство, приятелство, порастване, престъпление, вина, наказание, съпричастност, колектив и личност, възмъжаване, мечти, ....сигурно мога да изброявам до утре. Обичам "

Бьорнстад", защото тя е като живота - гола, честна, откровена до болка, безпощадна и много, много топла, състрадателна и обичлива.


понеделник, 10 юли 2017 г.

Игра и реалност се преплитат в света на Еребус

Обичам книги, чийто свят по някакъв начин се пренася на игралното поле, изградено от нули и единици, въпреки че не ми се случва често да попадам на такива. "Играч първи, приготви се" определено беше интересна. Спомням си, че я четох по нощите и въпреки че наистина много ми се спеше, ми бе наистина трудно да се насиля и да я оставя. "Еребус" на Издателство Пан ми напомня на нея по очевидни причини - електронна игра, която се преплита с живота на своите участници в истинския свят, съзтезание, голяма награда и объркани тийнейджъри.

Е, "Еребус" е малко по-мрачна и страховита от Играта в романът на Ърнест Клайн.
Светът на Еребус не се различва по нищо друго, от която и да било компютърна игра - хора, елфи, варвари, вампири. В Еребус можеш да бъдеш каквото поискаш. Можеш да се казваш както искаш. Да участваш в невероятни битки и да се впускаш в различни приключения. Е, като казах, че Еребус е като всички други компютъри игри, всъщност не бях съвсем честна. Има една малка подробност, която я отличава от всичи други и променя смисъла на понятието "компютърна игра" изобщо. В Еребус е закодиран изкуствен интелект. Играта може да води свободен диалог със своите участници, да се учи сама, да се развива, да отговаря адекватно на непрограмирани предварително ситуации. Свързана на дълбоко ниво с Мрежата, Еребус проучва добре своите играчи, знае слабите им места, знае как да ги използва, за да постигне целта си. 
И макар чак в края на книгата да се говори за ИИ, още от първото влизане на Ник в играта става ясно, че Еребус може да разсъждава сама.

Ник е добро момче, което носи в сърцето си едностранна любов към своята съученичка Емили. И макар тя да не е груба или преднамерено незаинтересована от него, все пак той не намира достатъчно знаци, които да му вдъхнат смелост, за да признае чувствата си. Класическа тийнеджърска ситуация. Нима всеки от нас не е имал несподелена любов в онези години, която не му е давала да заспи нощем, а сутрин го е изритвала рано от леглото със своето нетърпение да види обекта на своите чувства. 

И докато Ник е погълнат от своите любовни терзания, нещо странно започва да се случва в училището му. Съучениците му започват да се държат неадекватно, изглеждат уморени, все повече деца отсъстват от часовете и странно заговорничат по тъмните ъгли в междучасията. Някакъв диск се предава от дете на дете, но когото и да попита Ник, се сблъска със стена от мълчание. Докато накрая сам не получава един.

Еребус е най-добрата игра, в която е участвал някога. Толкова интересна, толкова умна, мистериозна и завладяваща, че Ник не може да се откъсне от нея. Игра, която преобръща целия му живот. Приоритетите бързо се пренареждат и доброто момче се превръща в поредното зомби в училище, което се чуди кой е най-подходящия момент за неговия герой в играта, за да се престори на болен и да напредне в съзтезанието. И това не е единствения начин, по който играта се намесва в неговия живот. 

Скоро игра и реалност се сместват. В единия ден се бие на арената и получава награди от Пратеника, а на следващия се промъква на отдалечен паркинг, за да прави тайни снимки на някаква непозната кола с непознат собственик. Задачите, които Пратеникът му възлага често изглеждат лишени от смисъл, но няма значение колко са странни, защото желанието на момчето да се върне обратно в чудния свят на Еребус е непреодолимо. И той е готов на всичко. Или поне така си мисли.

Истината е, че докато чета самата аз изпитвам силно нетъпение отново да се върнем в Еребус, за да видя какво ще се случи със Сарий, с какви други същества ще се запознае, пред какви врагове ще се изправи, в какви битки ще участва, как ще победи противниците си, какви награди ще получи, с колко нива ще напредне и колко информация ще успее да събере за Голямата битка с Ортолан - най-големият враг на Еребус.

Мозайката започва да се нарежда парче по парче. Всяка задача, която участниците на Еребус трябва да изпълнят в реалния свят, постава своите нули и единици инфомация в цялостната картина.
Ник ще трябва да се пребори с много по-сериозен враг от Ортолан. Трябва да се изправи срещу себе си, срещу принципите, възпитанието и ценностите си, ако иска да продължи да играе. Ник трябва да убие човек - враг на Еребус. 

Урсула Познански успява да улови много точно противоречивите емоции на децата. Силата на желанията, която в онази възраст е толкова притегателна, че може да ни накара да вършим лудости. Вятърничавостта и нейният противовес - слабо осъзнатата отговорност. Конфликтът във въпроса "Достатъчно ли съм голям за това?" Първият сблъсък с последствията от дейстията ни.
Младежките години са време на осъзнаване, на избори - съзнателни и неосъзнати, време, в което се оформяме като личности, време, в което започваме да осъзнаваме, че най-лесният път рядко е правилния, че нищо хубаво не се постига лесно. 

Макар да се усеща подхода към младежката аудитория и "Еребус" да е далеч от сериозна книга, не мога да отрека, че ми достави удоволстие да се впусна сред страниците й, да симпатизирам на героите й, да бъда част от тяхната борба.