понеделник, 16 октомври 2017 г.

"Балада за Георг Хених" ни връща обратно на пътя на обичта

След "Повелителят на мухите" имах нужда от четиво, което да ме издърпа от мрачните ми мисли и да ме накара отново да отменя смъртната присъда, която бях издала на това незаслужаващо обич и щастие човешко племе. 
Радвам се, че българските издатели отделят част от времето си, за да преиздадат някои прекрасни български шедьоври, които тънат в прах и забвение, наредили своите парцаливи дрипи по огънатите рафтове на старата библиотека, на която й липсва цвят и въздух, за да привлече окото на читателя. Щастлива съм, че периодично книги като тази се възраждат от пепелта, за да достигнат следващото поколение читатели. 

"Балада за Георг Хених" е от ония книги, за които може да се напишат много думи, литературни анализи, есета или просто да си излее човек душата на белия лист. Но нищо не може да се изрази чувството на наслада, което доставя тази книга  на читателя.
Това е една книга за битката между изкуството и делничното злободневие, между духовната извисеност на човека с ценности и нищетата на материалното, между любовта и парите. И макар изтъкана от конфликти и сблъсъци това е една истинска балада, написана с толкова нежност и любов, че разтапя душата.

Виктор е едно десетгодишно момче, което се е сблъсало с бедността, но типично по детски я разбира по свой собствен начин. Не разбира цялата палитра от чувства, които ражда тази нищета у родителите и съседите му. Не разбира честите скандали за бюфета вкъщи или по-точно за липсата му. Не разбира важността на бюфета. Не разбира къде е неговото място в тази къща, в този свят. 

Виктор мечтае и сънува съвсем не по детски. Сънува как печели купища пари от концерти, защото на тази крехка възраст единственото нещо, което умее да прави и от което знае, че може да спечели пари,  е да свири на цигулка. А преливащите от ръцете му пари бута в тези на своите родители, за да купят бюфет. И караниците най-накрая да спрат. В думите на Виктор няма обвинение, няма страх. Просто  чиста детска логика. Щом липсата на бюфет е това, което кара родителите му да си крещят, значи един бюфет ще рещи въпроса и ще настъпи мир и хармония. Спомням си, макар и малко мътно, собствените си детски години, когато всичко плуваше на повърхността, когато самата аз не разбирах значението зад думите на възрастните покрай мен. 
И Виктор вероятно щеше да се забуди в злободневието и жлъчта на този свят също като своите родители, ако не бе срещнал майстор Георг Хених.

Майстор Хених е чех по националност и изкусен лютиер. Поканен от свои близки преди много години в България, за да постави основите на школата по лютиерство, майсторът напуска родината си и остава тук, където изживява последните си дни в самота, нищета и забвение.
Георг Хених е олицетворение на любовта и добротата у човека, будната съвест, която почуква по закоравялата черупка в сърцата ни, за да ни пробуди и да ни напомни кои са истински важните неща, кои са нещата, които ни правят богати. 

Толкова топлина и обич са сбрани в действията му, че преливат право в мен, стояща от другата страна на тези страници и малко по-малко възвръщат вярата ми в хората.
А после виждам как същите тия хора, в които добродушният старец ме кара да вярвам бавно и жестоко го смазват с предразсъдъците, претенциите и амбициите си. И отново се разгневявам на света. И така лъкатуша в емоциите си до последните страници.
Боли ме да гледам как майстора си отива - сам, забравен от света, предал се на болестите си, но с достойство и любов в сърцето до сетния си дъх, прегърнал своията цигулка за Бога. 
Виктор прави своя избор и разказва тази история с цялата любов, на която е способен. Не позволява на озлоблението и сиромашията да го пречупят. Виктор се превръща в цар Виктор, точно както старецът му е казал.
Аз отдавна не съм дете. Понякога залитам по опасния наклон на злободневието и забравям колко е преходно всичко. Обичам тази книга, защото ме връща в реалността. Не онази реалност, за която говорят всички - сива, мрачна, разчетена до секунда и стотинка. Връща ме в онази реалност, която сами си ковем, в която обичта, уважението и сърцето са господарите. Онази, в която Дон Кихот не е луд, а истински рицар. Там където хората винаги намират пътя към вярата и надеждата. Реалността, в която искам да живея. 





петък, 13 октомври 2017 г.

"Повелителят на мухите" превръща невинността в жестокост

От години това заглавие попада в полезрението ми по една или друга причина. Най-често като база за сравнение в ревюта и статии за нови антиутопии. Така че през това време "Повелителят на мухите" се нареди до "1984" в представите ми, без да съм я чела. 
Когато миналото лято сестра ми я прочете, беше като болна като няколко дни. Мрачна и изощена, обикаляше в дома си като призрак. Думите й бяха "Толкова смазваща и реална е, че усещаш как те затиска под всичките си слоеве жестокост и не можеш да дишаш." Това малко ме уплаши и не побързах да я отворя веднага след като ми каза, че наистина е хубава книга, която си заслужава да се прочете. 

Но не можеш да отлагаш дълго някои книги. Те се заравят дълбоко в съзнанието ти и не спират да те зоват - тихо и смирено, докато не ги отвориш и не зачетеш. 
"Повелителят на мухите" е мрачна и жестока антиутопия в духа на Оруел. Група английски момчета претърпяват самолетна катастрофа и попадат на самотен остров.Незнайно как възрастни няма, а момчетата са здрави и невредими. 
Островът е райско кътче, забравено от света. Водата е лазурна, плажът се е ширнал пред тях, а гората е дълбока и крие приключения. Всичко е прекрасно.  
Макар и деца, момчетата познават света на възрастните. И знаят, че имат нужда от водач и правила. Демократичният вот е проведен и след кратък сблъсък с опонента си Джек, Ралф е избран за вожд. Рапанът се превръща в символ на свободата на словото. Който държи рапанът има право да говори без да бъде прекъсван, хулен или неглижиран по какъвто и да било начин. 

Планът е съставен. Правилата са на лице. Всеки получава задачата си. Всички единодушно се съгласяват, че огънят и най-важното нещо. Колко по-високо се издига димът, толкова по-голям е шансът да бъдат забелязани и спасени. А дотогава момчетата запретват ръкави, за да направят живота си на острова възможен. Трябва да се събира и носи вода за пиене, да се построят колиби и заслони, които да ги пазят от дъжд и вятър, да се събира храна и да се лови дивеч. И тогава истините от света на възрастните ги връхлитат с пълна сила. На никого не му се занимава с правене заслони, когато може да играе по цял ден на топлия пясък. На първия ден всички разпредели с тази задача се включват, на втория ден намалят, а на третия се налага две момчета да свърпат цялата работа. И цикълът се завърта. Същата съдба сполетява водата и огъня. И правилата бавно започват губят стойност и да се променят. ,

Когато Джек и групата му от ловци хващат първия си дивеч, зарязвайки огъня, който изгасва на хълма, Уилям Голдинг очертава ясно пътя, по който ще поемат героите му. Приоритетите се преподреждат и първичното излиза на преден план. 

Уилям Голдинг посява семейната на жестокостта още в първите страници на книгата, когато Прасчо се превръща в Прасчо. Дебелото момче, което е на практика сляпо без очилата си се опитва години наред да избяга от този прякор. Прякор, който му е донесъл не малко вербално и физическо насилие от другите деца. И сега когато животът го запраща на самотен остров с група деца, момчето вижда своя шанс за ново начало. Шанс, хората да научат името му. Шанс, да го наричат с кое и да е име, стига да не е този омразен прякор. Шанс, да се впише в новата среда, да открие приятели, да бъде сред свои. Но още в началото дебеланкото се превръща в Прасчо. Отново. И с този акт на жестокост Уилям Голдинг поставя очертанията на своята история, показва на читателя с какво се е захванал. 

Низ от събития превеждат момчетата през дълбоките води на личния избор. Сблъсъкът между Ралф и Джек поставя опорните точки на индивидуалния избор за всяко едно от момчетата. Те трябва да изберат между спасение и оцеляване, между разум и порив, между спотеност и страх. А смъртта е техен незименен спътник през цялото време. Всичко започва с изчезналото момче на плажа още в началото, за да мине през първичното групово убийство на Саймън и да стигне до умишленото и осъзнато убийство на Прасчо.

Всичко изглежда много по-ужасно когато деца проявяват жестокост, когато отнемат живот. Метаморфозата на момчетата от безгрижни деца в осъзнати убийци е силна и ужасяваща заради контраста в двете състояния - миналото и бъдещето. Сблъсъкът на невинния до вчера ум с окървавените днес ръце и тежестта от извършеното, която се стоварва върху плещите на крехкото телце с всичка сила. 
"Повелителят на мухите" обхваща толкова аспекти на човешкото поведение, че няма как да бъдат събрани в един текст. Това е книга, която ми се иска да бъде изучавана в училище. Книга, на която да се обърне внимание, защото очертава граници - поведенчески, психологически, морални, етични, емоциални, лични и групови. "Повелителят" дава теми за размисъл на ума, дава ситуации за преоценка, дава измерения на някои важни житейски стожери. 
"Повелителят" ни учи да мислим по един суров и категоричен начин.
Копнея да бъде преиздадена. 




сряда, 11 октомври 2017 г.

"Демон шосе" е мрачно, тайнствено и изпълнено с чудовища и откачалки

Когато чуя Дерек Ланди несъмнено първата ми асоциация е Скъдъгъри - шайка откачалки, които не спират да ме изумяват и радват. Една поредица, която започна като тийнеджърска и накрая работата стана толкова дебела, че чак не ти се вярва, как англичаните са решили да се изучава в училище.  Дерек Ланди сам си постави летвата толкова високо. И когато си купих "Демон шосе", просто не можах да се отърся от очакванията си.

Но Дерек Ланди не разочарова. Още с първите страници става ясно, че четеш негова книга. Няма как да объркаш този почерк. Няма как да не познаеш от чия глава извират тези идеи. Всичко започва съвсем нормално (или поне до края на втората страница)  - В директорския кабинет. Амбър и родителите й от една страна и директорката от другата, обсъждат заедно постъпката на Амбър и какво наказание заслужава тя. Но за разлика от обичайния начин, по който протичат тези срещи, тук нещата изведнъж рязко излизат извън контрол. И в крайна сметка Амбър получава извинение вместо наказание от директорката. И тук си казваш "Лелееее, де и нашите да бяха такива едно време", Но въпреки това си желание усещаш, че нещо не е наред. 

О, да. Оказва се, че твърде много неща не са наред. Родителите на Амбър никога не са се държали като другите родители. Никога не са се държали като обикновени хора. Защото не са. При раждането си Амбър се е сдобила с откачена двойка човеци, превърнали се в демони за родители. И тук в началото пак си казах, сигурно е много яко да имаш родители, които умеят да правят това и онова и да си показват рогата от време на време. ама наистина да ги показват. И би могло наистина да бъде готино, ако ситуацията беше малко по-различна. 

Цялата атмосфера на книгата още от самото начало те държи в готовност да очакваш какво ще се обърка. Всяка прочетена дума ти казва съвсем ясно, че нещата ще се объркат, при това много скоро.И те наистина се объркват. Когато момичето със странните родители ги чува да казват от долния етаж на приятелите си "само ще убием Амбър и проключваме". И така супер яките родители, изведнъж се превърнаха в крайно нежелани от мен роднини. 

Няколко страници по-късно Амбър се оказва на демон шосе - самотна, защото в един миг е изгубила семейството си, ужасеса, защото именно това семейство я преследва и иска смъртта й и шокирана, защото както излиза не може да си имаш родители демони и да не намажеш нещичко от силата им. Да, Амбър също е демон. И си има всичко демонско, което й трябва - червена кожа, красиво и съблазнително тяло, рогца, сила и могъщество. 

Дерек Ланди не се прави на оригинален по нито един параграф. Не излиза от общоприетата рамка за външния облик на демоните.И залага отново на печелишвия модел от поредицата за Скълдъгъри и Валкирия. Амбър се сдобива с гологлав (нямам спомен, дали наистина е гологлав, но трябва да е, иначе просто не си го представям) мрачен и неразгоорлив мъж за компания и бодигард - Майло. 
Майло си има своя история, която е не по-малко мрачна от тази, в която самата Амбър се е забъркала. И незибежно по-късно в книгата сенките от миналото на Майло ги застигат и внасят известен колорит в историята. 

Едва стъпили на демон шосе, Амбър се сдобива с още един спътник. Или е по-правилно да кажа лепка. Един младеж, който на свой ред е забъркал някаква демонична бъркотия и сега се лута като муха без глава.

Дерек ланди се е постарал да насити демон шосе с всякакви откачалки и чудовища, които са готови да убият нашите герои с или без уважителна причина. 
Амбър е малко дразнеща самосъжаляваща се тийнейджърка в началото, но за щастие после се взима в ръце и заявява присъствие. Лепката също си има своите добри моменти, доколкото може една Лепка да има добри моменти. Е, не мога да отрека че монолозите проведени между Лепката и Майло си имат своите очарование и смях, А Майло, както сами се досещате вече, ми е любимец. 

Не мога да отрека множеството прилики с поредицата за Скълдъгъри, но какво пък. Гоям работа. На историята й липсва оригиналност и нови идеи, но за сметка на това е класически Дерек Ланди, точно такъв каквъто го харесвам - шантав до мозъка на костите си. Надявам се и продължението да види бял свят в България.

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Неочаквани уроци през септември

BOPS липсвахте ми през миналия месец. :) Радвам се, че отново сте тук, за да ни изненадате приятно.
Искам официално да заявя, че това е  любимата ми кутия досега. Ever! Ще ви е много трудно да я надминете. Харесвам това, че всяко едно от нещата в кутията имат реално приложение и могат да бъдат част от ежедневието ми. Подходили сте наистина много стилно към темата за септември и съм искрено очарована. :)

Първото нещо, в което абсолютно се влюбих, е ето тази прекрасна тетрадка. Суперготина, стилна и oldschool. Иска ми се да имаше такива тетрадки, когато бях ученичка. Имам един проект, за който от доста време ми трябваше бележник, където да записвам някои неща, защото въображението и мислите ми са толкова разхвърляни, че накрая се губя в тях. И ето сега имам това бижу, в което да изливам хаоса от главата си. 

Следвашият артикул, който наистина радва окото е мешката с цитат от една от най-обичаните детски поредици - Хари Потър. Цветът е свеж и е много сладка. На мен ми мина времето за подобен род неща по простата причина, че вече не ми е практична. Иска ми се да я подаря на някое от децата около мен (но честно казано ми е малко трудно да се разделя с нея). Е надявам се здравият разум да надлее, защото е по-хубаво да я използва някой, отколкото да  събира прах в сандъка със съкровища. 

И накрая идва един много дребен артикул, който успя да предизвика една от онези огромни 100-каратови усмивки на лицето ми. Не ме разбирайте погрешно, имам вече доста бръчки по лицето си от смях и усмивки, но точно тази детска покажи-си-всичките-зъби усмвка вече рядко изплува върху физиономията ми. Но нека да ви кажа и какво я предизвика. Ето тези миниатюрни листчета. Аз съм от хората, които винаги носят по едно такова пакетче в книгата си, защото постоянно си отблеязвам някакви неща - пасажи, които харесвам, места, на които искам да се върна по-късно. Но сега ще бъде още по-яко с тези сладурски листчета. 

И ето че стигам и до най-важното нещо, в кутията. Книгата на септемврийския BOPS. Този път "Четат ли двата" са избрали "Жестокост" на Скот Бергщром, издадена под логото на Егмонт. 
Нищо не ми говори. Позволих си да прочета гърба на книгата и ми се струва, че е твърде криминална за моя вкус. така че вероятно ще преседи известно време в библиотеката преди да стигна до нея. И все пак има едно изречение (част от едно изречение), което внася щипка интерес "тя ще  трябва да стане също толкова жестока, колкото и хората, по чиито следи върви". Не знам какво да очаквам, но може би все пак историята излиза извън станадартните рамки на криминалния трилър. Ще разберем след време. 

Поздрави, BOPS, очаквам следващия месец с нетърпение :)








сряда, 13 септември 2017 г.

"Слънцето също е звезда"

От време на време имам нужда да прочета някое леко неангажиращо книжле. Най-често се случва, когато имам нужда да рестартирам след поредица от фентъзи или сериозни книги, преди да посегна отново към тях. Сякаш оплаквам устата си с вода между две ястия. Тези книжни са развлекателна литература и си вършат работата чудесно. Така прочетох "Дивергентите", поредицата за Саванти на Джос Стърлинг, а сега подкарвам и книгите на Никола Юн.

"Всичко, всичко" беше доста захаросана до края. До момента, в който не се разкри истинската причина главната герония да прекара целия си живот затворена между четири стени. Написана като една съвременна приказка за Рапунцел, Никола Юн завършва сюжетната линия подобаващо, с което осмисля вложеното време на читателя, излизайки малко от рамката на клишираната история за младежка любов. 

Именно тази развръзка беше и причината да посегна към "Слънцето също е звезда". Никола Юн разказва с лекота.  Историята се вие като пролетен венец с благоуханни горски цветчета. Низ от случайности или от знаци на съдбата предизвикват срещата на Наташа и Дейниъл. Двема толкова различни младежи на прага на съзряването. Но това не е книга за порастването. Наташа и Дейниъл са пораснали вече, всеки по своему. 

Наташа е ученичка последна година, чието семейство се е преместило от Ямайка в Щатите, когато е била на осем години, следвайки мечтата на баща й да стане актьор, да играе на голямата сцена и да вдъхновява хората със своето изкуство. Бщата на Наташа е мечтател, ала мечтите сами по себе си не са гаранция за успех. Годините минават и Самюел Кингсли постепенно се смачва и превръща в един отчаян мечтател, който гони вятъра и отказва да стъпи на земята и да се погрижи за семейството си. Трудно е, когато знаеш, че си предопределен за нещо, че имаш талант и когато осъзнаеш, че никога няма да осъществиш копнежите си. Трудно е да се върнеш в реалността и да поемеш юздите на живота си. Самюел не успява. И колкото повече той се заравя в мечтите си, толкова повече дъшеря му Наташа вкопава корените си в тази нова земя на "неограничените възможности". Наташа е практична и гледа на света с реализъм, който граничи с цинизъм. Не вярва в любовта, в мечтите, в надеждите. доверява се единствено на това, което може да докосне с ръка, да помирише, види и чуе със сетивата си. единствените реални неща на този свят са тези, за които можеш да докажеш емпирично, че съществуват. Физиката се превръща в нейната спасителна лодка, защото физиката може да й обясни света, може да й даде нещо солидно, за което да се хване. Особено когато загубиш почва под краката си. А Наташа я губи. След една глупава грешка от страна на баща й, емиграционните разбират, че те са удължили нелегално престоя си в страната и процедурата по депортиране за задвижва бързо. Никола Юн ни среща с Наташа в деня, в който престои да депортират семейството й. Това е най-кошмарния ден в нейния живот, докато не среща Дейниъл и всичките й принципи и виждания за света не се превръщат на пух и прах. 

Дейниъл е мечтател. Млад мечатател, какъвто е бил някога и баща й. Дейниъл е първо поколение американец, чийто корейски родители са дошли в Щатите преди да се родят децата им. И докато бащата на Наташа се опитва с всички сили да се влее в американските редици, господин Бе опазва корейската култура в семейството си жива. Старае се да даде всичко, от което имат нужда децата му, за да постигнат американската мечта и един ден да заживеят като равноправни на другите в тази чужда страна, но и ясно осъзнава, че човек не може да избяга от корените си. Собственик на магазин, който предлага богато разнообразие от продукти за грижата за черна коса, господин Бе е здраво стъпил на земята човек. Вече е изпратил по-големия си син Чарли в Харвард, което не се развива толкова добре, колкото очакват със съпругата му. И сега с още повече усилия се стремят да тласнат Дейниъл към медицинската специалност в Йеил. Защото да си лекар е нещо стабилно, което ще му помогне да построи здравa основа под краката си, да се развива, да разполага с финансови средства, които ще му подсигурят бъдещето. Като всеки човек, опознал бедността и нищетата, господин Бе цени високо парите. Ала това не е бъдешето, което Дейниъл иска за себе си. И все пак подтикван от властните си родители той се запътва към интервюто за Йеил, което ще реши бъдешето му именно в този съдбовен ден, в който среща Наташа.

Запознанството им и породилите се в последстиве чувства изглеждат нелепи и нереални. Mоже би аз също като Наташа виждам света доста цинично, но за мен е абсурдно да обикнеш човек в рамките на няколко часа. И въпреки това сюжетната линия се извива толкова леко и ме води така нежно за ръка, че аз изпитвам истинско удоволствие да следвам двамата млади, които за пръв път откриват трепетите на истинската любов. 

От време на време спирам да чета и се питам "Възможно ли е наистина да се случи така?" и после се улавям, че свивам рамене и си казвам "Че защо не!" И в един момент самата аз вярвам в тяхната обич. А Никола Юн не изневерява на стила си и завършва тази история подобаващо и повече от задоволително поне за мен, бягайки от захаросания финал (Е, все пак оставя и една вратичка за онези безвъзвратно влюбени в романтиката читатели).

Наред с младежките трепети на любовта и окрилящото чувство на младостта, авторката внася сред страниците и стабилна порция смях, което наистина разтоварва читателя. И залага няколко сериозни теми в сюжета - за различността, за аутсайдерството, за културния сблъсък и отдава специално място на темата за расизма. Макар и вложен едва в няколко сцени сякаш между другото, цялата книга е пропита от последствията на расовите ограничения. без да става тежка и обременяваща темата е поднесена елегантно и внимателно на по-младите читатели, оставяйки ги сами да осмислят случващото се.

Радвам се, че издателство Ибис поднесе на българските читатели тези книги и съдейки по успеха, който изглежда Никога Юн пожъна у нас, надявам се скоро да видим нещо ново облечено в бълрска корица от тях.

вторник, 12 септември 2017 г.

"Зарево" се изправя в битката на Възмездителите

Този път ще прескоча увода, в който ви обяснявам колко много обичам Сандерсън, защото от предишните публикации мисля,че стана повече от ясно. Дори и милите хора от Издателство Студио Арт Лайн ме запомниха като върл фен. И нямам търпение в неделя да отида на Алеята, за да си поговоря малко с тях за него. 
Междувременно напредвам бавно. Както е тръгнало май ще си оставя Летописите на светлината за накрая. Довърших втората книга от поредицата за Възмездителите  - "Зарево" и макар че започна малко мудно, Сандерсън бързо влезе в добре познатия ни ритъм, който те хвърля от едно прилючение на друго, довеждайки историята до динамична развръзка. 

Моделът е познат от първата книга. Мъничко предистория и въвеждане в новата обстановка (ама наистина мъничко, Сандерсън някак  е успял да укроти перото си и да не нареди двеста страници въведение, ей така, за принципа), струпване на геройте, представяне на злодея, съставяне на план, отклоняване от плана по повечето точки и провал по останали, накрая следват няколко обрата (и тук се е ограничил, без да изпада в излишно усложняване на сюжета), преброяване и прегрупиране на героите  и извеждане на последните глави, обявяване на победа в текущото предизвикателство и осъзнаване на грандиозната каша, в която им предстои да се забъркат.

Историята също е позната. Дейвид вече е част от екипа на Възмездителите, при това доста ключова фигура (Все още ме дразни малко, но не е съвсем загубена кауза). И макар да е вече част от сърцето на бунтовниците, той все още се носи малко като свооден електрон, който се чуди накъде ще го отвее вятъра. Няма голяма промяна в поведението на персонажите. Сандерсън въвежда няколко нови лица, за да попълни екипа. И сменя полесражението и злодея. 

След като убиват Стоманеното сърце в Нюкаго на Възмездителите им предстои да защитават града от нападенията на нови епични, които биха искали да подчинят града отново. Но това би било едно малко скучно развитие на сюжета. В крайна сметка това е книга за супергерои Не може да ги оставиш да се окопаят по къщите си и да бранят територията. Не, супергероите са активни, целеустремени, немирни и често досадни.Така че Дейвид и Проф намирата някакъв алгорритъм в нападенията над Нюкаго и заминават за Бабилар, за да разследват какво се случва. А там ги очаква - Регалия. Могъща епична, способна да контролира водата - физически, да чува и вижда през нея, да проектира себе си в рамките на доста прилично разстяние, което допълтелно обърква екипа от бунтовници. 

Регалия си е класически злодей, като изключим това че е жена и през цялата книга възмездителите не могат да решат каква е нейната цел - да убие Проф, да накара Проф да убие нея, да унищожи града, да накара друг да унищожи града? Изобщо женската природа си казва своето. 

Бабилар е нещо различно. Много по-различно от Нюкаго. Градът е потопен във вода, което е основното преимущество на Регалия, защото така тя има властта да наблюдава всичко в своя град. И въпреки че тя е жестока епична, хората не живеят в страх, както в Нюкаго. Дейвид и останалите заварват някакъв сравнително балансиран начин на живот между хора и епични, който не бих нарекла точно симбиоза. По-скоро примирение и мироглед. Бабиралци са приели съдбата си. Съдба, която може утре да ги убие. Защо да похабяват днешния ден? Затова вместо да живеят в страх, вместо да бъдат мотивирани от своите кощмари и потисничество, те просто живеят, радват се, слушат музика, танцуват, пият, забавляват се. И това тотално бъгва немирният Дейвид. 

Разбира се, Меган също се появява на сцената (не може да кръстиш книга на даден герой и той да не весне изобщо), като Сандерсън не оставя съмнението по отношение на нейната лоялност да се вкорени дълбоко в читателя. В тази книга романсът между нея и Дейвид започва да добива доста по-реални измерения, но без да ставя тягостно драматичен. 

Започват да се избистрят и някои от основните въпроси, които ме мъчеха в първата книга - за Злочестие, за силата и слабостите на епичните и изобщо цялата система на този футуристичен свят със супергерои. Макар тази поредица  остава малко като страничен проект, сякаш е писана между другото, Сандерсън остава верен на себе си и постепенно ни показва, че има мастър план за своите герои, че всяка сила и явление имат своето логично обяснение. Но засега това логично обяснение битува само като загатки, предположения и намеци. Очаквам развитието в последната книга. 

"Зарево" беше едно добро продължение, още повече имайки предвид бомбата, която Сандерсън пусна в края на книгата, за да очакваме срещата си със "Злочестие " с нетърпение. Мисля да не отлагам дълго.